26 август, 2007

кафене на края на вселената

Доста години живях в "Люлин", в т.нар. периферия на града и то много преди да се заговори за "спалните на София", т.е. за българския еквивалент на западните предградия. Тогава "Люлин" беше наистина края, на запад и север се виждаше софийското поле, а от нашия балкон - табелата, че свършва София. Съседният блок, най-най последният преди да започне полето, носеше прозвището "милиционерския", заради многото ведомствени жилища. И на партера на този блок в първите демократични години се появи малко квартално кафене, което за онова време направо изглеждаше луксозно. Гледащо на запад, с дървена дограма, която на фона на тухлената фасада на блока стоеше много добре. Мястото беше особено хубаво вечер - пиеш бира, а насреща си залязва кротко слънцето, малко автомобилен шум от близкия булевард и шепа добри приятели. Пред погледа ти - нищо, освен полето. А като се стъмни съвсем, те обгражда пълен мрак като на село. Затова му викахме "кафене на края на вселената". Имаш чувството, че си на ръба на нищото с този невероятен простор наоколо - хем си в града, хем с единия крак си сякаш в друго пространство, особено пространство на свобода, каквото в днешна София вече няма да откриете. Това "вселенско" кафене го има и досега. Само че отсреща е "Бриколаж", отдясно - "Шел", а отляво се насели с блокове, нагазили право в полето... и с гуми-центрове. Няма го онова уединение и странната емоция да загърбиш за час големия град и да се загледаш по-надалече. Толкова много се строи, че "граничното" усещане е отпътувало нанякъде. Всичко има друг вкус. Дори кафето.

Няма коментари: