28 ноември, 2008

страната на падащите камъни

"Опасност от падащи камъни има по пътя София - Самоков, Ботевград - Мездра, Кричим - Девин, Асеновград - Смолян - Чепеларе, Югово - Лъки, района на Козница, 4-ти км. при Никопол, Кресненското и Искърското дефиле, прохода Троян - Кърнаре..." Тази рутинна информация звучи трогателно ежедневно от устата на още сънения диспечер в "Пътна помощ". По радиото я чуват стотици хора. Не знам дали забелязват, че тя се повтаря до лудост с месеци и години. Т.е. опасността от падащи камъни е постоянна за пътищата ни. Но и за цялата държава.

Сетете се за друго място в Европа, където камъкът вместо "да си тежи на мястото" - пада. И нищо не е в състояние да го спре. Скандалите падат като камъни ежедневно и с постоянство, което сравнявам единствено с непроменящата се ситуация в сутрешната сводка на СБА. Ефектът е само в леко разплисканата кал след това. Няма извънредни мерки или извънредна тревога.

Ето -тази година бе изобилна на падащи камъни: не бяха арестувани служители на Пътния фонд, дела срещу бивши земеделски шефове, камък падна върху бившия МВР -шеф Румен Петков и върху зам. шефа на ГДБОП, камъни летяха срещу кабинета в критичните евродоклади и по случаите с измамите с евросредства, голям камък падна и върху Кремиковци... Камъкът, който хвърли Вальо Топлото с извънмерните си харчове в "Топлофикация" ще седи в градината на съда като паметен знак дълго време. И ДПС не се спаси в дъжда от камъни - след случая "Емин" неговият лидер предпочете да запази мистично мълчание и да помечтае за летяща чиния. Ваньо Танов, Атанас Атанасов, Яне Янев са сред момчетата, които много обичат да си играят с камъни - и от всеки хвърлен камък излиза по някой заплетен случай. Камъните на досиетата затиснаха мнозина известни люде. Не че ще ги притеснят - то у нас от падащите камъни ползи и поуки не се извличат. Софийският кмет и премиерът пък си имат техен камък, кален в битките - и си го използват за замеряне в свободното време. Да не пропусна арестуваните в чужбина футболни босове. И финансовите камъни върху главите ни в задаващата се с мрачна тържественост критична 2009-та.

"Камъните падат, падат от небето, камъните падат..." - мислите ли че нещо се е променило от ранните години на демокрацията, когато тази песен бе хит? Уютно ли се живее в общество, в което съобщението за падащи камъни, респективно ежедневни скандали, е притъпило всяка чувствителност кое е нормално и кое не?

Камък ще ми падне от сърцето, когато в медиите започне нормален разговор, не свързан с досиета, измами с европари, непостроени магистрали, Батко и Братко, подслушване на депутати. Когато престанем да се държим като идиотите на Европа, решили да хитруват с европейските пари като на "Магура"-та. Когато се опитаме да направим живота си по-подреден и предвидим.
Камък ще ми падне от сърцето и в деня, в който и по радиото спрат да рецитират горната безумна информация.

23 ноември, 2008

и още за трамвая, управляван от премиера

Какво ли не се каза и изписа за ретро-клипа, предшестващ конгреса на БСП. За трамвая, в който Станишев и Данаилов водят населението към по-добрите времена. Това още веднъж доказва колко се впрягаме и за най-големите дреболии. Колко не можем с усмивка да приемаме някои ексцентрични решения на пи-ар-ите. Как всичко трябва да бъде омазано в черно - като в песента на Stones - Paint It Black. Затова много ми хареса отговорът на "Московска" 33. Може да изглежда встрани от правилата и сериозния тон на официалното общуване, но и без това напоследък кметът и премиерът си говоря като кръвно обидени едно на друго деца от квартала. Понеже линкът спестява част от свежестта на текста, ето го целия:

"Във връзка с получени сигнали от обезпокоени граждани , че неквалифицирани водачи управляват трамваи Столична община апелира софиянци да запазят спокойствие. Гарантираме, че в градския транспорт няма опасност пътниците да подпаднат в трамваи, управлявани от неподготвен водач като Сергей Станишев. Ватманите в градския транспорт са квалифицирани, преминали са 3- месечен курс на обучение и всички те имат положен изпит и свидетелство за управление. Още преди курса кандидат- водачите полагат психо-тест и представят медицинско свидетелство за здравословно състояние. Столична община призовава гражданите при слизане и качване от превозните средства да използват спирките на градския транспорт . Предупреждаваме ,че предложеният в клипа на БСП начин е опасен и крие рискове за тяхното здраве. Напомняме на гражданите ,че комунистическите идеи не са превозен документ и столичният електротранспорт разполага с модерна работеща тикет- система. По повод получените сигнали Столична община изпрати запитване до КАТ дали лицето Сергей Димитриевич Станишев разполага с документ за управление на трамвайна мотриса."

принос към теорията за нещастния народ

Българите пак били сред най-големите песимисти в Европа. А северните народи - най-големи оптимисти. Това отдавна не е новина. Новина е, че не се променяме в нещастието си. Бях три дни в Германия. Някои неща, причинители на щастие и спокойствие, се набиват на очи от пръв поглед. Огромни добре регулирани кръстовища, уютни пешеходни зони, спокойно движещи се хора - не видях истерично бързащи, блъскащи се, озъбени на някого, не видях и твърде шумни компании в ресторантите, в които се хранихме. Нямаше много пушещи в smoking area-та. Хората живеят разумно, здравословно и доста усмихнато, дори да изглеждат вглъбени и затворени. Карат велосипеди, редят се и на опашки в магазина, но не бързат. Казват "добър ден" и "лека нощ" на непознати в коридора на хотела. И... вече пазаруват коледни подаръци. Нищо, че и там има финансова криза. Дойдох си на думата. Всичко вече е украсено. Улици, магазини, дори ресторантите отвътре. Огромни елхи на всяка крачка - и в Лайпциг, и в Берлин. И цели щандове в големите молове, в които Коледа е тема и послание номер 1. Дървените павилиони по улиците, които от утре ще заработят, ще предлагат тяхното "греяно вино". В Лайпциг започва големият коледен базар на открито с детски работилници, занаятчии с традиционни предмети, въртележки и какво ли не. Ангели, виенски колела, големи цветни фигури на приказни герои, мирис на канела от пакетите с коледни сладки или 100 грама чай за любим човек, който прави Коледата по-светла и по-усмихната.
Ето тези дреболии превръщат живота в по-сладък. А умението да почувстваш празника по-дълго, да задържиш в себе си представата за празник е не само традиция, но и усещане за нещата. Да създадеш очакването за празник повече от месец преди Коледа, е не само изкуство, то е споделяне на представата за общия уют. На такива общества им харесва онова, което правят заедно. Радват се на общите си достижения - чистите улици, уредения транспорт, добрите доходи и т. н. И се опитват да се насладят заедно не само на делника, но и на празника. В такива общества повече хора казват, че са щастливи, че са оптимисти.

У нас какво ще се случи до Коледа? Тук там ще блесне старата украса, несвалена от миналата зима. Безвкусно ще понакичат витрините. И онези досадни изкуствени дядо Коледовци с огромен корем и смешно тънки крака/made in china, разбира се/ ще звучат с металическия си глас навсякъде. Подаръци ще купуваме в навалицата в последния момент, някъде от 20-ти декември нататък, защото вечно нямаме време и нямаме пари. Ще се блъскаме с големите торби и нарамили елхите, които ще украсим с много стари играчки дни преди Коледа, като преди това ще се скараме на децата, ако са счупили някоя от топките. Ще тръгнем да пътуваме по едно и също време и огромни задръствания ще ни отровят празника. А междувременно дотогава неуморните ни политици ще са произвели поне още два грандиозни скандала за изпроводяк на старата година.

Отношението ни към празника е формално. Отношението ни към малките неща - също. За българина щастие е да си купи последен модел кола, да си построи замък в някой vip-квартал, да успее да си скрие данъците, да си купи плазмен телевизор или да свали 18-годишна безмозъчна красавица. Щастие не е да помислиш за някого дори с малък жест, да се усмихнеш на продавача на украса, който мръзне на улицата по цял ден, да изненадаш близък човек, да купиш нещо малко за Коледа, което ще промени атмосферата в дома ти. А да изчистиш тротоара пред дома си - това пък е много далече от понятията за индивидуално и общо благо.
Не че трябва всички да харесват шарените коледни свещи или малките луксозни финтифлюшки, които правят този празник по-западен и по-чужд, по-лъскав и по-сантиментален... Но поне да не ходим със свити сърца и да не говорим за проблемите си до самия 24-ти декември. Така правят нещастните народи. А щастието наистина е в малките неща.

15 ноември, 2008

граници

Всичко започва и свършва тук. Циганските антени на булевард "Европа" - входът и изходът на Европа. Оттук насетне граници всякакви. Географски, икономически, психологически.

Площадът в Драгоман. В последния ден преди зимните пости. Дали пък не изядохме принцеси с кайма в бързината? Те, правилата, нали и без това са само думи.

Едно от селцата по пътя Трън-Драгоман, който се вие така неразбираемо на картата, че сякаш свършва в нищото. Но иначе го има, караме "по главния път, все направо и сте в Драгоман". Покрай него: кафе-аперитив "Демокрация", надпис "точилар" и разни други реликви.

Сред първите образи, които децата рисуват, са къща и дърво, казват психолозите. Те така и си остават, къщата и дървото, доста свързани - и в запустението. Снимката е от село Бусинци, Трънско, където е било първото държавно училище за керамика след освобождението.

Затова ги обичам тези места. "Работническо дело". Откога не съм виждала. Както и огнище, дървения съд за биене на масло, сушени билки, вехтории, които спират времето.

Какво друго да продаваш наесен, ако не метли? Да изметат листата, праха, който вдигат публичните фигури в държавата и... лошото от старата година, че идва декември.

Доказателство за безпомощния БГ-туризъм. Край ждрелото на р. Ерма има красива поляна за пикник. Лятото се пече скара, туристите могат да подвият крак, след като са се наснимали и са чули грохота на водата под природния феномен. И? Сядат на тези удобни столчета, остатък от проект, по който е изградена и екопътека - с нестабилни стъпала и съмнително мостче. Трябвало да има пейки. Но повечето ни "проекти" са такива.

Така изглежда България съвсем близо до западната граница. В есенен ден по обед. Като си сложа такава снимка на монитора, си създавам илюзията, че съм там.

Както недоумяваше туристически шеф на борсата в Лондон тези дни, защо превеждаме Златни пясъци като Golden Sands? Или Sunny Beach? Кой превеждал например Коста Брава? Ама иди пък разбери думата "ждрело", ако ти я изпишат на латиница. Важното е, че сред многото несигурни неща, има едно ясно: Ломница е точно на 5 километра оттук.

писмо до приятел

Отварям си една от пощите с "десетдневно закъснение". Стар приятел ме пита защо не пиша тук, че му липсват мислите за малките неща...
Напоследък сякаш не живея, а тичам. Само задръстванията забавят този безумен ритъм. Но японците скоро ще изкопаят метрото и то ще стигне до радиото. Телефонът ми титка през няколко минути с breaking news - за някоя измама, катастрофа, починала звезда. Въобще лошавина някаква. На другия телефон настоятелно sms-но ми обясняват, че е наложително да спечеля "Мерцедес".

Допиваме поредната политическа боза. Кой какво на кого казал, а неговите пиар-и му се обадили и той веднага отговаря, първият му връща, а вторият не се дава и продължава да коментира. И така от зори до мрак. Премиер, който се обади на фенките, кметове с бицепси в старчески дом, кремиковски металурзи с метален блясък в очите/повече метал от този на Доган/, арестувани бизнесмени, а идва и грипът. Един Обама зад океана и заклинанието "финансова криза". Това е похлупакът, под който се движим.

Един овчар се обадил на телефона на слушателя в радиото и казал, че живее "откъснат от света, но по цял ден слуша радио". Ако знае как му завиждам. Хем да си там, дето надлъж и нашир е само поле, тишина, дим от коминчета и суровата истина - хем да знаеш какво става със световните дела. Така, от дистанция, овчарят преценява по-добре нещата от нас, които се въртим в голямата делнична лудница.

Спасих се за ден по западните пътища. Тези де, близо до западната граница. Между Трън, където наистина има тръни и от старите дюлгери са останали само пушещи намръщени мъже по площада и Драгоман, където по-често площада пресича сянката на птица, отколкото човек. Минах по път, който е толкова тесен, че не знам как се разминават две коли, особено зимата. Но може би и коли няма толкоз по тези краища. Не е като на Руски паметник. Един дядо с военна шапка с някакъв съветски символ, ни упъти накъде да караме, а граничните ни спряха за проверка и ни питаха дали сме "от селото". Не, ние сме от "глобалното село", от медийното, онова вечно будното, което не мирясва... Ех, дядо, дядо... Как се живее на това място, в тоя кристален въздух и беднотия, без "Кауфланд" и "Арена", без билетни автомати и пуканки с карамел, а?

Задавам си въпроса какво трайно създаваме, с безкрайното си щуране из публичните вълни на днешна България? На големия мегдан? По-красиви сгради ли, по-вкусен хляб ли, по-здрави деца ли, по-ценни картини ли? Не ни ли прави това абсурдно време шерпи на твърде кратка мисия? Консуматорска сякаш? Време нямаме за нищо. Нерви имаме в изобилие. А перспектива ясна - не съвсем.

Българите от Испания си идват. Казаха ми го още напролет, като ги разпитвах. А младите олимпийци, в чиито глави са новите открития - поемат обратния път: навън. Някой преброи българите зад граница и ги изкара почти колкото тези тук. Сетих се, че където и да отида, вече срещам доста българи. И светът се смалява. Става все по-домашен.

Какво друго? Гледах новия Бонд. И той е полудял.
Ей такива неща покрай мен.

20 октомври, 2008

земенски манастир - оцеляващият сред вандали

А това е Земенският манастир "Св. Йоан Богослов", който все още има късмета да не е посетен в неподходящо време от неподходящи българи като героите на предишната статия. Дали защото не знаят къде е Земен, дали защото за този обект от Националния исторически музей се грижат по-добре?

Св. Йоан Богослов бил любимият ученик на Христос, изобразен е в нишата над входната врата на църквата. В олтарната част на храма са запазени по-мащабни фрагменти от стенописите. Естествено, свещи не се палят. Запазен е почти целият образ на св. Ана, разкрит в първия живописен слой от 11-ти век. И уникален образ на Богородица с нишка в ръка.

Изключително ценни са стенописите "Изковаване на гвоздеите за разпятието", "Причастие на апостолите" и ктиторските портрети на деспот Деян и съпругата му Доя. В Земенския манастир е един от най-старите запазени образи на пазителя на Рилската обител Св. Иван Рилски. Майсторът не е използвал зашеметяващи и сложни цветове. Нанасял е боята просто, чувствено и с молитвата на убеден в мисията си човек.

Необичайни за византийската иконография похвати, по-скоро родеещи се с палестински и сирийски източници, правят гледката много различна от тази, която сте срещали в други манастири. Не че тези гледки могат да намалят усещането за грозната загуба на памет, която причиниха осквернителите на Ивановските скални църкви, но поне могат да напомнят, че дори да изглежда тежко и достолепно - миналото е винаги крехко пред безпосочната агресия на днешния ден.

Благодаря на Цветана Таирска, която вече десетилетия разказва на посетителите на това място колко вълшебства може да сътвори човешката ръка. Снимките са направени с любезното разрешение на служители на НИМ с цел репортаж през август 2008 г.

малките варвари

В пушилката от оставки и самоубийства, които направиха последните десетина дни истинска риалити снимачна площадка на съвременен мафиотски сериал, най-малко някой ще се трогне от посегателството върху паметник на културата. Съвсем на крайчеца на дъската и малко преди да го изтрият с подгизналата от скандали и разруха гъба на медийния дневен ред, журналистите добавиха и вандализма в Ивановските скални църкви.

Ето така в глупавото и лекомислено ежедневие на днешния презадоволен свят си отиват образи, оцелели векове на мир и войни, на смесване на раси, религии и човешки пристрастия на кръстопътните Балкани. Някакви Стойчо и Цанко, чиито мозъци вероятно са плоски и мътни като далечния хоризонт в мрачно време си правили купон на територията на обект от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Опитали да вложат своя нещастен варварски почерк/ защото на прочит просто не са способни/, върху лика на светците, битуващи там от Средновековието.

Случката поставя няколко неотложни с драматизма си въпроса:
- Защо няма достатъчно пари за охраната на подобен обект, който в пет следобед оставал на благословията на хилав катинар и на милостта на същества като Стойчо и Цанко?
- Колко време ще възстановяваме обруганите образи в скалите предвид дългогодишната реставрация на Боянската църква например?
- Защо подобни посегателства не ни вълнуват също толкова колкото сериалите с ченгетата и СРС-тата, измамите с европари, че дори изборите в Щатите? Дали не сме тотално ампутирани от съзнанието за ценността на подобно наследство и ако не него, какво оставяме след себе си, освен мръсна, страшна, корумпирана, намръщена държава?

- Дали Стойчо и Цанко не са събирателни образи за едно поколение от малки варвари, които не мащабно, но по малко и систематично оплюват, задраскват, палят и разбиват граденото преди тях, за да ни покажат що за поколение се самоотгледа по време на прехода?
- Колко ли мисли дневно прекосяват семплия душевен мир на Стойчо и Цанко? Дали те не преминават като ехо в пустиня през безкрайно празните им, затънали в безпътица, неграмотност и леност умове?

18 октомври, 2008

софия, есен 2008

Това са думи за малките неща. Които не виждаме, докато се блъскаме, бързаме, мръщим, говорим по телефона и пресичаме на червено. Това са предметите, хората и сградите, покрай които минаваме стотици пъти, без да забележим колко красиви могат да бъдат, ако спрем да ги видим.


Понякога трябва да гледаш нагоре. Защото освен небето, старите олющени и помръкнали фасади, жълтите листа, можеш да видиш надписите от миналото - дори в този грандиозен вид:

... и надписите от сегашното време:




Джамията сутрин е различна, когато градинката до старата баня е почти празна, луната още обикаля безсънна, а навалицата я няма. За играещите шах цигарата и слънчевата есен вероятно са най-големият подарък в този момент.












Може би дървото не избира къде да поникне, както и човек не избира къде да се роди - поне според някои теории...




Но като заговорим за есен, какво друго ако не вечнозелената количка на тази стара фурна, може да напомни за печената тиква. Всяка сутрин побелял мъж излиза отвътре и по къс ръкав или потник, независимо колко е студено, подкарва количката към пазара на "Св. Седмочисленици", а след него се носи диря от пара.




09 октомври, 2008

ретро-жените

Това е донесла 28-годишната фотографка от Скопие Ива Димеска. Изложбата не е голяма. Стилът е ретро - или както самата тя казва - намигане към 60-те и 70-те в модната фотография, когато жените на снимките били с по-малко грим и излъчвали повече мекота и спокойствие, за разлика от образите в днешното по-агресивно рекламно пространство. На една от фотографиите усмихнатата по образец на Мерилин Монро жена носи рокля на бабата на Ива.
Ива е започнала с журналистическа фотография, но бързо се е отказала. Снимала е в Блаце, още като момиче, защото не я взимали насериозно. Тези фотобележки били натоварени с травми. Сега се е посветила на модната фотография. Разказва, че в днешния стил на обличане не й харесва масовата мода, това, че жените не търсят себе си чрез дрехите, които носят.

Тук има повик към носталгията. Затова са водата отзад, любопитната животинка, ръчната количка, кожухчето, наметнато на раменете на модела. Харесва Хелмут Нютън. На една от снимките в софийската изложба бременна жена е застанала на покрив, сякаш ще полети, със сандалите си в ръцете, разперени настрани...

03 октомври, 2008

прозаична история с прозаичен боклук

Има една градинка, чието безобразно състояние преди време ми беше лична кауза. Сега вече не ми е, но гледката остава безобразна. И докато минава времето, ми минават и някои все по-настоятелни въпроси - някои от тях се оформят като диагнози.

Това е "околоблоково пространство" в столичен квартал, както пише някъде из законите, което всъщност е ничие. Защото на патроните му - околните блокове, не им пука за него. На родителите, които водят децата си тук - очевидно също. Защото общото е ничие.

Градинката разполага с една голяма кофа за смет в единия ъгъл и една по-малка, която добра продавачка от близък минимаркет изхвърляше, докато магазинчето не фалира. И тези кофи са ничии. След като водих мълчалива или по-разговорлива кореспонденция с Малката и Голямата община, се оказа, че ако гражданите от околните блокове не благоволят да си изхвърлят тази кофа, няма земна сила или наредба, която да накара хората от "Чистота" да го правят.

Беше ми навик като се понатрупат боклуците и вятърът започне да си играе с тях като на сметище, да взимам чифт ръкавици и голям чувал и да събирам тези нечистотии, в които играят децата. Май съм разказвала и друг път колко хора седяха по пейките, гледаха и цъкаха с одобрение или погнуса: "гледай я тази, колко е луда да чисти нещо, при положение, че никой не я кара!" , "браво на жената, глей' к'ва мръсотия е, няма кой кофата да изхвърли".
Вече не чистя, защото не виждам смисъл. В началото смятах, че смисълът е да убедя и науча собственото си дете как трябва да се отнасяме с пространството, което обитаваме. Сега не мога и себе си да убедя, че усилията на няколко души имат смисъл, ако всички останали поддържат свинщината пред очите на децата си.

И така - гълъбите продължават да си кълват нещо сред боклуците и найлоните, родителите продължават да люпят семки и да си хвърлят фасовете под пейките или пък - да трупат върху препълнената кофа опаковките от чипс, които излитат при първия повей.


А това е обновената стара и грохнала къща точно до градинката, в която се настани някаква фирма. Познайте от три пъти дали "социално отговорният бизнес" е готов толкова често да се включва в малки и нескъпи кампании за поддържане на обществени пространства срещу реклама, а дори и само срещу самочувствието, че прозорецът на бизнеса не гледа към сметище, а към детска площадка на европейска държава.
Така и ще си съжителстваме - в контрасти - простотията и мръсотията до лъскавото и скъпото... В никакъв случай не искам да кажа, че фирмата е длъжна да го направи и да замести грижата на местните жители, но това е само брънка от веригата "колко сме склонни да поддържаме в равновесие микросвета около нас", колко ни пука, имаме ли изобщо тази хигиена на мисълта.
Ще се сетите за социализма и по-чистите сгради, улици, градинки, градове. Но дали това не беше само под натиска на правилата, съботниците, обществено-партийната дисциплина, вменяването на дълга ти към общото? Дали пък не сме си мърлячи открай време? Ето, сега няма принуда, но няма и чистота, няма го чувството за ред и ползата за всички. Приемаш кочината за даденост и през ум не ти минава, че не "някой", а всеки един трябва да се помъчи да я изчисти. Т.е.?

дни на отворените врати в ДАНС

Не разбирам. Нещо или нищо не разбирам. През последните две седмици ДАНС е като клуб за запознанства. Хвърчат някакви списъци, разпечатки - кой с кого, защо говорил, кога говорил, стенограми от уж поверителни срещи... Която и програма да пуснеш - "общественици" от всякакъв калибър обсъждат "дейността на ДАНС" - дават дефиниции от кухнята, бившите естествено осветляват подробности за агентурата. След като депутати от вътрешната комисия посетиха ДАНС, дойде редът на главни редактори и шефове на медии. Не знам какъв е графикът, но вместо да гледаме само кадри с фасадата на ДАНС, по-добре да се възползваме от Дните на отворени врати там и да влезе следващата група любопитни.

ДАНС не беше ли институция, която малко или много трябва да работи на сянка??? Да слуша, да записва, да разработва? Не правят ли това т.нар. служби и по света? Какъв е този напън за публичност, като че ли ДАНС е новата звезда под прожекторите и всички са си по местата - само ДАНС я няма на сцената? Дали шефовете на тайните служби в други страни дават интервюта или разказват по медиите ежедневно какво правят, какво са наредили, защо??? Тъкмо Петко Сертов се беше усамотил на високия си пост - отидоха му депутати на гости да го разпитват, после взеха да разказват детайли, после публикуваха текстовете, че даже цитираха тефтерчето на Елиана Масева, която стенографирала по-точно от автентичния документ. Къде живеем?
Примете, че ДАНС трябва да работи малко по-встрани от официалната лудница на държавата, че не всичко може и трябва да се разтяга в медиите като отегчителен сериал с осветени агенти и лични разговори на политици и журналисти.

Ще познаем дали ДАНС работи по делата, които се образуват в резултат на нейното паралелно присъствие в обществения живот. Няма да я направим по-работеща с безкрайните разговори на тема кой какво прави там. Общественият разговор за ДАНС започва силно да прилича на разговорите за футбол, жени и политика, от които разбира всеки българин. А това вече не е добре.

29 септември, 2008

изток


векът на пергела

В България уникално съжителстват най-новите с удивително вехти и ретроградни практики и технологии. Бегло мернах в тв кадър около поредната морска трагедия с потъването на кораб край Емине, че част от българските пристанищни власти мъдруват нещо пред някакъв екран, а пред тях на масата гордо лежат и други пособия за изчисляване: един пергел.
Преди ден-два пък една телевизия отново разказа как работят полицаите, надникна в ежедневието на човека на закона, който живее сред хиляди хартии и не си пази пишещата машина за спомен или реквизит за някой ретро-филм, а работи на нея, все още. Неотдавна пък дознателите показаха как си лепят с тиксо облегалките на столовете, защото се разпадат, а очевидно бюджет за нови няма. Така е, както знаете, и в болниците - някои апарати работят противно на всички физични, научни, амортизационни, времеви, медицински закони. Друг е въпросът... колко точно работят.
Една селска кметица преди време показа и своята пишеща машина и папките изписани лично от нея материали по управлението. И се радваше жената, че отнякъде изпаднал някакъв компютър, та с радост сяда да се запознава с него.
Наскоро будна гражданка се оплака по радиото, че й взимат личните данни в пощата, когато отива за колет и ги записват не къде да е, а в окъсан, с една дума дрипав и мазен тефтер, в който може да надникне всеки следващ от опашката.
Днес се наредих на една друга опашка - в централното бюро за "абонаментни карти и билети на /гр/адския транспорт. На неголяма плазма вътре се върти ограмотително филмче за новите електронни карти за пътуване, за новите автомати за билети, но в обширното помещение попадате в зоната на догадките. По гишетата надписи няма. Не пише къде билети, къде карти, къде поименни или преференциални карти и къде всички останали. Има едно гише "платежни"/каквото и да означава това/, едно - рекламации, а останалите са просто номерирани: като това тук. Просто гише номер 8. Написано... на ръка естествено - върху бял лист. Опашка от пенсионери се виеше като река в скалиста местност пред съседното гише, а на осмото имаше по-малко хора. На съседното пък - хич. Неясно по какви причини и кой на коя опашка си избира да се реди, защото се оказа, че и на 6, и на 8, и на "Платежни" правят едно и също. Но тези витринки с номерца те карат да се чувстваш като идиот, забравил писмеността си. Защо пък са ми надписи, като мога да си повися половин час повече или някой да пита умолително през две минути: "а тук при вас може ли да...?" На подобен абсурд отдавна не бях попадала, но в администрацията са олимпийци в създаването на абсурди.
Докога няма да има обновяване, а затъпяване? И принизяване - на длъжности, професии, обществени пространства за услуги, на дълга гражданинът да бъде обслужен бързо и качествено, да не излиза от поредното учреждение с главоболие и навикан като селския идиот? Докога ще ни се струва нормално да се пише в тефтер? Докога ехото от машините "Марица" ще се чува по някои коридори? Докога посетителят ще има в мобилиня си телефон света, събран на един дисплей, а служителката отсреща ще описва на ръка стотици данни? Докога пергелът ще управлява делника ни вместо компютъра?

26 септември, 2008

imagine

Кръв. На асфалта - в дъжд или слънчево време. Или точно по Коледа. Кръвта на някой, който току-що се е смял, пушил цигара, звънял по телефона, усмихнал се е на детето на задната седалка. Например твоята кръв. Секунди, в които не само воланът, но и животът се завърта главоломно и в буквалния смисъл на думата. Секунди, в които и за вярващите Господ няма. Секундите, в които не ти, а смъртта кара колата.
Вчера показаха поредните брутални кадри от катастрофи в Шуменско. Пак убити, изхвърчали от колите, блъснали се в дърво. А оцелелите от предишните катастрофи сигурно гледат тези кадри по телевизията от инвалидните си колички или от болничните легла. Неоцелелите ги гледат някъде отгоре, където небесните шосета са безкрайни, а ограничения за скоростта няма.
Представи си. Ужаса да умреш разкъсан на асфалта заради собственото си или чуждо безумие да се мислиш за непобедим, страхотен, ненадминат, неуязвим, много печен шофьор. Или да умираш бавно. Да не идва линейка. Или до теб да умират любимите ти хора и да не можеш да им помогнеш. Представи си го. Представи си да умира детето ти заради нетърпението ти да изпревариш в мъглата или да караш по двулентов път в дъжда със 160. Допреди секунди да си мечтал за нещо, да си правил уговорки за утре, да си се ядосвал, да си си спомнил нещо далечно и хубаво. И после: във вихъра на удара и физиката на ламарините всичко си заминава. Вече не се налага да мислиш, да се ядосваш, да бързаш, да даваш пари, да ухажваш някого...... защото теб просто вече те няма. А преди минути беше тук.
Смятам, че обществото ни има проблем не с привикването към натуралистичните гледки, термини като "войната по пътищата" и ежедневната хроника с по няколко "убити"/всъщност и самоубити/, а с въображението. И всеки ден да ни пускат ужасяващи клипове, в които говорят осакатени, ампутирани, обездвижени - няма да се променим. И всеки ден да четем подобни текстове, няма да намалее напрежението по пътищата. Докато ни липсва рефлекс и умението или желанието всеки, който сяда в колата, да си представи какво би станало, ако и когато... се държим на пътя като примати. Имаме генерален проблем да си представим евентуалната собствена трагедия, за да ни трогне чуждата.
И идва в Биг брадър 4 едно момченце, както биха казали хора от друго поколение - "един келеш" на 22 години, което обяснява, че е преживяло.... 15 катастрофи. Дават ни забавни кадри на въртяща се на пътя кола и поредния автоманиак, който с напомпаното си его е тръгнал да доказва... мимолетността на живота си и на живота на другите. Дали няма да бъде срещу теб в насрещното? Дали и ти не си като него? Представи си го. Излиташ за секунди в кървав полет. Защото, както беше казал Джон Ленън, животът наистина е "това, което се случва, докато си правим планове за бъдещето".

снимки: в мрежата ги има в изобилие

23 септември, 2008

защо четвъртият биг брадър става

За първи път от три години насам се загледах в Биг брадър. Помня, следих първия. След това ми стана досадно, предвидимо, празно. А VIP-изданието по замисъл ми дойде в повече. Натрупаха се много фактори да не си губя времето, увлечена в публичния шпионаж на поредната лъскава къща, пълна с глезльовци и странни птици, които се радват да ги дават по телевизора.
Сега обаче е различно. Първо я няма къщата тип "списание" или "сапунен сериал" - има дискомфорт: малко студ, малко походни условия, потискащата гледка на раздробен самолет. Засега. Второ - толкова много жени накуп в тези екстремални условия. Няма да я има и стандартната линия на напрежение или привличане между двата пола, поне. И трето -най-сетне някой се сети за ефекта на обществено "възпитание" на телевизията - готина лесбийка, красива циганка, мъдра мюсюлманка, борбена сляпа жена - такъв е светът, в който живеем. Има нужда тези невидими граници и различия помежду ни да се показват, съвместяват и осветляват по-често в медиите, макар и в риалити-шоу. А може би тъкмо там ефектът е по-силен.
Това ще е най-провокативният Биг брадър. Заради всичко изброено, заради крайните реакции, които може да предизвика. Но като рискуваш да заложиш на крайности, очакваш и крайни реакции. И огромен рейтинг.

p.s. С влизането на мъжете в паралелния самолет става още по-интересно:)

21 септември, 2008

есенни препинателни

Есен. /За реалистите. Ами, есен. Вади палтата и чайовете и това е./
Есен? /За оптимистите. Дали? Дали не е за малко?/
Есен?!?! /За песимистите. Вече? Навява мисли за зима./
...Есен. /За меланхолиците и уморените./
Есен... /За очакващите./
Есен! /За романтиците. Шарено-сива, вятърна, мокра, красива!/
Есен /За щурите, непукистите, финансистите, за които няма сезони:) Просто "есен". /
Есен, есен, есен. /За всички останали. Монотонна, с кихавици и мирис на лимон, с тъмните дрехи и тъмното сутрин./

19 септември, 2008

задният двор на паметта


Има образи на запустението, които не са непременно образи на разрухата. Защото са свили под рехавата си повърхност повече живинка, отколкото очакваме. Или поне не всеки запечатан миг пустота означава забрава. Мисля си, че дори един да види, разчете или да си представи историите зад тези образи, те не са безнадеждно забравени.

Някога тази къща е била в центъра на селото. Отсам е мегданът. Преди години оттук ежедневно минаваха автобуси по няколко пъти на ден. Сега май минават веднъж седмично. Преди години имаше пощальон, който носеше "Работническо дело" и "Земеделско знаме" всеки следобед. Сега на стената на пощата има само табло с некролози.


Вещите си имат "памет". Ако не сте виждали и... помирисвали такава печка поне веднъж в живота си, не се спирайте на тази снимка:)

Делва в манастирски двор. Където всичко е замряло в пукнатините на времето, всичко е зелено, зелено и тихо.

Оградата на Женския метох в Самоков. Привечер в двора шурти само водата от манастирската чешма. Саксиите се имат своя дрямка и свои клюки.

шлифер, шапка и бастун

Шарен бастун в златисто-кафеникаво. Добре лъснати обувки. Очила с дебели рамки. Стар панталон и стара шапка, каквито вече не се продават. Шлифер стил 70-те, а може би по-рано. Познахте ли го? Класическият пенсионер - дядо, който се движи с градския транспорт. За разлика от бабите, където е трудно да обрисуваш събирателен образ, дядото, когото описвам, си има запазен стил и марка на поведение.
Сутринта видях един такъв. Слабичък, стоя прав стоически доста спирки наред до кабинката на шофьора. Защото е от типа, който не връхлита с пъшкане и не разбутва половината тролей, докато седне с многострадална въздишка. А съм сигурна, че има не по-малко основания да го направи.
Винаги съм харесвала този образ - с вестник или без вестник под мищница, с бутилка минерална вода или не, ми напомня за образа на пенсионера отпреди години. Спретнат дядо, който става рано, води внучето на училище, плаща си сметките навреме, клиент или не на ваксаджията на ъгъла - винаги е с чисти обувки и дебела носна кърпа от плат в джоба. Днес тези дядовци са на изчезване. Вероятно в тези диви времена и желанието им да изглеждат "изтупани" се променя несъзнателно под натиска на спорната мода, магазините втора ръка и дрехите, дадени от синовете.
Като видя такъв старец, малко или много му се възхищавам: на търпението да си извърши всички ритуали по облеклото, на непукизма да си остане мислено в онова време, което му е създало тези навици и нагласа към света, на сантимента да си носи стария часовник от 1982-ра и да го навива вечер на фона на всички китайски еднодневки. На джентълменското великодушие да не си проси място, въпреки, че трудно стои прав.
Тези хора са като сенки, отпътуващи към безкрая - изтънели, скътали болежки и спомени, залутани в хаоса на безпаричието и модерния лукс, чиито лица са едно до друго. Не ги забелязваме, или просто не им обръщаме внимание, критикуваме ги на ум, че пътуват в претъпканите трамваи рано сутрин, може би ги съжаляваме, че властта им предложи да ходят на море, често ни дразнят и в кривото огледало на времето почти не се "виждаме" в тази роля след години.
А те си носят горчилката на днешния ден като вчерашен вестник с нерешена кръстословица, вероятно ще я отнесат и там горе. И някъде след тях ще остане само по някой ожулен жълто-кафяв бастун и антикварен часовник, който никой няма да навива.

17 септември, 2008

обречена кауза

Да намериш плюшена играчка без т.нар. пискун в корема? Изгубена предварително кауза. Когато синът ми беше по-малък, ми беше много неприятно да получава купища различно писукащи, врещящи, мяукащи, пеещи фалшиво и прочие плюшени играчки. Някои от които с безкрайно неиздържан външен вид - добавени светещи елементи по ушите или лампички на корема, или украсени с повече от един брой сърца с потресаващия надпис "I love you".
Малко са сред тях онези, които са семпли като визия и цвят, не издават звук и приличат на първообраза - например лъвът да прилича на лъв, а не на кенгурче, а кравата - да бъде крава вместо неустановено животински вид.
Наскоро се наложи да търся подарък за 7-8 годишно дете. Вярвате ли, че в достатъчно голям магазин всичките плюшковци звучаха? Избираш някоя симпатична, гледаща умилително, достатъчно гладка и нежна играчка и звукът, който излиза от нея те довършва. Пример: светлокафява маймунка, която квичи/не преувеличавам!/ като добитък пред ножа.
Не разбирам манията на китайските производители на играчки да озвучават. Ама никак не я разбирам. За бебета е неподходящо. За деца, които гушкат играчките си в леглото, както повелява класиката от филмите - също. За родителите - пискливите и неадекватни звуци са голям тормоз. За кого звучи "музиката"?

08 септември, 2008

магазинА търси продавачка

Това ми е любимият надпис. Украсява от баничарници до бутици. Достолепно и без да му пука. Че трябва да е магазинЪТ, а не магазинА. Същото е като "апартаментА се дава под наем" или "паркингА се плаща до 5-то число на месеца".

Може да е много досадно, но такива са правилата за писане. И като не си научил основни положения, би трябвало да се броиш донякъде неграмотен. Това с пълния и краткия член е обществено бедствие. На всички нива - администрация, медии, магазини.

Но нежно и по-тихо тлее още по-голямата неграмотност - на знаещите английски, които превеждат филми за мрежата. Торентите са пълни с изумителни субтитри, където да напишеш "бОтилка", "ноща" и "Утчайващо" е абсолютно нормално. Понеже и голяма част от публиката вече не прави разлика между правилно и неправилно. Какво значение има дали пише "иСпепелявам" или "изпепелявам", щом като се вижда за какво иде реч?

Но тъй като това е част от по-голямата тема за четенето, образованието, общата култура, личната култура на писане, ще кажа само песимистично, че идват лоши времена за правилно пишещите и говорещите:)

p.s. Едно изречение от указания на Blogger: "След като вече сте там се обедете, че “Разгъване на шаблоните на притурки” има отметка. " Защо имам Осещането за масова неграмотност?

бардак-държава

В центъра на София? Бардаци? Горе-долу така изглежда реакцията на МВР-министъра, като дойде реда му да коментира взривовете в два публични дома.
Сега полицията тепърва щяла да проверява по-изкъсо какво, къде и как се извършва в легалните прикрития на бизнеса с проституция като масажни салони, клубове за компаньонки и пр. И доколко търпимо било за обществото съществуването на такива места. То обществото, ако му бъде оставено да решава - сигурно ще се раздели на фенове и на противници на бардаците. Политиците също, съдейки по ентусиазма им да говорят, пишат, решават за проституцията през изминалите дълги години на беззаконие за древната професия.

В същото време Рила гори. Френски хеликоптери показват мускули във въздуха, Емел Етем се оплаква, че държавата нямала ресурс да се справя с подобни кризи. То за всички кризи е така. Така беше при наводненията. Така ще бъде и не дай Боже, при земетресения. Все за нещо няма да сме готови, няма да сме купили техника, няма да има обучени хора, абе пробойна ще се яви някъде. С една дума - извънредните ситуации са ни ежедневие. Падащи работници от скелета, т.нар. война по пътищата, летните пожари.

Че бардакът е доста шумен подсказва и включването на Б.Б. в среднощната полицейско-медийна агитка след взривовете. И на стената потрепна като от стар прожекционен апарат внушителната сянка на мъжа, който пази обществото от лошите, в годините, когато беше главен секретар.

А Волен е на площада. За неговата си битка. Пред археологическия музей в София кънти от слова, призиви, патриотична музика. Но както иронично се изрази екс-вътрешният министър: какво е сегашната опозиция, ако не група кресльовци, един касетофон и няколко химикалки?

И докато на жълтите павета има палатки и сенници, които да държат буден опозиционния дух, фермерите от Кърджалийско се бяха подслонили под вехто одеало на квадратчета, като в индианска колиба, на един от последните си протести. А измамените туристи в Кушадасъ си бяха застлали да дремнат направо на тротоара, защото една от стотиците туристически агенции се беше подиграла с тях, пращайки ги на курорт... ама без платен хотел.

И това ако не е бардак-държава...

03 септември, 2008

излишък

Казват, че и след най-мрачните времена идват по-светли. Че след лишенията идва изобилие. Ако се вярва на тези приказки, в България дойдоха месеците на изобилието. Или на излишъка. Първо млякото започна да се лее в излишък. Гневните фермери задрънкаха звънците, заиграха хора по пътищата и заизливаха мляко.
После без скърцане, съвсем планомерно, се разтвориха големите двери на излишъка. И бе обяснено за какво ще има пари от излишъка. Освен за инфраструктура, ще има и за "социални нужди". И министър Петър Димитров игриво попита: защо са ни хубави пътища, ако по тях ходят гладни и бедни пенсионери? Затова правителството реши да прати малко от пенсионерите на море... през септември. В края на сезона, когато хотелите затварят, плажовете са студени, морето - мръсно, но пък сезонът на последната битка преди изборите започва. "Лотарията" с 5-те хиляди изтерзани и заслужили този лукс души е като от стар социалистически празник.
Пари от излишъка ще има и за полицейски коли. Също за "спрени европрограми". От ГЕРБ-Бургас надигнаха глас "пари от излишъка" да се дадат и за намаляване на задръстванията по морето. Като се направят обходни пътища. Преди няколко дни синдикатите си набелязаха пари от излишъка за електронна здравна карта. Днес пари от излишъка поискаха и хората с редки болести. НДСВ пък си дърпа излишъка към сребърния фонд.
Явно този излишък е безкраен. Чак се почувствах глуповато, че не съм си заплюла нищо от излишъка. Има обаче един друг излишък, който покрай големия държавно-правителствен-политически излишък просто бледнее. От него също можем да спретнем дълъг списък:
- излишък на политическа глупост - Димитър Стоянов например се жалба чак в европарламента със старите си синини от общуването с полицията
- излишък на арогантност на пътя, където всеки ден следи от кървави ламарини остават след нечие безразсъдно шофиране
- излишък на боклук - най-вече софийския, от нийде непожелан
- излишък на таланти - начело с Бербатов, олимпийците по математика и информатика...
- излишък на мистерии - любимият BG-жанр през последните години - Ангел Бончев, Пламен Константинов...
- излишък на намаленията - драстични, поголовни, драматични, по всички витрини
Изобщо излишък на крайности. Имаше едни хубави упражнения - "зачертайте излишното".

10 август, 2008

троянски гледки

Покрив с тикли. Бившето килийно училище в село Гумощник, възстановено с т.нар. "царски проект". Вътре раздават дипломите на малки ученици от Троян, иначе е затворено, защото църквата и общината се съдят за него.
Ателието на Ирина и Ивайло в Априлци. Живеят и рисуват заедно като един. Не можеш да разбереш откъде започва единият и къде другият. Не им липсва големият град. Нещата им са много красиви, рисувани изцяло на ръка. И в този занаят има "хляб", т.е. масова продукция и разкош, за ценители. Съчетават ги.

Отец Станимир отваря църквата в с. Гумощник с ключа от нейното създаване преди 170 години. За разлика от други неща, този ключ се пази като реликва в обезлюденото село.

Поглед отвътре. В този храм е един от най-ювелирно изработените иконостаси, които съм виждала. Правили са го шест години. Днес дали някой ще отдели шест години за нещо подобно?
Дядо Марин от с. Черни Осъм. На 87 години. Заснет в най-голямата жега в два по обед. Бодър и все с нагласа да запее. Рецитира "Епопея на забравените", изпълнява от кръчмарски до възрожденски песни. Коментира войната в Грузия. Кара колело, коси трева и от време на време си сипва по малко ракия.

Местен майстор на ракия. В случая я вари за атракция на туристите. Не обича слаба ракия. Казва ми, че е пил и чист спирт "с рускиня". И двамата изпили по равно. Не издава много от тайните на варенето, но отсича, че разпоредбите за казаните и акцизите "тук не важат".

Камък и цвете - преливане, без което планинският край не може. Дворът на хотела. Глинени съдове и пъстра навалица от цветове в розово-червено, които заличават градските образи без следа.

Каручка като на Сали Яшар. В панарирната палата в Орешак. Наистина "пее". Идва чак от Добруджа. Майсторенето на такива возила искало да знаеш поне три занаята. Някога тези каручки били най-търсени за сватби.

Познахте ги, нали? Градинските духове, населяващи всяко ъгълче в този край.