31 октомври, 2007

тиквена обиколка около вси светии

31-ви октомври откъдето и да го погледнеш е тиквен ден. Не заради приобщаването на чужди празници, факири сме на това, правим го както децата прибират в джоба малък, симпатичен и ненужен предмет. А заради струпването на тиквени образи и метафори. Без да се сетя, че е "вси светии", най-оранжевият ден на октомври, си купих малка декоративна тиква, която се побира в длан. Бабите на пазара ги продават за лев, но после "греят" цяла зима наоколо. Открих сайт за приказки, където се разказва за най-известната тиква - тиквата-каляска. Нямам идея откъде се е появил изразът "тиквеник" като синоним на глупак. Но едно от най-милите описания на човешките колебания и свян е на Елин Пелин - все ми беше мъчно за архиваря, който си причини толкова смут заради една печена тиква. Неотдавна млади учени търкаляха тикви по жълтите павета като илюстрация на какъв хал е науката. Друго преображение на тиквата е в "тиквен медал". Покрай местни избори се запознахме и с посланието: "избираш кмет, а не тиква". Никога не съм правила фенер от тиква, някои карнавални тайни си ги пазя за по-нататък. На този ден древните келти изпращали лятото. Самата история на празника Вси светии е впечатляваща - светещите тикви и маскираните призраци в малка среднощна война срещу мъртвите, които се опитват да се върнат на земята. Тиквите и политиката също са свързани.

29 октомври, 2007

спайдърмен няма да тръгне на училище


Ето това е Спайдърмен, който и утре няма да отиде в предучилищната си група. Защото учителите се самозабравиха. Спайдърмен е научил буквите, но не ги е научил от тези учители, които от 24-ти септември насам мислят за други неща. Научил ги е от мен. Не знам дали търпението ще научи от мен, защото то вече силно ми липсва. И силно се притеснявам дали оттук нататък ще мога да се усмихна на неговите учители. И как точно ще ги погледна в първия ден, след като свърши стачката. Тя беше свършила, но не е. Измамна е била всеобщата надежда и въздишка на облекчение от петък. Не само че краят не се вижда, но и става "безкраен празник" на политическата интрига, която въпреки усмивката на Станишев става все по-отчетлива. Паяжината около учителската стачка не я плете Спайдърмен. Малко спомени отпреди седмица - "някой не иска стачката да приключи". Отвъд образователните и житейските аргументи и отвъд здравата логика. Отвъд моето, твоето, правителственото и прочее учудване, учителите решиха да настроят всички срещу себе си. Българите сме добри в развиването на синдрома на омразата. А тя покълва неусетно и въпреки здравия разум. От факта, че и утре Спайдърмен няма да отиде на училище.

сакът на Б.Б.


Ако си разгромен в спорта, в цифрово изражение, трябвало да искаш да носиш сака на този, който те е бил. Не съм спортист, но това го е казал сегашният и бъдещ софийски кмет, който със сигурност е кметът, разписващ най-много картички със своя лик, т.е. човек, който се радва на главозамайваща гражданска любов. Сигурна съм, че няма такова явление другаде по широкия свят - хората да са толкова неспособни да отличат деловите качества на един човек от личния му "чар". Сигурна съм, че са малко и кметовете, които използват толкова фамилиарен език и си отварят с него толкова много врати. На българина явно му харесва да зачеркне с дебела черта институциите. Набраният с годините гняв към тях се вписва стихийно в одобрението на този, който се държи не като човек от институция, а като човек със сак. Замислете се какво има в "сака" на Бойко Борисов. За ви стане малко тъжно. Или пък все едно.

снимка Булфото

24 октомври, 2007

бакшиш

Кое е по-голямо: павилион или будка? А кое е по-малко от будка? Магазинче за кафе във вход. Врата, щанд с мини кафе-машина, кроасани, солети, вода. И място да застане един човек - продавачът и още половин човек: купувачът. Тези квартални смалени будки вероятно ще оцелеят още известно време, гаражната търговия в този й вид - "всичко на едно гише":) Та на едно такова място бабата, която продава, за 5 стотинки, които казах да не ми връща, ми каза: "Много ви благодаря". Съвсем искрено го каза. Не за 50, не за левче, а за 5 ст. Стана ми мъчно като излязох. Тази жена, вместо да си плете чорапи и да гледа сериали в може би неотоплен апартамент стои в "клетката" и прави кафета. През зимата мръзне. Няма къде крак да подвие. И благодари за моите 5 стотинки... Какво е бакшишът в кафене или пицария, където оставяте и два лева на сервитьора, какво е за фризьорката, на която оставям и три? И какво са за тази жена, облечена в дебели домашни жилетки и елеци, 10 или 20 стотинки, оставени в бързината дори неволно???

23 октомври, 2007

да откраднеш носия




Сивото ежедневие на полицаите в Нови пазар е разнообразено в любопитна посока. Неизвестен крадец си "взел" 9 народни носии от читалище . В краткото съобщение не се казва какви точно са носиите. На мен винаги ми е липсвало познаването на повече детайли в тях и разпознаването им. Ето тук си открих разни видове мъжки и женски носии. А тук си намерих и повече описания.

22 октомври, 2007

спомен от генералски диспут

Промяна на стилистиката - използвам това обобщение на мнения от сайта на Мартин Заимов, за да премина към по-долните примери. Добре че се появи човекът със синьото сърце, за да повее ветрец на друго мислене и друг подход към публиката по време на кметска кампания. Иначе щяхме да се върнем години назад, където сякаш се намират и цитираните откъси. Понеже изборите ще минат и заминат, си заделям за архива някои изключително съдържателни и дълбоки реплики от епичната ТВ изява на двамата Генерали, която не беше никакъв диспут, а лавинообразна размяна на безпосочни реплики.

Водещ: Да не би да се скарахте на 9 септември, като сте празнували двамата?
Бойко Борисов: Аз не съм го виждал на 9 септември.
Бриго Аспарухов: Виждал или не?
Бойко Борисов: Не съм ви виждал на 9 септември по никакъв повод и Тити Папазов говори пълни измишльотини.
Бриго Аспарухов: Точно така. Аз потвърждавам, че той, Тити Папазов, не казва истината.

.............................

Бойко Борисов: Ако още веднъж ми кажеш, че така лъжа...
Бриго Аспарухов: Не съм бил в службите. Това лъжа.
Водещ: Аз съм по средата. Спокойно, ще го отнеса пръв.
Бойко Борисов: Искам да...
Водещ: Не, не. Само да разберем какво си говорихте на тези срещи. Кой казва истината и кой лъже?
Бойко Борисов: Не ме интересува вече. Г-н Аспарухов не е сред моите приятели.
Бриго Аспарухов: Вие отдавна не ме интересувате, но ме интересува София и искам да отговорите на софиянци.
Бойко Борисов: Ще видим кой кого го интересува. Така.
.............................

Водещ: Добре, за какво си говорите двамата като се видите...
Бойко Борисов: Защо се кандидатира...
Бриго Аспарухов: А я кажете вие...
Водещ: Има нещо между вас...
Бойко Борисов: Само нека да се върнем...
Водещ: ... аз го усещам с рецепторите си.
Бойко Борисов: Чакай , остави ме, Бареков, все пак искам да отговоря на въпроса за околовръстното.

20 октомври, 2007

америка - все по-свободна страна

Първооткривателят на ДНК-спиралата и един от основателите на молекулярната биология Джеймс Уотсън, нобелов лауреат, е поредната жертва на магическото понятие "политическа коректност" в USA. Човекът е отстранен от административната си длъжност в лабораторията “Колд спринг харбър” заради интервю, което е било прочетено от блюстителите на американската демокрация като расистко. РИА Новости съобщава, че във въпросното интервю за британската преса, Уотсън говори за бъдещето на Африка като не особено надеждно заради факта, че "вся политика по отношению к этому континенту построена на "предположении, что они обладают таким же разумом, как мы, тогда как все тесты показывают, что это не так". Ето тук е разковничето - това било страшното, разбунило духовете изречение. Наложило се откривателят на ДНК-спиралата да обяснява, че не е имал предвид "по-низша раса" и че науката не разполага с каквито и да било данни за непълноценност на която и да е раса. Ако още се чудите в кой век сме и как се живее в Америка под знака на политическата коректност, вижте още:

1. Тази публикация в Блога на Юруков

2. Книгата на руския журналист Александър Никонов "Краят на феминизма", която с доста примери онагледява горните понятия за свобода, демокрация и политическа коректност в САЩ.

кокетството с времето

Помня синоптиците с показалки. Дълги показалки, сочещи някой град и иконките за слънчево, дъждовно, снежно. В училище правехме подобни календари за месеца, с квадратчета, в които прилежно рисувахме съответния знак. Сега този модел и образ на времето изглежда много остарял, защото от години ни натрапиха елемента на забавата, докато гледаме и четем за времето. Вече всичко е забавление. Независимо дали става въпрос за сервизна информация като тази, в която се намесват и неприятни стихии, стават наводнения, урагани помитат покриви или бездомници умират от измръзване. Един вестник продължава, вече години наред, да отделя за времето цялата си предпоследна страница, но прогнозата не е по-дълга от краката на съответната манекенка или фотомодел. Не че разбирам връзката между жените и времето, освен склонността към резки промени:) Няколкото момчета, които говорят за времето по-делово, се губят във въртележката от женски образи. Телевизиите така патентоваха шармантното говорене за времето, че сега ако просто ти показват диаграми, не ти е интересно, трябва да има жена с плътно прилепнали панталони, чийто профил на фона на картата с облаците да е напълно безоблачен. Времето се преразказва като на умствено изостанали хора. Като кръпки върху обективната информация се пришиват изречения с литературен привкус и се вплитат съвети като към децата/ от типа на "ако духа, си закопчай ципа на якето, за да не настинеш"/. Частица от цялата тотална тенденция към опростяване на информацията и превръщането й в цветна сладка дъвка за няколко минутна консумация. Времето и жените са част от безвкусицата на визуалното - което вече знаем, продава много добре. Защо всичко да не е реклама? Коя е по-хубава - тази по Нова, или по bTV, Каналът стои по-семпло и по-сковано... Едно място обаче се спаси от женския преразказ на времето - на сайта на НИМХ ги няма показалките на Любка Кумчева, но ги няма и жените с нарисувани усмивки.

19 октомври, 2007

урочасани места

Три районни полицейски управления са взели здравето на джебчийството на Лъвов мост. С добра "превенция", познаване на контингента/любима моя дума/ и бързо залавяне на крадците/крадлите, казва комисар Йордан Вучков. И заградени от три страни/географски и административно - виж горния линк за разпределението на тротоарите между трите РПУ-та/, мераклиите да бъркат по чанти и джобове се оттеглили. Обаче Лъвов мост вече е място-емблема, дамгосано място. Не само заради джебчийството и стискащите пликчета мръсни деца с унесен поглед. А заради всички наслоявания в пейзажа от последните 18 години. Днес ъгловите хотели са пооправени и въпреки новичките фасади, кафенетата отдолу са си място за определени хора, с определени професии. На една крачка оттам стоят продавачите на чорапи - пет чифта за лев, на чаршафи от онези, дето предизвикват алергия и на метли, защото започва друго митично място в софийското ежедневие - Женският пазар. Лъвов мост е гара на мизерията. Най-неприятната спирка на градския транспорт в София, където схватката е да влезе ли пръв в трамвая чичото, купил фалшив бързовар от пазара или лелята, влачеща 5 килограма "евтини картофи" и китайска покривка за маса. Тук не можеш да минеш спокойно, без някой да те сбута, да те напсува, да иска да ти гледа на ръка. Едно време по тротоарите на Лъвов мост имаше само дядовци на рибарски столчета, които продаваха билети за държавната лотария, имаше и будки за ход-дог. Днес мястото е мръсно и съмнително дори рано сутрин, когато всички отиват на работа и по спирките преобладават не хората с шарени илиенски торби, а онези, които си купуват геврек на път за офиса, а продавачките, отварящи магазините, пият кафе, подпрени на витрините. Места като Лъвов мост са си обречени да носят старото усещане за опасност, така че бързичко да те карат да преминеш оттам. Независимо дали джебчиите и проститутките ги няма. И понеже българската простотия край няма, ето го Лъвов мост нагледно в следващото клипче.

18 октомври, 2007

за сърцата във футбола

Обичам футбол. Особено не-нашенски. Обичам да гледам как след тежките сезони в клубовете, националите на ред държави не пестят енергия и не маркират присъствие на стадиона. Пък и между мачовете в клубните отбори са си старателни. Явно не е въпрос на физическо изтощение и на форма - въпрос на мотивация е да застанеш зад името си и да го защитиш. Обаче с българския национален отбор такова нещо не се получава. Там мотивация на "звездите" от години липсва. Те умират от кеф да ги величае чуждата преса и през ден да започваме спортните емисии с отбелязаните от тях голове. Хубаво им е да приличат на западните звезди с големи заплати, лъскави коли и красиви жени до тях. Обаче в националния настроението им помръква. Стават неузнаваеми момчетата. Стават нахално безотговорни. Да го ожалиш треньора на 20-ти век Димитър Пенев. Как ще помръкне старата му слава с този отбор мързеливи и безпосочни юнаци. Как ще има тепърва да бере грижи. Не мога да не цитирам този човек: "Ако се върнем на мача с Уелс, Холандия и Албания виждаме, че нашите играят във всеки мач само по едно полувреме. Недоволен съм, от повечето футболисти, но не от всички, защото не играят така, както коментираме на лагер сбора. Това е до характер и до мобилизация”. Не идвали със сърце в националния, кахъри се Пената. То винаги личи като правиш нещо със сърце. И винаги личи кога мислите са ти другаде и си просто фигурант - в която и да е област. И не мога да разбера безкрайно верните фенове на тези несериозници от националния - защо всеки път чакат от тях чудеса???

P.S. С. Ананиев, коментирай поне ти тази болна тема:)

17 октомври, 2007

синдикатите в пенсия

Умориха се синдикалистите, които поддържат огъня на учителската стачка - от развяване на знамената по площадите, от седенки, от ултиматуми. Така се умориха, че започнаха да се разсейват във важни моменти. Така се разсеяха, че объркаха цифрите. Не са чули, не са разбрали, кафе ли не са пили преди да влязат да си говорят с премиера... Той си мисли за едни 650 лв., а те за други. Цифрите на Станишев не били верните, разбрахме в късния следобед. Тъкмо се бе разведрил хоризонтът и всички се обнадеждиха, че прибираме децата от улиците и нещата отново затънаха. Колко са били тия синдикални глави и души, че вкупом не са разбрали за какво им говорят? Нормално ли е да излизиш от подобни преговори и скоро след това да ти просветне: "станала е грешка"??? С днешните си изненадващо несериозни и детински изяви синдикатите не само похарчиха предимството си от огласените реплики за седенката, но вече затъват в собствената си недостатъчност. Да им купят калкулатори синдикалните централи. Или да ги пенсионират.

15 октомври, 2007

бирени реплики

Никога не съм се заглеждала в подобни картинки.

Оказаха се eнциклопедия на "бирени ситуации".

Клик за увеличение.

чистотата...







Може да са комични старите табели, но срещани на всяка крачка, може пък и да имат ефект - да ти напомнят очевадното - че по-чисто е по-добре. Не съм фен на малките табелчици "образцов дом", които още си висят по портите на много места, но гледам на по-големите, по фасадите, не само като на смешка от миналото. Предвид днешното увлечение по цапането. Снимките са от Мишевско /недалеч от Джебел/ и Белица.

14 октомври, 2007

детайлите ще спасят света

Утре блогърите ще пишат на зелени теми или за екология от най-микроскопичния й смисъл до най-глобалния. Юлиан Попов написа в аванс нещо хубаво за вътрешните дворове като пространство, което ни определя колко сме загрижени за света около нас. Хващайки се за дребните, почти незабележими жестове, с които цапаме, ще се опитам да се сетя колко елементарни неща можем да правим, за да стане по-чисто. Българинът е як пушач, ама наистина по всички статистики безобразен тютюнджия. Но най-лошото е, че изпушената цигарка отива на тротоара, в градинката, през прозореца на колата или през балкона, нали? Сетете се колко от вашите приятели и познати пушачи, културни хора-граждани на света, пътуващи и общуващи, си носят фаса до кошчето? Колко? Преди три-четири дни боядисах в зелено асансьорните врати на моя етаж - и отвътре, и отвън, че цветът им бе станал неопределим от мръсотия. На долния етаж са сини. Децата много им се радват. Познайте какво се случи на втория ден, като поизсъхна боята? Някой кретен ги надраска с ключ или нещо подобно, така че дълги следи върху новата боя да говорят сами по себе си: "кой си ти, бе че боядисваш и правиш нещо по-така, я да си живеем в свинщината"... Настаниха шарените кофи за разделените боклуци в цяла България, и в по-малките градчета и селца. Опитаха се да направят разяснителна кампания, от която помня само, че батериите не се хвърлят в жълтата, а изгорелите електрически крушки - не в зелената за стъкло. Къде - не знам. Но си измивам бутилките от зехтин, преди да ги хвърля в специалната ми кофа за пластмаса и хартия - така каза някакъв чичо от "ЕкоБулпак". Познайте колко се пълнят жълтите квартални кофи за този тип отпадъци? Почти не. Освен с кашони от близките магазини и тук-там срамежлива домашна торба. Симион Патеев обяснява грешката много да се пише и говори за екология, а малко да се прави и зове към "директен екшън". Не знам, човече, при това темпо на осъзнаване колко ни бива за директни действия. Не само да гледаме по телевизора как деца почистват природните паркове, а средностатистическият българин с коремче скоро няма да се помръдне да го направи. На първата снимка горе е кварталната ни градинка, която съм боядисвала с други майки поне два пъти. И чистила с чувалчета поне пет пъти. Понеже се води "околоблоково пространство" общината няма към нея никакво отношение. Стигнах най-накрая до писмена кореспонденция с един разбран човек от Столичната община, който ми е полу-адаш. Дали заради това или просто си е свестен човекът, но нареди някак си почистващите близката "Опълченска" да наминават и тук и да изхвърлят тукашните кофи, че е срамота бебета да лазят в тази мръсотия... години наред. Сега е по-чисто. Но и преди, като започнеш да събираш чашките от кафе и опаковките от зрънчо и сладолед, те гледат като ненормален и казват: "Я, виж тая майка, жива и здрава да е, как чисти!" Това е. За торбите с боклук като диагноза писах лятото. О, щях да забравя - под балконите, на оживени места около блоковете, е пълно с презервативи, срещат се и превръзки, естествено не чисти. Вие как точно наричате това, че аз изгубих ума и дума...

телевизорът без звук

Много помага. Да видиш по-ясно някои неща. Не че не ги знаеш, но думите винаги разсейват. Предизборните клипове и хроники са най-подходящият момент да намалиш звука на телевизора до край. И нещата стават доста смешни. Вчера беше събота и предизборните пи-ар-и бяха "построили" много шарени, разпускащи уикенд-кадри - имаше доста балони, деца, включително невръстни под 3 години, имаше боички за рисуване, театрални кръжоци... Многодетни майки. Вероятно предишните седмици от началото на кампанията съм пропуснала срещи в пенсионерски клубове и по градинки. Не я разбирам цялата тази бутафория - толкова пари се харчат, за да се представи един човек изцяло в изкуствена светлина, като грижовен, честен, съчувстващ, уравновесен... Но по не разбирам онези хора, дето ходят по предизборни прояви, влизат в кадър и си тръгват със знаменце. Вярват ли? Очакват ли? Любопитни ли са? Като гледам хрониките от страната /без звук/, ми става тъжно за тези хора, насядали в залите на читалища и вече безмълвни киносалони с овехтял декор и от плюшените седалки с мирис на мухъл слушащи поредните обещания и баламосвания. На стената на МОЛ-а на "Опълченска" Тити Папазов прави една серия послания без звук - показва едни листчета с надписи - безмълвно обещава. Например "София - сигурен град, и в центъра, и във Факултето". Листчетата са доста. Ако имаш търпение ги изчиташ, докато чакаш на светофара или на спирката. Предизборните кампании са най-скучното нещо на света. Вероятността да чуеш нещо достоверно клони към нула... И като си пусна телевизора без звук, са ми по-интересни дори кратките спортни новини - там поне нещо се случва.

краят на сезона











12 октомври, 2007

етноинтервю


"20 артекспедиции в Източните Родопи" - така се нарича квадратна черно-бяла книжка с документални интервюта с местни жители от селата около Кърджали. Книжката е част от цветния замисъл на арт-движение "Кръг" /което в Кърджали си има и галерия/ да превърне близкото до града село Дъждовница в гостоприемно място за художници, поети и всякакви експериментатори... през лятото. Преди време старото селско полуразрушено училище до джамията беше превърнато в арт-център с интернет, където се рисува върху камък, в двора се правят инсталации, а вече втора година провеждат празник на терлика /тази година изядоха 300-килограмова торта с формата на терлик/. Говори се на всякакви езици, турското селце малко трудно се поотпуснало, но приело постепенно странните гости и започнало да им готви местни гозби. И сега, като прелистване на стари снимки от лятото, се зачетох в книжката. 16 до 20 годишни хора - Бехрие Ишерин, Мюмюн Басри, Елица Мавродинова, Овсанна Черкишян и други са обикаляли къщи и дворове, за да проведат... етноинтервюта "на границата с репортажа". Разпитват малки и големи за мюсюлманските празници, едновремешните и сегашните сватби, погребенията, значението на турските имена, обрязването, молитвите за дъжд. Нали се сещате колко е обичайно да говориш за тези неща от местния бит и колко необичайно става, когато видиш, че разговорът се записва, за да "влезе в книга". Запазва се усещането за разговорния език, някои хора не знаят български и интервютата са водени на турски, после преведени, но авторовите бележки за поведението на разказвача много помагат да "влезеш" в ситуацията, да видиш, че човекът се притеснява и без камера, да чуеш някои турски легенди за джинове /духове/, чудовища и митични животни, семейни истории и спомени. Има текст към изложбата "Посветено на Нефиде"/името означава Лунна Роза/, първата жена с шофьорска книжка в Кърджали:) Тези "експедиции"- разговори в Източните Родопи отварят прозорчета към бита и мисленето на мюсюлманите, за които представите ни са стереотипни. Разбираш защо се прави мевлит/почерпка с молитва/ и как се пости през свещения месец, че на 6-ти май имат ритуали с вода и билки, много близки до християнските, както и защо правят толкова много чешми, как се къносват ръцете на булката...

11 октомври, 2007

писмата като религия



Преди време изхвърлих няколко кутии с писма. Плътно натъпкани едно до друго стотици писма. Много от тях в цветни пликове. Някои много чакани, други - изненадващи, някои - пълни с цитати, други - по-делнични. Имаше години, в които писането на писма беше ежедневие за мен. Но писмата не са за всеки. Трябва да си намериш човека, за когото имат същата стойност, същия "аромат", същата сляпа идея да пренасят мисли в пространството не в реално време. Това, разбира се, беше много преди компютрите да "построят" всичко тук и сега и да се обезсмисли ритуала "писане на писмо" на хартия. Сега писмата могат да са все така необикновени и все така пълни с изненадващи думи, в електронната кутия. Което прави старите пликове за писма с марките почти музейни единици, а пощальонът - герой на толкова филми, разкази и песни, вече не толкова нетърпеливо очакван човек. Залязваща легенда - като коминочистача:) Няма нужда писмата да се крият по чекмеджета и гардероби, нито да се носят по джобовете. Седят си някъде в компютърния архив и не остаряват материално, само емоционално.


Писмата на снимката са на художничката Елена Панайотова, която участва в започващата днес изложба "Равновесие".

10 октомври, 2007

неподозираните роли на крокодила гена

Ето така изглеждат Гена и Чебурашка в мрежата днес - участват във всякакви пародии:



























междугалактически размисли

Красива е първата космическа валута - универсалната междугалактическа квази валута куид. Монетите Quid са създадени от специален полимер - прозрачни и кръгли, така че в безтегловност да не могат да... наранят космическите пътници. Мисли се за здравето на космическите туристи. Новата валута има и обменен курс – 1 Quid = 6,25 английски лири. Освен, че вече се купуват парцели на Луната, се мисли за бъдещата "пазарна ниша", защото до средата на този век щяло да има условия за туристите на Луната.
А на Земята, засега, се борим с тукашните пороци и кривици, като продаваме в мрежата "електронна цигара" . В мъжки и женски вариант. Неотдавна руските режисьори бяха лишени от един класически похват в извайването на образи - в руските филми, финансирани от държавния бюджет, вече е забранено да се пуши. От пропагандата до художественото внушение имало една крачка и било трудно да бъдат разграничени. Не че в пуританска Америка от години не се водят люти спорове за пушенето на екрана... Толкова е земно, отровно, нормално героят във филма да пуши. Толкова измислени казуси пълнят медиите, докато тютюневи гиганти, шефове на големи студии и продуценти си извиват ръцете или си договарят взаимните интереси зад кадър. Представете си някой от старите холувудски филми, в който Хъмфри Богарт не пуши? Или Робърт Мичъм като Марлоу? Дори сегашната фатална жена Скарлет Йохансон? Естетиката на тютюневия дим във филмите е стара колкото тях самите. И е много смешно, когато човекът, "оплескал" работите на земята - изсекъл гори, замърсил реки, създал парниковия ефект, напряга мускули от една страна да клонира овце и да превзема Луната, а от друга води допотопни дебати за пушенето не къде да е, а на екрана. Иначе новата космическа валута ми харесва, а електронната цигара - не:)

новини от странни, по-странни

Има сутрини, в които новините звучат нереално и странно. Такава е днешната. Открита стъпка на тиранозавъра Рекс в Монтана радва учените - щели по нея да гадаят подробности за динозавърското битие преди 67 милиона години. Великанският отпечатък съвпада с размера на кости от митичното чудовище /тиранозавърът според енциклопедиите е бил около 5 метра висок и около 13 дълъг/. В същото време откъм Добруджа дойде опровержение, че търсели останки от динозавър. Около откритите вкаменелости засега витае неяснота, но експертът се възмущава от медийните "бомби" с думите: "Динозавър в Добруджа - по-инфантилно нещо не съм чувал". В Камбоджа обаче има арестувана крава. По разследване за участие в катастрофи. На този фон, тукашните коне, които тичат по булевард "Брюксел" и ги приемаме за нещо нормално като животните в Индия, са си направо галеници на закона. В четенето на новини по диагонал тази сутрин се натъквам и на поредната сензация: бебетата, родени през зимата имали по-добро зрение, това разбрали израелски учени. А Камила /Паркър/ стана баба на есенното бебе Лола. ФИФА щяла да инсталира чипове във футболните топки, които да решават спорни ситуации около голлинията, когато простото око на страничния съдия поради несъвършенствата си, не може да даде 100%-тов "отговор". Отговор ще чакат и от руснаците - да го бъде ли мавзолея на Ленин или не - и те дотам я докараха. Референдум. «Мы только-только отходим от революции, от бесконечных политических баталий, страна стала нормально жить, работать, богатеть. Но только тронь эту больную тему - и волна пойдет по всей стране, всколыхнет наших родителей, бабушек, дедушек... Кому это надо? Да никому», казва Владимир Кожин от президентската администрация. Нищо не мога да добавя, освен линк към сайт, посветен на Ленин.

09 октомври, 2007

тениска с че гевара



Легендите никога не са светци. Винаги я има тъмната страна, винаги раздвояват публиката по някакъв начин. Това удължава живота на една легенда. Случаят Че. Куба отблезязва 40 години без Че Гевара. Един от онези сюжети, които отдавна са напуснали историко-политическата памет и са превърнати в комерсиален образ, използван от следващите поколения, без дори да знаят достатъчно за човека, чийто лик е щампосан върху тениската им. Че Гевара е отличен пример за това как новото време си произвежда идоли, без да се кахъри за тяхното "досие", за техните лудости и недостатъци. И колкото повече се спори по-скоро черен или по-скоро бял е образът на един идол, дали е бил насилник или идеалист, толкова повече образът му се мултиплицира във филми, паметници и графити. А и латиноамериканците имат тази способност да бъдат многолики, все заради нещо да ги харесваш. В биографията на харизматичния аржентинец се преплитат медицина, философия, поезия, дипломация и военщина. Сред сайтовете, посветени на Че, е този. И този. В момента в Гърция тече фестивал за документални филми, търсещи повече детайли около живота му. Какво ли не е изписано за ирландския чар и вечната военна униформа на Че. Този човек излиза страхотно на снимките. И сред многото си революционни откровения, има и такива: "Бъдете реалисти, мечтайте за невъзможното".

08 октомври, 2007

азарян магьосникът


Ако има човек, който винаги може да ви стопли душата: с няколко думи, с появяването си на екрана или с образите, които създава - това е Крикор Азарян. Много рядко в капризните покои на изкуството бродят толкова земни, интересни и дълбоки хора като него. Разказвачи на истории, събирачи на незабележими жестове и детайли и на мълчания. Онези, които "изваждат" от старите ракли на времето и литературата всичките му забравени въздишки, за да ги преоблекат на сцената и да ни кажат, че вкусът на колебанията, страховете и любовта си е един и същ и до днес. Сутринта го гледах по телевизията още преди първото сутрешно кафе. И не само заради това, че е магьосник, ми стана уютно и светло в тази намръщена сутрин. Просто толкова рядко по това време на деня в тв-ефира говорят мислещи, нестандартни, одухотворени хора, че появата им е не събитие, а по-скоро продължение на съня. Няма да забравя едно интервю с Крикор Азарян по "Хоризонт" на Коледа преди няколко години - разговор, който отваря една след друга врати към въображението и осъзнаването на всички преходни лудости, с които живеем. Говореха и за една малка, мила, днес вече забравена постъпка на кантонера, който откри и върна чанта с много пари. Разговорът завърши с думите на режисьора: "Напред към Горната земя..." Днес в сутрешния ефир Крикор Азарян спомена нещо много тъжно и много важно - че сме хубав народ, но като общество хич не ни бива. А това интервю, препечатано от вестник "Марица", е шарено и мъдро, засищащо глада за стойностни думи като филийка с мед, проблясващ на слънцето, когато си дете.


Снимката е на "Дневник", а плакатът - на най-новата постановка на Азарян - "Чайка".






седенката в българското риалити

Мислех седянката за поизчезнал жанр. Седянката /или седенката, или седенкята/ си е място за закачки, за шушу-мушу, за уж неволни погледи и уж случайни усмивки. Че не са ли преговорите около учителските заплати точно това? Уж се събрали, но май не на сериозно, уж някаква работа вършат, но на седЕнка много работа не се отмята, повече се говори. "Седянките започват в края на лятото, след празника Голяма Богородица, когато усилната полска работа е приключила и продължават до пролетта" - четем в сайта на "Етъра". Финансовият министър случайно, но много на място използва тази дума, като гледам докъде докараха учителската стачка. Истерията, бавно превземаща родителското ежедневие. Синдикалистите с недоспали и вече състарени от дългогодишните "битки" с правителства физиономии и... обвити в цигарен дим като в "Кръстникът". И двамата министри в костюми, с неделна небрежност разхвърлящи "графика" за размотаване на преговорите в следващите дни... Думата "седенка" вече ще бъде мръсна дума. Тази седенка без съмнение ще е сред най-популярните за доста време напред, щом още тази нощ учителите нарисуваха нови плакати за уличните си шествия, на които я увековечиха. Тази седенка ще тури в малкия си джоб други идеи за седенки, например възстановяването на седянката като ритуал съвсем неотдавна - на такава седянка седнаха заедно християни и мюсюлмани... Друга известна седянка е на Тодор Влайков, започваща с актуалното "Ясна есенна вечер." И форумът на selo.bg - На седянка, между другото сайт с много свеж поглед към живота в по-малките селища... Та на седянката често момъкът си избира невеста, случва се и някоя мома да бъде открадната - тук вече започват разликите с нашата политическа седЕнка - не виждам любовен пламък там, камо ли желание. Виждам по-скоро прегорели в годините страсти - управленско-синдикални и стари грехове към учителите. Горките учители - тъкмо като никога удържаха положението и по площади, и в училища и детски градини, тъкмо показаха някаква отчаяна решимост - и да се окаже, че всичко е една безперспективна и отегчителна СЕДЕНКА за хвърляне на прах в очите...

07 октомври, 2007

ретро-момчета /или културата на римейка/

Има песни, които чуваш хиляди пъти в определен вариант и когато някъде те "застигне" по-стара версия, чак не ти се вярва. Дълги години сладникавата версия на Sealed with a kiss на Донован прелива от всички възможни радиа. Още от времето, по което бях 10-ти, 11-ти клас, т.е. доста години минаха оттогава. И в тази дъждовна неделна сутрин в слушалките, докато се движа с един ленив тролей, ме връхлетя старото парче. Brian Hyland. С особена мекота. И ретро-насладата на онова време, в което пеят много по-драматично от днес:) И като казах драматично, има една песен, която "къса сърцето". Слушала съм я в десетки варианти. В този черно-бял клип Анди Уилямс почти ме "спечели" с Can't Take My Eyes Off You, обаче Франки Вали си е друго нещо... Иначе младият Браян и остарелият Франки имат вид точно на момчета, които изпълняват класически парчета. Другият такъв тип е Дийн Мартин.

фолклорен театър на сенките

Като ходя из малки градчета, едно нещо срещам навсякъде -големите жълти табели "Букмейкърски пункт - ЕвроФутбол". Тази чужбинска новост - "букмейкърски пункт" проникна и в най-затънтените краища. Но сега чета прелюбопитната вест, че "ЕвроФутбол" подпомага не какво да е, а един съвместен проект с "Работилница за граждански инициативи" за забравени традиции, обичаи и образи. След няколко дни в Шумен ще гледат "Карагьоз се завръща". Група от българи, арменци, роми и турци възстановяват популярния от 16-ти до 20-ти век ориенталски театър на сенките. В Турция знаят преданието, че през 14-ти век живели ковач на име Карагьоз и приятелят му каменоделецът Хадживат. Работели в Бурса и често разсмивали работниците с шеги и измислици, които разигравали пред тях. Така разваляли дисциплината и строителството не вървяло. Ядосал се султанът и заповядал да ги накажат със смърт, но веднага след присъдата съжалил за своята жестокост. Тогава шейхът Кюштери, за да утеши малко султана, създал техните образи чрез сенки и в силуетите "оживели" техните шеги... От столетие насам, до тази есен традицията "Карагьоз" не е имала сценичен вариант. Артистите ще разработят и многоезична версия на диалога - на български, турски, ромски и арменски. Снимките, разбира се, не са нашенски, но има хубава игра на сенките в тях.

чичо пепи в шарения тролей

Тази история е за положително настроени хора. Чичо Пепи /той самият се представя така/кара тролей едицица в София. От години се возя по този маршрут и винаги ми е добре като попадна точно на него. Тролейбусът е №2112. И няма как да не видиш, че е различен още с качването. Цветни надписи украсяват целия вътрешен корпус на возилото, като буквите с размер една педя са изрязвани една по една. "Мъжете знаят какво, а жените знаят как", "Любовта ще спаси света", "Който иска нещо - търси начин, а който не иска - намира причина" и т.н. Ясно е, тук няма случайни неща. Чичо Пепи е положителен човек. Рано сутрин пуска някое радио с повечко музика, винаги е спретнат - по риза, никога не носи шуби, анцузи и други приемани за шофьорски дрехи. Има си една панерка с малки шарени бонбончета, с които черпи децата, качващи се от първата врата. Това е единственият тролей, в който има книга "За препоръки и оплаквания", на която е записано, че "похвалите са противопоказни". А чичо Пепи е единствената срещната от мен досега публична фигура, обслужваща много хора, която иска да знае какво мислят другите за нейната работа. Книгата си заслужава разглеждането. Заредена е с положителни мисли. Всичко това отправя недвусмислен сигнал - българите не са чак толкова негативни и черногледи хора като им покажеш, че нещата стават и с по-ведро отношение. Те се качват на тролей единица и първо са изумени, че е чисто, после - че шофьорът не слуша чалга, а най-накрая - че си е направил труда да залепи всички тези буквички по покрива, които да те накарат да се усмихнеш. Може и за луд да го мислят, че се грижи за комфорта на пътниците. Но това е проблем на произвелите тези мисли. Въображението винаги изненадва, когато се появи на нетрадиционно място. Не че Пепи не е имал проблеми с работодателя си за ексцентричния вид на тролея, даже интервюта е давал няколко. А аз му бях обещала да се повозя на един пълен курс с него, в шофьорската кабина, но така и не намерих време. Тази история поне малко ме "оневинява"...

06 октомври, 2007

perhaps love









Миналата зима, точно около Коледа, гледах този филм. Не обичам мюзикъл, но този го изгледах заради странното усещане, че е направен интересно, различно, особено, неочаквано. Някои филми ме "преследват" с образите си дълго време. Имаше умопомрачителни реплики като "Твърде лесно е да се вкопчиш, твърде късно е да съжаляваш" и "Да те обичам не беше грешка, да те мразя не беше избавление. Може би това е любов, но не е блаженство". Кадрите са отломки от визуалното съвършенство на perhaps love. В източните филми го има този предел: казваш си, че по-красиво не биха могли да го заснемат...

съжителство на образите 2




В полумрачна и заканително есенна събота като днешната ровя в старите снимки. И събирам три много емблематични - за остатъците от овехтели образи около нас. Буквите, които вече нямат значение. Ръждата по катинарите, избелелите цветове. На витрината на смесения магазин пише, че се продава. Героичните сцени са съпътствали ходенето на кино в Монтана. А в крайпътното "кафене" близо до Якоруда отдавна не мирише на кафе...


лудо младо сън засънило

За мой срам, не зная текстовете на много от песните, които пееше моята баба. И които знае моята майка. Преди време я помолих да ги напише в едно тефтерче. И се оказа, че само някои "разпознавам" - онези популярни песни като "Назад, моме Калино", "Йовано, Йованке", "Ако умрам ил загинам"... Много от другите за мен са просто текстове и ако не ги чуя, няма да се сетя за мелодията. От време на време детето ми казва: "Изпей ми онази песен, но на тъмно, няма да гледаш тефтера". И в тъмното светваме с някаква играчка с батерия, за да се подсетя тук-там как бяха думите. Това е част от отиващия си свят, не точно на бабите, а на живата информация, която те носят - като песни, разкази, образи, умения да правят нещо - козунак или плетена жилетка. Не че в панелния апартамент една такава песен не би звучала, в кръчмата някъде далече на юг нищо не я прави по-специална, освен развеселяващия и стоплящ алкохол. И си казвам, че не е късно и на 33 да науча някои песни... Това е памет. Както бяха памет всичките полуистински, полуизмислени истории на дядо ми за войната, Германия и младите години в царска София през 30-те. Сега ми е жал, че навремето не ги записах дори на лента. Разказвани са ми стотици пъти. И са се "стопили" някъде в онези сладкодумни вечери на село, край шишенцето от лимонада, пълно с домашна ракия и стария ВЕФ. Сега ми липсва гласа му. Опитвам се да си го спомня, а ми бяга. Затова може би трябва да запиша майка ми как пее. Онази прекрасна песен, която детето иска да му пея на тъмно:

Лудо младо сън засънило

на ръчица бела момина.

А мома се чудом чуди

милно й е да го буди,

драго й е да го гледа.

А мома се чудом чуди

милно й е да го буди,

драго й е да го гледа.

Па му рекла: съм те жалила.

Ставай, лудо, че е ранина.

Милно ми е да те будя,

ала слънце веке иде,

ала слънце ке ни види.

Милно ми е да те будя,

ала слънце веке иде,

ала слънце ке ни види.

Лудо младо проговорило:

как да стана, малкай момеле?

Как да стана, мило либе,

като нямам веке сила,

като ти си я изпила?

Как да стана, мило либе,

като нямам веке сила,

като ти си я изпила?

05 октомври, 2007

знаменитости от восък

Руските восъчни фигури пак идват в София. Пътят им тази година започна от Созопол и минава през Пловдив. Мастрояни и Бекъм, Висоцки и Роналдо - пъстрата компания от клонинги ще бъде настанена в музея "Земята и хората" след 10-ти октомври. Преди две години са гастролирали Ленин, Фидел, Хитлер и холивудски звезди, сред които Чаплин и Мерлин Монро. Не съм ходила нито веднъж, но се оказа, че восъчните "шествия" са доста популярни у нас. Преди година поживели в центъра на Русе . Рузвелт, Шварценегер и Бийтълс. В Стара Загора са се порадвали на Даяна и Путин. От Библията до Майкъл Джексън - майсторите на восъчни фигури правят всичко. Винаги съм се чудила на желанието хората да гледат подобни образи - в цял ръст, призрачно осветление и сковани жестове. Сега в София ще "дойде" цялата Тайна вечеря. Homo ludens или "забавляващият се човек" ще открие още един начин да види света. А това че восъчната фигура няма никакво послание, няма и значение. Нали между 5 и 15 хиляди евро струва изработването на една фигура. Косите се правели от 350 хиляди естествени косъма, присадени върху скалпа, а очите - от очни протези, каквито се поставят на хората. Май предпочитам да изгледам един документален филм за Рузвелт по History. Да ми трепкат старите кадри, но да виждам някакви истински хора - било чаровници, било злодеи, вместо смешните им подобия.

04 октомври, 2007

стачката на учителите - странични ефекти
































Да видиш семейство "слонове" на разходка или "съвещание" на гълъби можеш само когато не си на работа. Когато учителите стачкуват. Имаше една книга на М. Дюрас "Цели дни сред дърветата". Такива са моите последни дни. А някой беше казал, че не ни остава време да поглеждаме небето. Напоследък само това правя.