молитвата - начин на употреба

Призивите за молитва ми действат успокояващо. Не ме плашат другостта и непознатото, молитвата е молитва на какъвто и да е език, на каквото и да е място, под булото на която и да е вяра. Щастлива съм, че в България, кръстосала пътищата на много вери и молитви като невидимо сливащите се линии на ръката, църковните камбани и напевите от минаретата не си пречат едни на други и не враждуват. Че на окъсаната ни балканска черга има място и за едните и за другите молитви. Докато не се появи някой политически злодей, който да впрегне религията в немощната си каручка и да я засили по нанадолнището на скандала, че и на войната, помним балканското близко минало. И така да понатрупа подкрепа. Само че нашенският злодей с побелели коси и черна тениска с надпис "Атака", със солиден стаж по площадите на прехода, отдавна е престанал да разбира, че линиите на разделението умориха и отвратиха хората. И пали ли пали - омраза, слухове, чужди знамена, молитвени килимчета. Подписките за премахване на новините на турски език от националния ефир явно се оказаха слаба ракия за мозъчния тръст на "Атака" и оттам решиха да опънат нервите на вярващи и невярващи като поднесат по-радикална и пикантна история, която медиите с готовност да нарекат "кървави сблъсъци" и "кървав бой", а терминологията на терора и екстремалното да се завърти и в чуждите онлайн издания. Какво по-удобно от високоговорителите на джамията в центъра на София, с които хората са свикнали отдавна и какъв по-подходящ повод от петъчната молитва, за да убедиш и западните общества, че на Балканите сме си луди за връзване и с нашите тесногръди разбирания и осакатени ценности една демокрация не можем да понесем и износим. Какво тръпка, какво "дежа вю", тези на Балканите очевидно никога, ама никога не си взимат поуки от историята...

Петъчната разправия пред софийската джамия показва колко е далече от реалността белокосият герой. Колко малко хора ще нахъса с омръзналите ни провокативни и грозни сценарии. Колко измислена за публиката ще се окаже битката на "родолюбците", криещи се зад свещения глас на Борис Христов, с босите мюсюлмани, коленичили на тротоара за петъчната си молитва, заради теснотията на единствената им софийска джамия. Цветята на оградата на джамията, поставени днес от християни, които се извиняват за чужди безумия, са най-хубавото доказателство, че хора като Волен Сидеров си заминават с пътническия политически влак, а посланията им попадат в общия политически отпадък на прехода, който се надявам да не рециклираме.

снимки: личен архив

паста за зъби

Тези дни стана ясно, че две трети от българите не си мият зъбите или не си купуват четки за зъби, което е почти същото. Не знам как ги правят тези проучвания, но ако е така, някои общовалидни неуредици в държавата ни водят началото си от такива дребни, за много хора незначителни, граничещи с хумора факти. Ако елементарната лична хигиена не е грижа на толкова много народ, как ще го убедите същия този народ да събира боклуците си отделно, да не пуши където му падне, да чисти след кучето си в кварталния пясъчник? Как ще обясните на тези хора, че демокрацията означава и цивилизация - нещо, което у нас очевидно не е така.

Каква ти цивилизация, ще кажете, в разни обеднели села озверели и скучаещи тийнейджъри убиват заради няколко златни пръстена и gsm. Непрекъснато ни занимават с измамници, които винаги успяват да прекарат невинни граждани я с лични данни, я с подпис и изведнъж тези хорица се явяват големи длъжници на банки или се събуждат ДДС магнати с огромни дългове към държавата, без да подозират откъде ги е връхлетяла тази беда. Какво ти цивилизация - елате в туристическия рай! Тук се организират нелегални боеве с кучета, тотомилионерът от Кубрат се страхува да дойде в София да си прибете парите, посред бял ден в централни столични градинки се разхождат квартални проститутки, докато наблизо тичат бебета и малки деца. Това е държавата на измамите в чейндж-бюрата, на влаковете, замеряни с камъни, на 10 килограмовите ученически чанти, които уж трябва да произвеждат гении, а произвеждат явна простотия.

Цивилизация ли? Демокрация ли? Разбеснели се идиоти превръщат всеки мач Левски-ЦСК в национално изпитание и кърваво преживяване и толкова години все се говори за футболното хулиганство без ефект. Няколко дни след мелето на стадиона, полицията още търсеше с видеозаписите си смутителите на реда, които отдавна са й познати. Хлебопроизводителите слагали в хляба какво ли не и от години никой не ги наказва. Вносните зеленчуци-мутанти били пълни с химикали, но българското производство е със затихващи функции и това е сякаш диагноза за вечни времена, която никой не оспорва.
Това сякаш е държавата, в която има толкова много, все стари, все познати проблеми, които някак все не могат да се решат. Ако беше друга географската ширина, ей Богу, досега щяха да са измислили поне по два изхода за всеки проблем. Не и тук.

Откъде тръгнахме? От немиенето на зъбите. Малките камъчета преобръщат колата, са казали много отдавна мъдрите и по-просто живеещи от нас предци. Малките моменти и навици определят големия напредък - понякога да се усмихваме на непознати, да не се зъбим един на друг в транспорта, да не се псуваме по сфетофарите, да не се изтрепваме по стадионите и в новооткритите хипер маркети за кисело мляко от 10 стотинки. Позитивното мислене ражда позитивни решения от всеобща полза.
Но тук важи правилото всеки да се спасява сам. Демокрацията сякаш с нищо не ни задължава. За нас тя е някаква случка извън нас самите, историческа лавина, която помете соц-а и донесе чалата, моловете и екскурзиите зад граница. И продължаваме да се ограждаме зад грозно остъклените си балкони и външни изолации, да чакаме поредната промоция някъде за нещо и да не си мием зъбите.

паметта на паметниците

Безименният войник на тази снимка държи опърпано и избеляло от слънцето, вятъра, дъждовете и мръсния въздух българско знаменце. Няма кой да му го смени. Но пък някой чиновник, загрижен за паметта и паметниците в същата градина, е разпоредил обновяването на друг паметник:

С нова фасада и... нов надпис, отчайващо неграмотен. "В памет на загиналите български воЙни 1941-1945". Ех, кои ли са тези войни, как загива една война? Кога ли поръчалите надписа са учили за множественото число на някои думи като "воин"? Да не упреквам онези, които са издълбали надписа. Но нали след това някой от отговорните лица трябва да го е видял? Или и той не знае разликата между "войни" и "воини", или е решил, че вече похарчени, парите трябва да имат своя публичен образ, макар и в сбъркания надпис...

За съжаление, днес подобна грешка ще впечатли малко хора. Защото все повече стават онези, за които няма значение как се пише. Защото все по-малко се пише. Но паметникът не е интернет-форум, блог или смс, за да е толкова безобразно неграмотен. Толкова обезобразен. Какво показваме с подобна почит? Чия памет търсим? Воините са български, но и езикът трябва да е правилен български.

Мисля, че отдавна сме обърнали гръб на паметниците като фигури и послания в публичното пространство и не ги забелязваме. Те са протоколни знаци. И без това България е страна на работническо-партийно-героичните паметници и скучните писателски бюстове. Почти няма модерни, раздвижени скулпторни решения, само тук-там се срещат абстрактни форми. Но нека поне войниците, тези вечно застинали воИни, да имат спокоен сън, че си ги спомняме правилно и грамотно. Иначе и те ще ни обърнат гръб.

снимки: личен архив

бил гейтс и боклуците

Ех, ако Бил Гейтс можеше да обиколи малко софийските улици...Не централните, а кварталните...
Нямаше да повярва, че в тази боклучена среда растат и набират скорост българските компютърни таланти. Нали все още сме добре с високотехнологичните специалисти - даже "Хюлет Пакард" разкри в България свой център, а премиерът се похвали, че сме размазали конкуренцията на 30 държави. На жълтите павета...всичко е спокойно, уверяват ни, че всичко е наред. Но като изключа телевизора, виждам това:

И все повече ставам привърженик на тезата за паралелните светове, които обитаваме в тази държава. Светът на говоренето и реалният свят, светът на хвалбите, че изплуваме от блатото и гледката пред очите ни сутрин, когато излизаме на работа.

Не мога да повярвам, че затъваме в едни и същи "боклуци" за пореден път. Че за пореден път тази битова криза владее улиците ни. Че някой някъде ПАК не си е свършил работата, за да валят тези "водопади" от боклуци вече дни наред.

Не мога да повярвам, че не ни пука, че свикваме с мръсотията и безотговорността. Че сме приели за нормално ТОВА да е пред очите ни, въпреки платените данъци.

Съвсем наскоро в София имаше Архитектурна седмица. И един млад архитект обясняваше в сутрешен блок колко е важно как изглеждат нещата около нас. Колко е важно не само за възприятията, културата, навиците ни, но и за трайните образи, които създаваме в публичната среда, които ще наследят децата ни. Защото човешкото обкръжение възпитава подсъзнателно, подтиква те да създаваш по-хармонични и красиви неща или те научава да живуркаш в калта, без да си представяш, че е възможно да е по-хубаво. Ето това се случва при нас, докато другите държави се хвалят какви чудеса са измислили и построили. Ние палим кофи и правим от тях паметници на мръсотията.

Бил Гейтс е графити-творение на оградата на квартално училище. В което вероятно учат негови фенове. От другата страна на училището са заснетите кофи. Феновете след време ще предпочетат по-китни и подредени улици и общества, където подобни случки като този боклучен блог-"репортаж" просто са невъзможни. Не гледайте Неапол и че там историята с боклуците също пак се повтаря. Гледайте страните, в които заради подобни гледки хвърчат кметски оставки...

Как ми се иска светът на момчетата, които са нарисували Бил Гейтс да не е този с боклуците. Как ми се иска боклуците да са просто графити.

снимки: личен архив

за лютеницата и палатите

Откакто свят светува едни живеят и оцеляват от буркани и домашни рецепти срещу кризи всякакви, а други не се интересуват нито от бурканите, нито от кризите, защото са над тези неща.
Тези дни показваха как много хора се върнали към домашното производство на консерви, защото купените отново им идвали прекалено скъпо. На този фон развеселяват хеликоптерните кадри на данъчните над т.нар. богаташки имения, които обиколиха всички емисии и коментарни предавания. И аз, като главния архитект на София, се изненадах от видяното. Честно. Минавала съм няколко пъти покрай по-големи и луксозни къщуря из южната дъга, но гледката от въздуха си струва. Кара човек да преоцени представите си за лукса в тази сива страна. За беззаконието също. Отрезвява.
Сега покрай незаконните, вероятно в един кюп ще попаднат и читавите собственици на имения, които си плащат на държавата, но така е - за бедните народни маси всяка подобна придобивка си изглежда с единия крак отвъд закона и мръсна работа. Не че на притежателите на законните палати им пука. Просто временно ще гледат къщите си по тв екраните и после данданията ще утихне.
Какво ще правят хитреците, които години наред си обитавали безкрайните имения, без даже да им е хрумнало да спазят правилата? Ще звънят на влиятелни хора и приятели, ще бутат нови рушвети, някои вероятно ще си платят всичко, за да ги оставят на мира, други ще се хванат на адвокатското хоро в надцакването на държавата чрез всички възможни законови средства...
В съзнанието на т.нар. масов избирател обаче тези гледки ще останат задълго. Задълго ще се явяват в мисълта на всеки нормален човек, който от работа няма време да си види семейството, затънал в дългове и кредити било за да плати образованието на децата, било да купи 12-годишна кола на старо, било да държи малкия си бизнес с глава над водата поне още месец-два.. Защото проблемът не е "този как го има това, а аз не". Ако всички обитавахме имения с басейни и два-три джипа в гаража, светът отдавна нямаше да го има, или щеше да е прекалено скучен.

Проблемът на тази бедна, обругана, опърпана и обрулена не само от прехода насам държава е, че беззаконията са повече от санитарния максимум. Те са битие, лайфстайл. Докато в уредените, замогнали се общества жизненото равнище се вдига заедно с увеличаването на обществените блага, ползвани от всички, у нас луксът е самозадоволяващ се и самовъзпроизвеждащ се, без в публичното пространство да е видимо и минимално подобрение на начина НИ на живот.
С калпавите си пътища, олющени сгради, грохнали стари заводи, мръсни, едва кретащи автобуси, опустели нивя и села, продънено и подкупно здравеопазване и отчаяно възрожденско образование тази страна няма скоро да заприлича на нито една от читавите държави, в чийто клуб ни приеха през 2007-ва. Луксът още дълго ще бъде заобиколен от кал като в третия свят. Това е тъжното и безнадеждното в целия пейзаж.

Ако държавата през последните 20 години беше поне малко пореформирана, ако парите НИ не изтичаха непрекъснато през законовите пролуки, вратички, прозорчета и капандури, ако икономиката на регионите беше по-мъдро управлявана, ако "нашите момчета" не бяха ровили, приватизирали, изнасяли, съсипвали родния капитал...щяхме да имаме малко по-спретната публична среда и повечко доходи в джоба си. Щяхме да живеем по-лесно, да си позволяваме повече благинки и кадрите на данъчните нямаше да ни направят чак такова впечатление.
Сега публичният ни БГ образ ще продължамва да буди недоумение у чужденците и у нас самите. Толкова скъпи коли и имения на фона на общата сивота. Толкова "неинформирани" местни управници и чиновници, които "не знаят" какви безобразия се вършат из подопечните им географски ширини. Толкова лицемерни политици, които сега започват да "взимат мерки" срещу прожектираните по телевизора строителни наглости...
И толкова дребни човешки тревоги как ще се живее още една зима без парно. Нищо, нали има поне домашна лютеница.