07 ноември, 2010

паметта на паметниците

Безименният войник на тази снимка държи опърпано и избеляло от слънцето, вятъра, дъждовете и мръсния въздух българско знаменце. Няма кой да му го смени. Но пък някой чиновник, загрижен за паметта и паметниците в същата градина, е разпоредил обновяването на друг паметник:


С нова фасада и... нов надпис, отчайващо неграмотен. "В памет на загиналите български воЙни 1941-1945". Ех, кои ли са тези войни, как загива една война? Кога ли поръчалите надписа са учили за множественото число на някои думи като "воин"? Да не упреквам онези, които са издълбали надписа. Но нали след това някой от отговорните лица трябва да го е видял? Или и той не знае разликата между "войни" и "воини", или е решил, че вече похарчени, парите трябва да имат своя публичен образ, макар и в сбъркания надпис...


За съжаление, днес подобна грешка ще впечатли малко хора. Защото все повече стават онези, за които няма значение как се пише. Защото все по-малко се пише. Но паметникът не е интернет-форум, блог или смс, за да е толкова безобразно неграмотен. Толкова обезобразен. Какво показваме с подобна почит? Чия памет търсим? Воините са български, но и езикът трябва да е правилен български.


Мисля, че отдавна сме обърнали гръб на паметниците като фигури и послания в публичното пространство и не ги забелязваме. Те са протоколни знаци. И без това България е страна на работническо-партийно-героичните паметници и скучните писателски бюстове. Почти няма модерни, раздвижени скулпторни решения, само тук-там се срещат абстрактни форми. Но нека поне войниците, тези вечно застинали воИни, да имат спокоен сън, че си ги спомняме правилно и грамотно. Иначе и те ще ни обърнат гръб.


снимки: личен архив

26 октомври, 2010

бил гейтс и боклуците

Ех, ако Бил Гейтс можеше да обиколи малко софийските улици...Не централните, а кварталните...
Нямаше да повярва, че в тази боклучена среда растат и набират скорост българските компютърни таланти. Нали все още сме добре с високотехнологичните специалисти - даже "Хюлет Пакард" разкри в България свой център, а премиерът се похвали, че сме размазали конкуренцията на 30 държави. На жълтите павета...всичко е спокойно, уверяват ни, че всичко е наред. Но като изключа телевизора, виждам това:

И все повече ставам привърженик на тезата за паралелните светове, които обитаваме в тази държава. Светът на говоренето и реалният свят, светът на хвалбите, че изплуваме от блатото и гледката пред очите ни сутрин, когато излизаме на работа.

Не мога да повярвам, че затъваме в едни и същи "боклуци" за пореден път. Че за пореден път тази битова криза владее улиците ни. Че някой някъде ПАК не си е свършил работата, за да валят тези "водопади" от боклуци вече дни наред.

Не мога да повярвам, че не ни пука, че свикваме с мръсотията и безотговорността. Че сме приели за нормално ТОВА да е пред очите ни, въпреки платените данъци.

Съвсем наскоро в София имаше Архитектурна седмица. И един млад архитект обясняваше в сутрешен блок колко е важно как изглеждат нещата около нас. Колко е важно не само за възприятията, културата, навиците ни, но и за трайните образи, които създаваме в публичната среда, които ще наследят децата ни. Защото човешкото обкръжение възпитава подсъзнателно, подтиква те да създаваш по-хармонични и красиви неща или те научава да живуркаш в калта, без да си представяш, че е възможно да е по-хубаво. Ето това се случва при нас, докато другите държави се хвалят какви чудеса са измислили и построили. Ние палим кофи и правим от тях паметници на мръсотията.



Бил Гейтс е графити-творение на оградата на квартално училище. В което вероятно учат негови фенове. От другата страна на училището са заснетите кофи. Феновете след време ще предпочетат по-китни и подредени улици и общества, където подобни случки като този боклучен блог-"репортаж" просто са невъзможни. Не гледайте Неапол и че там историята с боклуците също пак се повтаря. Гледайте страните, в които заради подобни гледки хвърчат кметски оставки...


Как ми се иска светът на момчетата, които са нарисували Бил Гейтс да не е този с боклуците. Как ми се иска боклуците да са просто графити.

снимки: личен архив

14 октомври, 2010

за лютеницата и палатите

Откакто свят светува едни живеят и оцеляват от буркани и домашни рецепти срещу кризи всякакви, а други не се интересуват нито от бурканите, нито от кризите, защото са над тези неща.
Тези дни показваха как много хора се върнали към домашното производство на консерви, защото купените отново им идвали прекалено скъпо. На този фон развеселяват хеликоптерните кадри на данъчните над т.нар. богаташки имения, които обиколиха всички емисии и коментарни предавания. И аз, като главния архитект на София, се изненадах от видяното. Честно. Минавала съм няколко пъти покрай по-големи и луксозни къщуря из южната дъга, но гледката от въздуха си струва. Кара човек да преоцени представите си за лукса в тази сива страна. За беззаконието също. Отрезвява.
Сега покрай незаконните, вероятно в един кюп ще попаднат и читавите собственици на имения, които си плащат на държавата, но така е - за бедните народни маси всяка подобна придобивка си изглежда с единия крак отвъд закона и мръсна работа. Не че на притежателите на законните палати им пука. Просто временно ще гледат къщите си по тв екраните и после данданията ще утихне.
Какво ще правят хитреците, които години наред си обитавали безкрайните имения, без даже да им е хрумнало да спазят правилата? Ще звънят на влиятелни хора и приятели, ще бутат нови рушвети, някои вероятно ще си платят всичко, за да ги оставят на мира, други ще се хванат на адвокатското хоро в надцакването на държавата чрез всички възможни законови средства...
В съзнанието на т.нар. масов избирател обаче тези гледки ще останат задълго. Задълго ще се явяват в мисълта на всеки нормален човек, който от работа няма време да си види семейството, затънал в дългове и кредити било за да плати образованието на децата, било да купи 12-годишна кола на старо, било да държи малкия си бизнес с глава над водата поне още месец-два.. Защото проблемът не е "този как го има това, а аз не". Ако всички обитавахме имения с басейни и два-три джипа в гаража, светът отдавна нямаше да го има, или щеше да е прекалено скучен.

Проблемът на тази бедна, обругана, опърпана и обрулена не само от прехода насам държава е, че беззаконията са повече от санитарния максимум. Те са битие, лайфстайл. Докато в уредените, замогнали се общества жизненото равнище се вдига заедно с увеличаването на обществените блага, ползвани от всички, у нас луксът е самозадоволяващ се и самовъзпроизвеждащ се, без в публичното пространство да е видимо и минимално подобрение на начина НИ на живот.
С калпавите си пътища, олющени сгради, грохнали стари заводи, мръсни, едва кретащи автобуси, опустели нивя и села, продънено и подкупно здравеопазване и отчаяно възрожденско образование тази страна няма скоро да заприлича на нито една от читавите държави, в чийто клуб ни приеха през 2007-ва. Луксът още дълго ще бъде заобиколен от кал като в третия свят. Това е тъжното и безнадеждното в целия пейзаж.

Ако държавата през последните 20 години беше поне малко пореформирана, ако парите НИ не изтичаха непрекъснато през законовите пролуки, вратички, прозорчета и капандури, ако икономиката на регионите беше по-мъдро управлявана, ако "нашите момчета" не бяха ровили, приватизирали, изнасяли, съсипвали родния капитал...щяхме да имаме малко по-спретната публична среда и повечко доходи в джоба си. Щяхме да живеем по-лесно, да си позволяваме повече благинки и кадрите на данъчните нямаше да ни направят чак такова впечатление.
Сега публичният ни БГ образ ще продължамва да буди недоумение у чужденците и у нас самите. Толкова скъпи коли и имения на фона на общата сивота. Толкова "неинформирани" местни управници и чиновници, които "не знаят" какви безобразия се вършат из подопечните им географски ширини. Толкова лицемерни политици, които сега започват да "взимат мерки" срещу прожектираните по телевизора строителни наглости...
И толкова дребни човешки тревоги как ще се живее още една зима без парно. Нищо, нали има поне домашна лютеница.

25 септември, 2010

попски неволи

След като преди време се произнесоха по казусите "Шифърът на Леонардо" и "Хари Потър" и заклеймиха Мадона като развращаваща нравите и носеща нещастия на българите /като трагедията с кораба "Илинден", сега нашенските свещеници се вдигнаха на площадно шествие, за да искат вероучение в училище. За пореден път. И то не какво да е -"православие", а където искали... "ислям". Колко демократично.

Напоследък иначе анемичният глас на родната църква заяква, след като дядовците с брадите успяха да убедят чичовците в парламента, че в Семейния кодекс не бива да се правят чак революционни поправки, каквито обществото очакваше от години. Така съжителството без брак остана зад борда на законодателните промени във вида, в който бяха замислени.
Църквата обаче, останала зад борда на общественото доверие като институция, годна да прави нещо за човека, освен да продава свещи и да разпръсва блоговонен тамян на големите празници, продължава да упорства по въпроса за вероучението.

На закъсалото на много фронтове линеещо българско образование, това далеч не му е най-силната болежка. Вместо да му оправят безобразните програми, да променят учебниците, да ремонтират салоните и да го извадят от застиналото във възрожденска реторика и папагалско наизустяване звучене, сега политиците ще трябва да се занимават с щенията на поповете да има ли, да няма ли вероучение. От министерството мрънкат и се оправдават с конституцията и светската държава, но най-накрая вероятно ще използват мотива за моралния упадък на днешната младеж и силом ще вкарат това безумие в училище. Дядовците вероятно с умиление си спомнят как са учили този предмет "едно време", как са почитали учителите, как са ги наказвали за щяло и нещяло и..."какъв ужас е сега".

Вероучението нищо няма да промени. Нито речника на днешните ученици, нито мечтите им да се сдобият с някоя нова лъскава вещ от поредния мол, нито начина на обличане на гимназистките, който може да бъде наречен и "нео-фолк", нито пък ще ги накара да носят в чантите си нещо повече от пудриера, два три gsm-а и някоя друга доза трева/в добрия случай/. Няма да ги направи по-мили, по-мъдри, по-успешни бъдещи родители и данъкоплатци. Просто "чипът" на "децата на демокрацията" е такъв.
Църквата ще запише евентуалното налагане на предмета в своя актив, а политиците ще забравят за стореното още на другия ден, увлечени от по-мащабни и доходни проекти, скандали и бъдещи избори. Директорите ще се чудят откъде да намерят преподаватели по вероучение, а учебниците ще предизвикват насмешки и нецензурни коментари.
Във века на facebook, да ти четат от Библията в училище е нелепо, ако ще го правят същите тези свещеници и дори млади богослови. Ако родителят иска и го смята за важно, ще го направи. Ако държавата е толкова загрижена за духовното здраве на подрастващите, ще намери по-атрактивен начин да представи материята. Не със задължителен самостоятелен предмет.
Във времената на най-свободен избор какъв да си, къде да си и как да изживееш живота си, средновековното хленчене на църквата изумява. Тя би могла да се захване с десетки благородни каузи, които много по-пряко да променят съдби и влияят върху вярата. Би могла да бъде по-адекватна на днешния ден. Да подпомага деца от домовете вместо лъскаво тв шоу да набира пари за тях. Да организира комуни за наркозависими. Или да защити публично отец Иван от Нови хан, чийто легендарен приют е на път да бъде сринат заради бюрократично тесногръдие. Съвсем иронично двете събития съвпадат по време. Сякаш да покажат колко са малко свещениците като него, изправящи се очи в очи с проблемите на хората. И колко са много онези, които са заровили носове в дебелите си неразбираеми книги и от амвона разпращат ехо от отминали времена.

24 август, 2010

българия от графити

Някои си представят България така. Като контрапункт на лошите новини, разбитите улици, чалгата и бедността.
Ярките цветове заличават донякъде преобладаващото сиво, забравяте за стотиците грозни скелети от бившите соцзаводи, които оформят крайпътния ни пейзаж. За десетките телефонни измамници, които разоряват наивни до глупост пенсионери. Не се сещате, че няма място за детето ви в детската градина, а в един от хипер маркетите продават кайма за 19 ст. /от какво ли е направена?/
Като гледам тези квартални графити, не ми хрумва, че това е страната на най-"печените" шофьори и ежедневна касапница по пътищата, страната на хората с прякори в новините. Тези графити ми напомнят рисунките на асфалт, но в далеч по-хубав взрив от цветове. И не носят обичайната доза гняв и протест, не са ъгловато грозни като анимация в Cartoon Network.
Вероятно малцина ги забелязват. Въпреки бонбонените цветове. Или пък не съм права. Може на много хора да им е писнало от панелната гама и това да е повод да се усмихнат. Така де, колко от нас чистосърдечно могат да кажат "Аз обичам България"? Че и да го нарисуват...



минало за 6 ст.

Фразата "Една боза от 6" отдавна е напуснала очертанията на филмовата реплика и се е превърнала в ключ към спомените за онова време. Сетих се за нея и за други отминали неща покрай боза за повече стотинки, но ужасна на вкус. Не бях пила боза отдавна. И новоопитаната ще ме откаже съвсем. Помня чешмите в сладкарниците. И течащата от тях боза - един от първите ми детски спомени. Харесваше ми леко резлива, не сладка.
Бозата от шест отваря темата за променените стойности на нещата. В голямата джунгла, в която демокрацията превърна живота ни, изборът е огромен. Бозата вече не е единствена, не са единици и желаещите да печелят от нейния ужасен изкуствен вкус, постигнат с подсладител и какво ли още не.

Едно време имаше плодови млекца в малки квадратни пликчета - розови, с вкус на ягода. Когато си избирахме от мръсните щайги в супермаркета, ръцете ни започнаха да лепнат, защото все някое пликче беше спукано и заляло дъното на щайгата. Това млекце ни правеше странно щастливи, както и дъвките "Идеал" от 10 ст. И сладоледът "Ескимо" беше един. Сегашните деца са затрупани с десетки марки напитки, гризини, близалки и дъвки, но това далеч не ги прави щастливи:)

Някога играта "Не се сърди човече" се продаваше в дебела картонена кутийка, която издържаше много игри. Сега кутията е лека, тънка и лесна за късане като самата матрица на играта. Станала е по-еднократна, като всичко останало има по-къс живот. Тогава дядо тръгваше към кварталното пазарче на "Ситняково" с една лилава мрежа и си събираше всичко необходимо в нея. Сега пазаруваме с купища полиетиленови торбички и пълним огромни колички, сякаш идва краят на света... Наскоро докато отказвах поредната миниатюрна торбичка, в която ми опаковаха един единствен биберон, продавачката съвестно ми обясни, че това пликче ще ми стигне да изхвърля цял един памперс...

На кого вече са му притрябвали пълнители за химикалки, щом може да си купи химикалки за жълти стотинки? И не е ли екзотика като разказвам на детето за връщането на бутилки и стари вестници? Колко хубаво беше усещането да припечелиш някоя стотинка, разтоварвайки балкона на гарсониерата от стъклариите и "Работническо дело"?

Някои вещи като обувалката и отварачката за буркани са като котва към онова време, останки от корабокрушението на един свят на неизобилие и непрекаляване. Затова и местата, където се намират вещи от миналото са малко и имат особено излъчване. Не че обувалките вече не са само китайски. Но като попадна на някое канче от типа на "сделано в СССР" ми става много умилително.
Затова и от време на време обичам да давам детско горнище на анцуг да му сменят ципа, вместо да купувам бързо ново. Тези малки квартални работилнички са сред последните крепости на нееднократното.

Спомените не са непременно носталгия. Някои аналогии от делничния живот сами раздрусват торбата на паметта и от нея изпада по някой и друг образ. Като бозата от 6:)

16 август, 2010

зимата посред лято

В един от любимите ми филми - "Дим" един от героите всяка сутрин по едно и също време снима улицата пред магазинчето си, месеци и години наред. Запечатва лица, сезони, цветове и състояния. В една от папките си открих, че през изминалата зима съм натрупала немалко снимки на същия принцип - на улицата пред блока и на града отдалеч, снимани от балкона. И в особено актуалните жеги споделям този зимен поглед към града и небесата.




Тези делнични гледки понякога умилостивяват чувството, че живея в грозен град, в който сивото е доминиращиятт цвят. Понякога улицата долу, с паветата и старите кооперации, с гукането на гугутките и вечерното жужене на щурците ми напомня за най-ранното детство и за квартала, в който го прекарах. Щом щурците са тук, значи мястото все още става за живеене:)) А и снегът маскира с белотата си грозните незавършени строежи наоколо...

12 август, 2010

в неделя само при шофьора

В едно горещо пладне преди две три седмици се возя в автобус 310. Това, да поясня за хората, които отдавна се движат само с коли, е автобус-реликва от ученическите ми години, май оттогава не е сменян. Сивото и миризливото вътре е най-малкият проблем. "Хармониката" по средата прилича на дрипаво покривало на онези стари файтони с пътуващи артисти, които са се движили в дивия запад. Седалките са твърди и меко казано ужасни. Така или иначе обаче цялата ни държава е втора употреба. Осигуряваме втори живот на отдавна забравените и изхвърлени от богатия свят вещи. Но не тези битови благини ще обсъждам тук.
Над вратата имаше надпис, който привлече вниманието ми. Опреснявайки немския си от гимназията се зачетох: "В делнични дни след 19 часа моля ползвайте за слизане вратата при шофьора. В събота правете това след 15 часа, а в неделя през целия ден."

Ето тук вече цивилизационните разлики лъсват с всичка сила. В един малък информативен и безобиден надпис. Това си го представете на български. Как никога няма да се случи. Както не се случва да не се паркира на забранените места или домашните кучета да не ходят по нужда из детските площадки. Българинът ще си помисли: "Те ще ми кажат на мене откъде да слизам и да се качвам":) После ще се оправдае, че не помни указаните часове. И така идеята ще се провали както много други хубави напъни да подредим около себе си.
Този малък пример онагледява отношението ни към организираните неща, към организацията на живота в една държава. А от нея зависи качеството на този живот. Колкото по-неорганизирана и недисциплинирана е публичната среда, толкова по-артистично в лошия смисъл става битието.

Скоро един приятел ми разказа как на семейна разходка на гости при сестра му около Женевското езеро решили да паркират в забранената зона. Било неделя, нямало жива душа. Като се върнали, ги чакала патрулна кола. Оказало се, че т.нар. бдителен гражданин /който у нас е изчезващ вид/ е сигнализирал органите на Реда, че в неделя някакви си си позволили да паркират където не трябва. И органите, за разлика от нашите, дошли и си свършили работата като ги глобили.
Вчера един от прехвалените паяци на Столичната община шеташе из "Опълченска" в Банишора, прилично опразнена в отпускарския август. И тъкмо беше заскобила да качи голяма лъскава "Тойота" на платформата, дойде русата й собственичка, нещо първо си поговориха на висок глас, а после, докато аз стигна близкия светофар, същата Тойота победно профуча покрай мен, отървала се от разправии и глоби. Познайте как.
Ето затова държавата няма да "побелее", няма да влезе в категорията на белите държави, с които все се сравняваме. А в Турция, дето все не уйдисва на Европейския съюз и той все кусури й намира, се качват в автобусите само от вратата при шофьора. И слизат от останалите като натискат едно червено копче, че им се слиза...

09 март, 2010

манифест за снега и кучетата

Искам да съм швейцарска домакиня, която в неделя излиза да гласува на референдум за статута на домашните любимци, след което се връща да разчисти снега върху ливадата пред къщата и пече златист кейк в тишината на следобеда. А не слуша истеричните купони на съседите си, които опровергават слуховете, че чалгата залязвала. Вероятно нахапаната от улични кучета преди няколко дни в Смолян жена иска същото. Уви, България няма скоро да пребори безумната популация от улични животни. Няма да спечели и войната с простотията - не само на междусъседско ниво, но и на национално.

Искам да живея в северна Испания, където снегът е толкова изненадващ, че наистина прилича на бедствие, тъй като подобен сняг не бил валял от четвърт век насам. Там е събитие и приключение да попаднеш в снежния капан. И макар и с отрицателен знак, е някак вълнуващо. Не искам снегът да е вечен, познат до болка проблем, на който все не намират решение, техниката все не излиза навреме и въпреки ранните прогнози все сме в бедствено положение. Днес газих до над глезените в разтопен мартенски сняг при банално пресичане на централно софийско кръстовище. После ходих по тротоар, по който вероятно пътечката в ранни зори е проправена от немощни пенсионери, към които държавата се държи неблагодарно и като зла мащеха.

Но както каза някой сполучливо, ние в България имаме таланта да си се препъваме в един и същ камък и май обичаме да го правим с мазохистично неудоволствие, което не води до никакво разрешаване на конкретния проблем. Снегът все е непреодолимо препятствие, кучетата все намират начин да ни надхитрят, а в Стара Загора все така са в неведение кой или какво ги обгазява, години наред...

Искам да членувам в женски клуб в някое от свръхуредените и приятелски конструирани към индивида и данъкоплатеца западни общества, в които да давам от излишните си пари за дарения и в полза на бедстващи деца на другия край на света, а не да се чувствам постоянно даваща... на държавата, която сега пък иска да ми взима повече и под формата на здравна вноска. За една седмица същата тази държава невинно произведе и ми поднесе радостната вест, че топлинните счетоводители са много загрижени за платците на топлина и ще ги задължат да си купят нови топломери, защото старите се амортизирали, а сега се оказа, че ще се плаща и такса "електромер". Очакваме такса "въздух".

Искам да живея в държава, в която след като се надигне обществена буря за безобразията в образователната система и катастрофите в учебниците и умовете на децата, а министърът ни убеждава от всички сутрешни блокове как ще се пренапишат учебниците, да не отлагат новия закон за неизвестното бъдеще. Защото това ми е по-спешно и важно от крамолите и стенограмите на президента и закачливия Дянков. Искам да живея в държава, в която не раждам детето си с мисълта къде и дали ще ходи на градина след две или три години. В която да ме питат искам ли целодневно обучение или не, дали предучилищната подготовка да започва на 5 години и дали съм съгласна да се пенсионирам с няколко години по-късно. Не непрекъснато някой да експериментира с живота ми, здравето ми, децата ми, сигурността ми.

Не желая да живея в държава, в която всяка налудна идея може да си осигури лоби и да се превърне във факт, срещу който след това са принудени да се борят родителски организации, професионални сдружения, НПО, интернет-общности... След като някой е съчинил поредното законодателно недоносче.

Искам да живея в държава, в която извращенията са изключение, а не правило. В която насилието над деца шокира, защото е било много добре прикривано и излиза на повърхността десетки години след случилото се, а не като тук: целият град да знае и никой нищо да не прави.
Държава, в която първият автор на супер сделка за земя на плажната ивица, купена на безценица, да стане клиент на съда, а не години наред това да е сред любимите спортове на т.нар. бизнесмени и техните сподвижници политиците, да е публична тайна, че "така стават нещата" и да няма никакво движение. Същото се отнася до прословутото купуване на шофьорски книжки, масови убийства по пътищата и... невъзможността на пътната полиция да овладее ситуацията.
Държава, в която да не плащам еднаква цена, за да се возя на нов автобус на градския транспорт и когато се качвам във вмирисан, изкорубен, потънал в прах 20 годишен "Икарус".

Искам да живея в среда и общество, където скандалът е наистина скандал, защото не е норма и ежедневие. Загледайте се в надписите на новините, опитайте се да преброите честотата на вестникарските заглавия, съдържащи тази думичка, пребройте употребата й от политическите "говорещи глави" и ще разберете защо у нас отдавна сме претръпнали към всякакви скандали. И сме превърнали всичко в безкраен сериал, в който участват и печелят предимно лошите. Филмът не свършва, а животът ни е все така лош.

24 февруари, 2010

по цигарения въпрос

Излизам. Отивам да си търся кафене, в което не се пуши. В което собственикът може да е решил, че клиентите непушачи са му също толкова рентабилни и ценни, колкото димящите. Защото бизнесът нави правителството, че щял да фалира, ако се наложи повсеместната забрана за пушене на обществени места от лятото. И може би, бизнесът ще си избира как точно да се съобрази със забраничката да се пуши. Тъкмо си казах, ставаме цивилизована държава, макар и с малки крачки, най-сетне някой ще въведе ред в цигарения хаос на родината да се пуши на всеки ъгъл и квадратен метър, а то било за малко. И временно. За утеха на непушачите - все пак някой е обсъдил въпроса, но парашутът ви няма да се отвори. Sorry.

Слушам дебатите вече седмица. Пушачи срещу непушачи спорят в ефир кой защо пуши и кои са му изконните права и кой бил първи: пушачът или непушачът. Пише се бясно по форуми кои са доказано научно по-интелигентни: пушачите или непушачите?!?! Хаби се много енергия по този въпрос.
Няма да споделям подробно колко съм отвратена и изумена от обясненията на самия премиер защо се прави крачка назад в забраната и режимът си остава хлабав, демек същият като сега. Признанието за "и без това неспазването на правилата у нас" трябва да остане в историята като висша държавническа мъдрост и подход.
Има обаче едно изначално недоумение: щом самата власт ти казва: "абе, правим по-либерален режимът, защото в южните държави манталитетът бил такъв и такъв", какво става в ума на редовия гражданин? Да си дупчи ли билетче, щом гратисчиите така и така са много? Да си плаща ли данъците, щом така и така половината певци не ги били плащали от години? Да спазва ли закона, щом за някои може заменки за осем лева на брега на морето, а други цял живот бъхтят за една панелна кутийка... По този хлъзгав път можем да стигнем до пълна анархия. Не че и сега много хора не мислят така. Но нали уж си подреждаме държавицата. Бавно. С голяма съпротива. На голяма цена.

Преди години пушех. Не бях от бесните пушачи, които, както спомена наскоро един доктор доброволно внасяли ежедневната си вноска - кутия цигари - в клуба на раковите заболявания. Бях... ритуален пушач. Малко, но за удоволствие. Прекъсвах да пуша без проблем, когато реша, без драмите и клишетата: "кафето не върви без цигара" и прочие легенди-оправдания. И даже тогава ме дразнеше като се кача на такси костюмираният по шорти и джапанки шофьор да ме пита: "Ше ви преча ли ако запаля", вече решил да запали и нервно потрепервайки в очакване на отпускащата доза никотин. Не обичах да пуша в затворено помещение, където вкусът на цигарата е различен. А неотдавна направо се ужасих, когато при пренасяне на мебели един от чичовците направо си пална в хола, без да пита, без дори през ум да му мине, че прави нещо спорно, нередно, неприятно... Че има избор - да се пуши или не.

Ето за това става дума. За убеждението, че да се пуши е в природата на пушещия и непушещите трябва търпят тези естествени нагони. Били крайни забраните. Дискриминирали. И едните и другите имали еднакви права. Колко модерно звучи. Но все пак пушачът е по-деликатно същество. И кършим ръце как ще осигурим правата му. Да не го затваряме в стъклена клетка на летището, където...го гледали обвинително. Мен никой не ме пита колко дим съм нагълтала години наред първо на моето работно място БНР/?!?!/, чиито т.нар. "места за пушене" са пълна измислица и бутафория, защото не са проветриви, много са... кръстопътни и димната завеса се носи из коридорите към работните стаи. Че и в много от тях се пуши откровено и пожарникарите го знаят.

В селските кафенета нямало да спазват забраната. Така звучи друг идиотски довод. Изобщо целият арсенал на народопсихологията е впрегнат, за да докаже предимството на пушещото същество. Да не забравяме географския, ориенталския аргумент за... изтока, обвит в загадъчен тютюнев дим, т.е. на изток сме, без цигари не може, били противоестествени и мъчителни забраните в Западна Европа. Но в Турция отрязаха пушачите:))) И има доста обнадеждаващ процент спрели да пушат след забраната.

Българите имаме един проблем: обичаме изключенията. Обичаме да мислим себе си като изключение. И това се превръща в наша претенция и навик. Затваряме блокове на АЕЦ, ама може ли допълнително нещо за нас, защото... Разбираме ЕС за тютюнопроизводителите, ама ако може да удължим изплащането на помощи за тези хора, защото ние така и така... И за ракийката беше нещо подобно, забравих вече. Ще забраним пушенето, ама не напълно, защото... Ние живеем в изключението, не в правилото и докато това не се преобърне, ще си се самооплакваме и няма да има напредък в нравите.

...В тази задимена обстановка у нас изобщо не е ясно какво става. Много мъглява забрана за пушене се задава. Какъв Европейски съюз, какви правила, тук такива работи НЕ МИНАВАТ. Иначе един от любимите ми филми е "Дим".

Снимката е на БГНЕС

20 февруари, 2010

как баба гюза ще разкаже играта на българското образование

Не сте чували за баба Гюза? И аз не бях. Но детето ми е втори клас и в едно от учебните помагала се зачитам в следния емблематичен текст за диктовка:
"Баба Гюза оправи бялата си забрадка. Взе хурката. Пъхна я под кожухчето си и проточи бяла нишка. Вретеното затрепка и зашумя като пеперуда. Печката забумтя." Замислете се колко от думите в този текст не говорят нищо на днешния второкласник. Припомнете си коя година сме. Когато аз бях втори клас, можех да разбера този текст, защото баба имаше и хурка, и вретено, а на село печката на дърва в студените месеци наистина бумтеше вечер в тъмното. Моето дете обаче смята, че хурката е инструмент за подстригване на овце.
Съжалявам. Опитах се да му обясня кое какво е. Не там е проблемът. Проблемът е, че днешните учебници, освен, че са написани ужасяващо ретро, са и ужасяващо скучни. Eдно е да имаш тук там битови и исторически препратки в тесктовете. Друго е във всеки втори текст децата да четат архаизми, а госпожата да ги кара да си ги записват с цветен химикал заедно със значението им. Например "халище". Ще загуби ли второкласникът, ако по-късно, в някой друг учебен клас/а най-добре в някой музей/ научи какво е халище, а сега - да потъне в по-близки нему истории и герои? Вероятно създателите на учебници и всичките им чиновници-одобрители смятат, че времената са застинали и няма значение кои деца се обучават: тези от моя набор, онези от поколението на 80-те, или пък тези на новия век. Историите с хурките са вечни. Друг пример: в текста трябва да се подчертаят прилагателните, но е пълно с думи от типа на "лани" - иди обяснявай първо какво е "лани", после каква част на речта е. Иначе аз се умилявам като чуя тази дума, защото дядо обичаше да я използва.

Ако смятате, че се превземам, ще ви опровергая, разгръщайки т.нар. предмет "Околен свят", т.е. някогашния "Роден край". Там греят с лошото си качество препечатани фотографии на комбайни и полски работници, заснети някъде в зрелия социализъм, когато се е зараждало и предаването "Бразди". Там в урока за транспортните средства, наред с пилота, капитана, шофьора и машиниста имаме и празно квадратче, в което детето трябва да посочи като вид водач... каруцаря, нарисуван на оживена градска улица. Да, такава е реалността в София и други големи градове - каруци и тролеи в съседство. Но дали това е за учебник? Отново там е прословутият опит с лещата и памука, който правехме като деца. Изобщо, не мога да открия дори 5, не 10 разлики между моите учебници и тези, които днес детето ми отваря с откровена липса на внимание и нетърпение да затвори. Защото правило номер едно: интересът е водещ за усвояването на нещо в тази възраст, за пишещите нашенските учебници вероятно е психологическа глупост... Или изобщо не им пука какво пишат.

Единствено Читанката е извървяла еволюцията до днешните деца, включвайки по-атрактивни автори, откъси от чужди приказки извън златната класика и грабващи окото илюстрации, излизайки от пространството на "Бяла, спретната къщурка". Нищо лошо в класическите родни текстове. Но дайте им на тези деца И глътка модерност, сюжет за размисъл, герой, който предизвиква усмивка, не само отрудени, гладни, нещастни пролетарии, борци за свобода и народни хитреци ала Хитър Петър, вековни буки, тучни поляни и прочие клишета. Детето пита "Защо гората е майка на хайдутина?" Щях да се радвам повече на друг въпрос.

"Леля Ганка издои кравата Рогуша." Това не е самоцелен цитат, а само преход към задачите по математика, които поне половината са за щайги с домати и сливи, кашони с електрически крушки, монтажисти, кофражисти, топове плат и прочие лексика от времето на петилетките. От време на време някой се е опитал да осъвремени преписаните от тетрадка с карирани листа отпреди 30-тина години задачи, вкарвайки в употреба пък абсолютно неясни и за мен растителни видове като саксии "аспарагус". Това е.
Недиалогични. Непровокативни. Немислещи учебници. Пълна скръб. Огромна тежка чанта, пълна с плява. Опитвам се да компенсирам, като му чета "Мери Попинз", "Лили Чудото" или нещо на Джани Родари. Но докога тази битка с училището и запълването на неговите пропасти и бездни??? И защо трябва да компенсирам очевидните слабости на една система, която финансирам с данъците си? Ами ако не мога или не искам? И не приемам призива да сме на едната страна на барикадата - учители и родители, ако ще се борим за подобни "ценности" като повсеместната псевдопатриотична стилистика на учебното съдържание.

Сигурна съм, че има много млади преподаватели, които биха написали други учебници. Убедена съм, че има родители като мен, които смятат, че трябва като в цивилизованите общества фокус групи от психолози, писатели, родители и други групи ПРЕДВАРИТЕЛНО ДА ЧЕТАТ УЧЕБНИЦИТЕ преди тяхното одобряване и да дават препоръки. За кого се пишат тези безумия? Защо не вземем лека полека да затваряме тази фабрика за неграмотни и безчувствени деца, за които интерактивната среда ще продължи да е много по-естествена, приятна, образоваща, примамлива... Крайно време е да надникнем в учебниците на децата си. И да бъдем по-критични. Колко вода е изтекла от времената на баба Гюза...

17 февруари, 2010

наглите и адреналинките

До тази сутрин бях убедена, че сме държавата на Наглите. Така ме убеждава от доста време насам публичният дневен ред. Ежедневното медийно меню. От днес вече знам, че сме и държава на Адреналинките.
По стечение на обстоятелствата от известно време съм по пантофи и временно не ходя на работа. Все още обаче не съм прескочила границата на домакините като една перспективна таргет-група на рекламодатели и купувачи на сапунени саги. И като такъв един зрител и слушател с неопределен статус се опитвам да си открия нещо вълнуващо и смислено за гледане и слушане сутрин/защото вечер отдавна съм преминала на научно-популярните канали, по другите - всички или танцуват, или се състезават, или събличат душите си в "разголващи интервюта"/.
Та сутрин от месец насам, вече не помня, гледам и слушам само за Наглите, за техните продължения, пипала, сраствания в октоподи. След като премина цунамито около убийството на "радиоводещия" Боби Цанков, сега всички политици на прехода, дори онези, които бяха потънали из други дебри и поприща, приседнаха под ТВ прожекторите да издадат и разкажат своите версии и тайни за държавните конспирации и паралелния живот на редица публични фигури.
От това денонощно обговаряне не ми стана по-ясно нито колко са нагли наглите, нито колко нагла ще бъде държавата да си търси позициите. Но тази сутрин, в ефира се вля свеж въздух под формата на русата екс-адреналинка Яна, чиято светска история с мъж побойник и гол клип в интернет превзе сутрешните блокове. Безкръвно. С влажни очи и прикрито желание за реванш Яна разказваше за живота си с човека, пуснал клипа в мрежата, за да й отмъсти и за радост на хилядите воайори и безделници, с каквито изобилства нет-пространството ни. Само на 23 Яна има шанса да обърне житието и битието си по баналния и безотказно работещ начин: като героиня на скандал и да се завърне след раждането на детето си към някаква по-видима кариера от тази на майката с биберон в ръка. Така както преди време скандали и простотии в "Биг Брадър" "произведоха" един известен ТВ водещ - Найден, известен като Нед, така и тази лична скандална история ще бъде купена с удоволствие от някой продуцент на развлекателно предаване, зрителите ще плакнат очи, Яна ще си купи нова кола и ще влезе отново в жълтите хроники.
Хранителната среда и вкусът към скандалите и екстремалното в нашия живот са толкова устойчиви, че няма какво да се чудим защо не се водят повече смислени разговори като този за ГМО. Те просто биват заглушавани и задушавани от агресивната медийна вълна на образи като Трактора, Хамстера, убийците на Борилски, изродът от Сандански, който изнасилва бебето си...
Не че няма за какво да си говорим - например безумните учебници на децата ни или как оцелява малкият бизнес в кризата, как ще забраним пушенето от лятото, защо градският транспорт е все така мръсен и ужасен, в какво се превръщат децата на 13-годишните родилки или как се спука българският строителен балон... Но всяка такава тема е от ден до пладне. Тя не успява да се превърне в лайтмотив за медиите за седмици или месец. Успяват само гнусните сюжети.
Така собственикът на питбула от Видин, нахапал 10-годишното дете и глобен с 50 лв./?!?!?!/ ще продължи да си живурка необезпокояван до училището, а ние ще слушаме подробности за мерките за неотклонение на Наглите и хората от Октопода, както и пикантните истории на адреналинката Яна, която родила дете за... 8 хиляди лева. После за разтуха ще ни пускат поредните нови шоу-бози като "България търси талант" и "Биг Брадър Фемили", а онези, чиито телевизори са оцелели при наводненията в Ямболско, могат да си догледат и сериалите.

P.S. Сега на фона на "Наглите" и Адреналинката, проточилият се дълго сюжет с първия ни кандидат за еврокомисар и неговото падение - Румяна Желева, изглежда направо от висока класа.