Бележки на Яна Боянова

Фразата "Една боза от 6" отдавна е напуснала очертанията на филмовата реплика и се е превърнала в ключ към спомените за онова време. Сетих се за нея и за други отминали неща покрай боза за повече стотинки, но ужасна на вкус. Не бях пила боза отдавна. И новоопитаната ще ме откаже съвсем. Помня чешмите в сладкарниците. И течащата от тях боза - един от първите ми детски спомени. Харесваше ми леко резлива, не сладка. Бозата от шест отваря темата за променените стойности на нещата. В голямата джунгла, в която демокрацията превърна живота ни, изборът е огромен. Бозата вече не е единствена, не са единици и желаещите да печелят от нейния ужасен изкуствен вкус, постигнат с подсладител и какво ли още не. Едно време имаше плодови млекца в малки квадратни пликчета - розови, с вкус на ягода. Когато си избирахме от мръсните щайги в супермаркета, ръцете ни започнаха да лепнат, защото все някое пликче беше спукано и заляло дъното на щайгата. Това млекце ни правеше странно щастливи, както и ...

Виждам малката продълговата кутия на горния рафт в кафенето на радиото. Масленки. Опаковани и снимани на картинка. Не знам дали са като онези. Като спомена от детстките години. Но думата е магическа. От години ги няма старите сладкарници, в които миришеше на боза от 6 и 9 ст. и винаги се чудех откъде идва бозата, наливана през кран, подобен на чешмяния:) И като ги няма старите сладкарници, изчезват и "култови" в миналото наслади като кадаиф и тригуни. Вярно в хипермаркетите има опакован кадаиф или баклава - бледо подобие на онази, която помня, но всичко е много стерилно, опаковано, различно. Няма ги мазните вилици, с които сервираха тези сладкиши: - "За тука ли?" Че за къде. Ако вземеш за вкъщи, още докато го носиш, дебелата амбалажна хартия започва да подгизва. Тези неща се ядат в сладкарницата. Масленки. Трошливи и безумно сладки. С малко пудра захар и няколко чертички отгоре. На връщане от парка или кварталното пазаруване от малкото пазарче на "Ситняково...

Това са думи за малките неща. Които не виждаме, докато се блъскаме, бързаме, мръщим, говорим по телефона и пресичаме на червено. Това са предметите, хората и сградите, покрай които минаваме стотици пъти, без да забележим колко красиви могат да бъдат, ако спрем да ги видим. Понякога трябва да гледаш нагоре. Защото освен небето, старите олющени и помръкнали фасади, жълтите листа, можеш да видиш надписите от миналото - дори в този грандиозен вид: ... и надписите от сегашното време: Джамията сутрин е различна, когато градинката до старата баня е почти празна, луната още обикаля безсънна, а навалицата я няма. За играещите шах цигарата и слънчевата есен вероятно са най-големият подарък в този момент. Може би дървото не избира къде да поникне, както и човек не избира къде да се роди - поне според някои теории... Но като заговорим за есен, какво друго ако не вечнозелената количка на тази стара фурна, може да напомни за печената тиква. Всяка сутрин побелял мъж излиз...

Шарен бастун в златисто-кафеникаво. Добре лъснати обувки. Очила с дебели рамки. Стар панталон и стара шапка, каквито вече не се продават. Шлифер стил 70-те, а може би по-рано. Познахте ли го? Класическият пенсионер - дядо, който се движи с градския транспорт.  За разлика от бабите, при които е по-трудно да обрисуваш събирателен образ, дядото, когото описвам, си има запазен стил и марка на поведение. Сутринта видях един такъв. Слабичък, стоя прав стоически доста спирки наред до кабинката на шофьора. Защото е от типа, който не връхлита с пъшкане и не разбутва половината тролей, докато седне с многострадална въздишка. А съм сигурна, че има не по-малко основания да го направи.  Винаги съм харесвала този образ - с вестник или без вестник под мищница, с бутилка минерална вода или не, ми напомня за образа на пенсионера отпреди години. Спретнат дядо, който става рано, води внучето на училище, плаща си сметките навреме, клиент или не на ваксаджията на ъгъла - винаги е с чисти обувки и ...

the sound of silence you keep on moving i'll meet you at midnight the temple of the king babe i'm gonna leave you learning to fly a kiss to build a dream on

Те са живи. Не легендите. Не призраците. А те - умилителните образи от соц-естрадата, без които не идваше Нова година. Сутринта, докато изгазя калта от детската градина до спирката, само в моя квартал, видях плакати за две пресни събития - концерти на Ритон и на Георги Христов . Наскоро бе поредния, вече приближаващ знака "безкрайност" концерт на Лили Иванова , Васил Найденов пее в "Дали". Като върна лентата назад, по уличните стълбове от обичайния ми дневен маршрут само през миналата една година съм виждала още: Кичка Бодурова , Фамилия Тоника. Има си една публика, която въпреки драстичните визуални, социални, квартални и ментални промени на т.нар. демокрация, си остава публика на тези звезди. Ходи по концерти, дава им тонус, легитимира ги като гласове, като лица, като марки. Вече може и да няма крем за бръснене "Каро", или грамофонни плочи с приказки, или опашки в книжарниците за "Птиците умират сами", но те са тук. Естрадните хитове. Застинал...

Никога не можех да стигна до вратата навреме, за да го хвана. Да го видя. Всеки път се разсейвах, омръзваше ми да вися в коридора и тъкмо когато си давах почивка в чакането, той звънеше. Дядо Мраз "по стар стил". Сега е безинтересно. Наднича от всяка витрина и всяка реклама. Скоро ще изнесат китайските пеещи с тенекиен глас Дядо Коледовци, които си въртят неестествено широкия ханш пред всеки магазин. По телевизията ще дават дежурния репортаж за училището за Дядо Коледов-ци, което неизменно развенчава идеята за единствения, неповторим, неуловим Дядо Коледа, чиито ботуши не се хлъзгат, докато се катери по покривите и хвърля през черните като катран комини лъскави пакети. Като ги видиш тези стотици червенокостюмирани мъже как спокойно и усмихнато ходят по някое авеню, всички чудеса се изпаряват. Дядо Коледа вече е поп-герой. Има си сайтове . Всяка година забърква специална коледна кока-кола. Раздава червени шапчици в моловете и кината. Дали това мултиплициране на образа го прави...

Сняг и вятър, гледани през прозореца. А прозорецът гледа към една много бивша квартална видеотека, в която някога и аз работех. С форма на коридор, точно до входа на многоетажен блок, видеотеката през онези, още студентски за мен години - преди 98-ма, беше малко, задушно и много... клубно място. На пода имаше балатум, а зад вратата кофа с парцал. От онези рошавите, на фитили, с който вечер измивах пътечката между компютъра /май 486-ца/ и входната врата и за да не правя стъпки обратно, изчаквах навън да изсъхне и заключвах. Видеотеката вероятно нямаше и 5 кв. м. площ, но там съм водила едни от най-смислените разговори за филми. Влизаха хора всякакви - на такова място, ако имаш желание, ставаш непрофесионален психолог, влизаш под кожата на различни типажи, знаеш кой какво харесва и му го пазиш... защото по онова време филми се наемаха всеки ден, не по един, по няколко. Някои оставаха на тясното столче пред тясното ми бюро по час или два, пиехме кафе, а върволицата от клиенти не секваше. ...

Може да са комични старите табели, но срещани на всяка крачка, може пък и да имат ефект - да ти напомнят очевадното - че по-чисто е по-добре. Не съм фен на малките табелчици "образцов дом", които още си висят по портите на много места, но гледам на по-големите, по фасадите, не само като на смешка от миналото. Предвид днешното увлечение по цапането. Снимките са от Мишевско /недалеч от Джебел/ и Белица.

Преди време изхвърлих няколко кутии с писма. Плътно натъпкани едно до друго стотици писма. Много от тях в цветни пликове. Някои много чакани, други - изненадващи, някои - пълни с цитати, други - по-делнични. Имаше години, в които писането на писма беше ежедневие за мен. Но писмата не са за всеки. Трябва да си намериш човека, за когото имат същата стойност, същия "аромат", същата сляпа идея да пренасят мисли в пространството не в реално време. Това, разбира се, беше много преди компютрите да "построят" всичко тук и сега и да се обезсмисли ритуала "писане на писмо" на хартия. Сега писмата могат да са все така необикновени и все така пълни с изненадващи думи, в електронната кутия. Което прави старите пликове за писма с марките почти музейни единици, а пощальонът - герой на толкова филми, разкази и песни, вече не толкова нетърпеливо очакван човек. Залязваща легенда - като коминочистача:) Няма нужда писмата да се крият по чекмеджета и гардероби, нито да се нося...

Ето така изглеждат Гена и Чебурашка в мрежата днес - участват във всякакви пародии:

"Изплуват" ми няколко учителски образа. Отпреди много години, разбира се. Нито много светли, нито много мрачни, но тях съм запомнила - странният избор на паметта. Едната беше историк - мъничка, метър и половина на висок ток и носеше жилетчици с почти детски размер. Говореше твърде тихо, така историята идваше "шепнешком", но и с някакъв ореол на разказаното като легенда и летопис едновременно. Помня и една друга учителка, също дребничка, също историчка - тя пък твърде емоционален посредник между нас и историята, включително най-новата. И в лудите години след 89-та ни пускаше от час, за да ходим по митинги. Помня и сурова математичка, строга и семпла жена, с почти мъжки глас, която обичаше да ни води на ексурзии и с това уравновесяваше ненавистта ми към математиката. Мургавите й ръце винаги имаха тебеширена паяжина. Водеше ни дори на практика в завода "Малчика"/сега "Нестле"/, където опаковахме бонбони и си хапвахме по някоя и друга вафлена кора с ...

Визитки на хотели. Билети от кино. Стари марки за писма - от времето, когато се пишеха на хартия. Пин-кодове, детски "татуировки" от кроасан със "Спайдърмен", синьо мънисто и мартеници от някой отминал март. Събирам си разни такива неща. Дребни, всяко е визуална биография на спомена на нещо. Намирам си кутийка от бижута, бележки от сестра ми, която беше по-непредвидима и по-голям авантюрист от двете, табакера от дядо ми и една руска рубла, също от него. Неуютно ми е без тези нещица, вехторийки, хартийки и предметчета, които не заемат място, а са толкова "приказливи" като останеш насаме с тях. Имам си билет от Page и Plant в Зимния дворец, беше зима, а трабантът на един приятел, с когото ходихме, се развали безмилостнто в центъра на София, на Сточна гара, посред нощ. И се прибрахме в студа пеша, до "Люлин", пушейки не помня какви цигари. Пазя си картичка от слушателка, написана без повод, няколко топли думи. Първи рисунки на детето. Изрезки от вес...

Доста години живях в "Люлин", в т.нар. периферия на града и то много преди да се заговори за "спалните на София", т.е. за българския еквивалент на западните предградия. Тогава "Люлин" беше наистина края, на запад и север се виждаше софийското поле, а от нашия балкон - табелата, че свършва София. Съседният блок, най-най последният преди да започне полето, носеше прозвището "милиционерския", заради многото ведомствени жилища. И на партера на този блок в първите демократични години се появи малко квартално кафене, което за онова време направо изглеждаше луксозно. Гледащо на запад, с дървена дограма, която на фона на тухлената фасада на блока стоеше много добре. Мястото беше особено хубаво вечер - пиеш бира, а насреща си залязва кротко слънцето, малко автомобилен шум от близкия булевард и шепа добри приятели. Пред погледа ти - нищо, освен полето. А като се стъмни съвсем, те обгражда пълен мрак като на село. Затова му викахме "кафене на края на в...

Много от култовите марки на социализма преживяха времето си, се казва в статия на Алексей Аронов в "Известия" , посветена на спомените за тези стоки. Редом с мотоциклета "Ява" и фотолентите "Орво" са заснети легендарният коняк "Плиска" и пакет цигари "Ту 134". Почти 2 хиляди души са попълнили анкетата на "Известия". Най-много на руснаците им липсват монголските кожуси - на 24%, 23% жалят за мотоциклетите "Ява", а 17% - за чешкият кристал. 12% са гласували за китайските термоси, 10 - за българските цигари, 8% от интернет-потребителите с агласували за ГДР-гарнитурите "Хелга", на 6% им е мъчно за полската козметика. Кубински цигари, унгарски консерви, югоподправки, кубчето на Рубик и малките фигурки на индианци са сред призраците на онова време, което провокира определението "марки на носталгията". Според изследователи, любопитно било, че интересът към соцмарките сега е не само от страна на хората, к...

Напоследък твърде много обръщам внимание на вещи, които след време ще изчезнат. Разгледах със закъснение "Инвентарната книга на социализма", в която Яна Генова и Георги Господинов събраха в снимки мили картинки от едно време - албумче от отдавна изчезнали образи, които изграждаха материалната матрица на няколко поколения. Някои от тези вещи може още да ги има - по селските тавани и дворове, а и в панелните мазета. На Демир Баба Текке, на входа на светилището, до кладенчето Беш пармак/Петте пръста/ виси закачено метално канче от онези, без които навремето не се тръгваше за хижа или на път. На фона на днешната култура на чашката за еднократна употреба, това канче изглежда като истински ветеран. И се замислих за изчезващите вещи, които още се срещат, тук-там в градския пейзаж и ме карат да се усмихвам: плетени вълнени чорапи, домашен конфитюр или туршия, продавани на тротоара на централна улица, билки и подправки - домашно опаковани. Вероятно след време няма да ги има и металнит...

Преди дни в един пиано-бар човек от публиката грабна микрофона, защото беше рожденик. Мъж, прехвърлящ средната възраст, преподавател, в компанията на студенти. С подчертан усет към аудиторията:) И какво мислите започна да пее? Не Бийтълс. "И снится нам - не рокот космодрома, Ни эта ледяная синева, А снится нам - трава, трава у дома... Зеленая, зеленая трава..." В сравнение с всички останали evergreen-парчета, тази песен подлуди разнородната публика, сред която преобладаваха хората на години 40-45+ . Позната тръпка с вкус на добрите стари години. Носталгията винаги е в усмивката на тези хора. Не заради "необятната славянска душа". Не защото те сега не "стоят" добре в новите условия - може би много от тях днес са по-успели, отколкото биха могли да бъдат в онези години, далеч преди 89-та. Не и заради прословутата предвидимост на живота тогава и разграфеното минимално благополучие, достъпно за всеки, не заради 14-дневните почивки и спокойствието през лятото де...