02 август, 2013

раз-е-ди-не-ни-е

Покрай последните коментари защо столицата протестира, а провинцията мълчи се замислих за разделителните линии, които управляват живота по тези ширини. Тук имаме традиция да се разединяваме, роим и противопоставяне, която забавя достигането ни до неща, отдавна станали ежедневие в цивилизованите страни. Всички пътуваме и немалко от нас вероятно се чудят как Европа "забрави" войните, инквизициите, епидемиите, разрушенията и как днес съумява да изглежда така, че сякаш тези неща не ги е имало? И как ние тук едната наша скромна и малка държавица не можем да оправим вече векове наред??? Драматично звучат признанията за пропилените 23 години демокрация. Но така звучаха и мантрите за 45-те години социализъм. А за 500-те години "турско робство"? Излиза, че сме царе на пропиляното време, историческите шансове и... на разединението.

Сега е модно да се делим на София и провинцията, по-точно на будната, протестираща за права и морал столица и глухата, заспала провинция. От по-нови времена се делим още на българи, живеещи в България и българи, живеещи извън границата. На националисти и турци. С не по-малко напрежение се деляхме на комунисти и демократи, на сини и червени, а от социализма остана делението на селяни и интелигенция, на селяни и граждани, на българи и цигани. Разбира се, пропускам разделението на левскари и цесекари, което е по-страшно и от това на комунисти и демократи. Да сте чули да се обединим зад повече каузи от тези, които ни делят? Даже учените прежалиха добрите си идеи за национална доктрина, за каквато мрънкаха пред политиците години наред. Тук просто национална доктрина не е възможна. Съгласие по национални приоритети е немислимо. Затова и българската каручка е така затънала в калта, че няма сила, която да я извади. Ще кажете: протестите. Но те са отново вид анти-говорене и анти-идея, вид противопоставяне.

Нищо позитивно не е в състояние да ни накара да преодолеем този вкоренен исторически скепсис към другия и към неговите послания. Тук няма чувствителност и чуваемост към проблемите на другия. Затова се делим и си играем още на онкоболни и здрави, на съдии и прокурори, на приети и неприети в детската градина, на работещи и пенсионери, на собственици и наематели в блока, на сегашни и бивши министри, които се замерват с  компромати... Маркерите на разделение в българския обществен живот са толкова много, че ни оплитат като мрежа, стягат ни и не ни позволяват да се движим и мислим свободно и в перспектива. Затова и повечето добри идеи и начинания са еднодневки. Затова тук имат почва частните улици, заградените "частни" плажове, нашарените като черга изолации по панелките - всички в различни цветове, издрасканите автобуси и счупените люлки, умиращите миньори и блъсканите ежедневно на пешеходни пътеки хора... Защото на никой не му пука за другите. Никой не живее с идеята да работи за другите, да мисли за общото, да движи нещата напред. Затова и държавата бе окрадена и оглозгана до последно и зейна пропастта между крадци и потърпевши, на които им писна да ги крадат така нагло и да не им оставят нищо в общата кошница, както е нормално в политиката по други места.

Затова най-добре да махнат онзи смешен параден и пародиен надпис върху народното събрание за съединението и силата. Не е никак подходящ. Звучи утопично и даже нелепо в нашите условия. Раз-е-ди-не-ни-е до дупка.



19 юли, 2013

молитва за елена

Не съм писала тук отдавна. Въпреки изобилния материал - в държава като нашата може да се пише денонощно. Това, което ме извади от сладката безтегловност на майчинството, е случка от новините. Поредната катастрофа, равнозначна на поредно безумие и варварско посегателство над живота. Катастрофите в новините са много, лицата на жертвите за секунди проблясват и изчезват в един последен публичен образ. Каква ирония - да си отидеш от света през новините, завлечен от вихъра на ежеминутно обновяващата се информация.

В случая с пияния шофьор, който връхлетя върху 12 души на спирка на "Цариградско шосе"и "не можел да върне случилото се назад", си отиде лъчезарната Станислава, а малката шестгодишна Елена, изпадна в кома. Вместо да играе в някоя градинка и да вика колкото й глас държи, защото е дете и се радва на живота, тя лежи тихо и неподвижно, а родителите й "виждат" и си представят смъртта милион пъти, всяка минута. Защото комата е мост между живота и смъртта.

Сега шумът от площадите е толкова силен и креслив, а протестиращите срещу правителството и срещу първите протестиращи - толкова концентрирани в сценографията на протеста и неговото медийно отразяване, че човек се чуди има ли място в публичното пространство за други чувства, освен гняв, безплатна омраза и контра омраза и може ли трагедията на едно семейство да "надвика" свирките на протеста. В едно нормално общество подобна катастрофа би пробудила освен дискусия за безопасността на пътя и една скрита чувствителност, каквато обикновено общественият живот не предполага. Вместо това, ние се скарахме дали има нужда от сайт и благотворителна кампания за подпомагане на момиченцето. 

Забелязали ли сте, че у нас всичко преминава през спиралата на караницата, на спора, на скандала? Ние не можем като нормални хора да поговорим и да се разберем. Ние викаме. Дори когато смъртта е на прага. Вместо да концентрираме енергията си върху зловещата катастрофа, която като една от многото, ежедневно прекъсва по няколко живота, ние се вълнуваме от толкова преходни политически неща. Не можеше ли гражданското съзнание, което доведе хората с малките им деца на площада, да обработи многогласно и това - безумието, което става всеки ден по пътищата? Можехме ли да се обединим в подкрепа на живота, да проведем един протест в защита на децата, които стават жертви на шофьорския бабаитлък ? Един протест, провокиран от безпомощността на малката Елена и нейната тъжна битка за живот? Нима това е по-маловажна кауза? Защо не успяхме след катастрофата поне за ден, поне за час, да излезем от хипнозата на протеста, интригите, тефтерчетата и да забравим този "пълнеж", който замества истинския живот, а в истинския живот безотговорни хора всеки ден убиват други... с колите си.

В заглавието на последната си публикация видях думата "молитва". В сегашната записах същото, неумишлено, съвсем случайно, докато мислех рано сутринта в просъница какъв текст да напиша. И това е най-важното, което обществото пропуска - има мигове, в които трябва да се помолим. Дори невярващите. Молитвата е състояние на кротост и отърсване от делничните страсти, преминаване в по-изчистено ниво на мисълта.

Да се помолим за Елена и да забравим за площадните  и политическите постановки. Да изразим нашето желание Елена да живее и да надвие случилото се - много по-страшно от което и да е политическо назначение. Ако трябва малко да помълчим - мълчанието може да бъде форма на протест и молитва едновременно. Но да направим нещо за едно дете, което освен от лекарска грижа и всеотдайност, има нужда от нашата мисъл и нашата закрила. Да спасим Елена и после държавата.

22 май, 2011

молитвата - начин на употреба

Призивите за молитва ми действат успокояващо. Не ме плашат другостта и непознатото, молитвата е молитва на какъвто и да е език, на каквото и да е място, под булото на която и да е вяра. Щастлива съм, че в България, кръстосала пътищата на много вери и молитви като невидимо сливащите се линии на ръката, църковните камбани и напевите от минаретата не си пречат едни на други и не враждуват. Че на окъсаната ни балканска черга има място и за едните и за другите молитви. Докато не се появи някой политически злодей, който да впрегне религията в немощната си каручка и да я засили по нанадолнището на скандала, че и на войната, помним балканското близко минало. И така да понатрупа подкрепа. Само че нашенският злодей с побелели коси и черна тениска с надпис "Атака", със солиден стаж по площадите на прехода, отдавна е престанал да разбира, че линиите на разделението умориха и отвратиха хората. И пали ли пали - омраза, слухове, чужди знамена, молитвени килимчета. Подписките за премахване на новините на турски език от националния ефир явно се оказаха слаба ракия за мозъчния тръст на "Атака" и оттам решиха да опънат нервите на вярващи и невярващи като поднесат по-радикална и пикантна история, която медиите с готовност да нарекат "кървави сблъсъци" и "кървав бой", а терминологията на терора и екстремалното да се завърти и в чуждите онлайн издания. Какво по-удобно от високоговорителите на джамията в центъра на София, с които хората са свикнали отдавна и какъв по-подходящ повод от петъчната молитва, за да убедиш и западните общества, че на Балканите сме си луди за връзване и с нашите тесногръди разбирания и осакатени ценности една демокрация не можем да понесем и износим. Какво тръпка, какво "дежа вю", тези на Балканите очевидно никога, ама никога не си взимат поуки от историята...

Петъчната разправия пред софийската джамия показва колко е далече от реалността белокосият герой. Колко малко хора ще нахъса с омръзналите ни провокативни и грозни сценарии. Колко измислена за публиката ще се окаже битката на "родолюбците", криещи се зад свещения глас на Борис Христов, с босите мюсюлмани, коленичили на тротоара за петъчната си молитва, заради теснотията на единствената им софийска джамия. Цветята на оградата на джамията, поставени днес от християни, които се извиняват за чужди безумия, са най-хубавото доказателство, че хора като Волен Сидеров си заминават с пътническия политически влак, а посланията им попадат в общия политически отпадък на прехода, който се надявам да не рециклираме.

снимки: личен архив

10 март, 2011

паста за зъби

Тези дни стана ясно, че две трети от българите не си мият зъбите или не си купуват четки за зъби, което е почти същото. Не знам как ги правят тези проучвания, но ако е така, някои общовалидни неуредици в държавата ни водят началото си от такива дребни, за много хора незначителни, граничещи с хумора факти. Ако елементарната лична хигиена не е грижа на толкова много народ, как ще го убедите същия този народ да събира боклуците си отделно, да не пуши където му падне, да чисти след кучето си в кварталния пясъчник? Как ще обясните на тези хора, че демокрацията означава и цивилизация - нещо, което у нас очевидно не е така.

Каква ти цивилизация, ще кажете, в разни обеднели села озверели и скучаещи тийнейджъри убиват заради няколко златни пръстена и gsm. Непрекъснато ни занимават с измамници, които винаги успяват да прекарат невинни граждани я с лични данни, я с подпис и изведнъж тези хорица се явяват големи длъжници на банки или се събуждат ДДС магнати с огромни дългове към държавата, без да подозират откъде ги е връхлетяла тази беда. Какво ти цивилизация - елате в туристическия рай! Тук се организират нелегални боеве с кучета, тотомилионерът от Кубрат се страхува да дойде в София да си прибете парите, посред бял ден в централни столични градинки се разхождат квартални проститутки, докато наблизо тичат бебета и малки деца. Това е държавата на измамите в чейндж-бюрата, на влаковете, замеряни с камъни, на 10 килограмовите ученически чанти, които уж трябва да произвеждат гении, а произвеждат явна простотия.

Цивилизация ли? Демокрация ли? Разбеснели се идиоти превръщат всеки мач Левски-ЦСК в национално изпитание и кърваво преживяване и толкова години все се говори за футболното хулиганство без ефект. Няколко дни след мелето на стадиона, полицията още търсеше с видеозаписите си смутителите на реда, които отдавна са й познати. Хлебопроизводителите слагали в хляба какво ли не и от години никой не ги наказва. Вносните зеленчуци-мутанти били пълни с химикали, но българското производство е със затихващи функции и това е сякаш диагноза за вечни времена, която никой не оспорва.
Това сякаш е държавата, в която има толкова много, все стари, все познати проблеми, които някак все не могат да се решат. Ако беше друга географската ширина, ей Богу, досега щяха да са измислили поне по два изхода за всеки проблем. Не и тук.

Откъде тръгнахме? От немиенето на зъбите. Малките камъчета преобръщат колата, са казали много отдавна мъдрите и по-просто живеещи от нас предци. Малките моменти и навици определят големия напредък - понякога да се усмихваме на непознати, да не се зъбим един на друг в транспорта, да не се псуваме по сфетофарите, да не се изтрепваме по стадионите и в новооткритите хипер маркети за кисело мляко от 10 стотинки. Позитивното мислене ражда позитивни решения от всеобща полза.
Но тук важи правилото всеки да се спасява сам. Демокрацията сякаш с нищо не ни задължава. За нас тя е някаква случка извън нас самите, историческа лавина, която помете соц-а и донесе чалата, моловете и екскурзиите зад граница. И продължаваме да се ограждаме зад грозно остъклените си балкони и външни изолации, да чакаме поредната промоция някъде за нещо и да не си мием зъбите.

07 ноември, 2010

паметта на паметниците

Безименният войник на тази снимка държи опърпано и избеляло от слънцето, вятъра, дъждовете и мръсния въздух българско знаменце. Няма кой да му го смени. Но пък някой чиновник, загрижен за паметта и паметниците в същата градина, е разпоредил обновяването на друг паметник:


С нова фасада и... нов надпис, отчайващо неграмотен. "В памет на загиналите български воЙни 1941-1945". Ех, кои ли са тези войни, как загива една война? Кога ли поръчалите надписа са учили за множественото число на някои думи като "воин"? Да не упреквам онези, които са издълбали надписа. Но нали след това някой от отговорните лица трябва да го е видял? Или и той не знае разликата между "войни" и "воини", или е решил, че вече похарчени, парите трябва да имат своя публичен образ, макар и в сбъркания надпис...


За съжаление, днес подобна грешка ще впечатли малко хора. Защото все повече стават онези, за които няма значение как се пише. Защото все по-малко се пише. Но паметникът не е интернет-форум, блог или смс, за да е толкова безобразно неграмотен. Толкова обезобразен. Какво показваме с подобна почит? Чия памет търсим? Воините са български, но и езикът трябва да е правилен български.


Мисля, че отдавна сме обърнали гръб на паметниците като фигури и послания в публичното пространство и не ги забелязваме. Те са протоколни знаци. И без това България е страна на работническо-партийно-героичните паметници и скучните писателски бюстове. Почти няма модерни, раздвижени скулпторни решения, само тук-там се срещат абстрактни форми. Но нека поне войниците, тези вечно застинали воИни, да имат спокоен сън, че си ги спомняме правилно и грамотно. Иначе и те ще ни обърнат гръб.


снимки: личен архив