02 август, 2013

раз-е-ди-не-ни-е

Покрай последните коментари защо столицата протестира, а провинцията мълчи се замислих за разделителните линии, които управляват живота по тези ширини. Тук имаме традиция да се разединяваме, роим и противопоставяне, която забавя достигането ни до неща, отдавна станали ежедневие в цивилизованите страни. Всички пътуваме и немалко от нас вероятно се чудят как Европа "забрави" войните, инквизициите, епидемиите, разрушенията и как днес съумява да изглежда така, че сякаш тези неща не ги е имало? И как ние тук едната наша скромна и малка държавица не можем да оправим вече векове наред??? Драматично звучат признанията за пропилените 23 години демокрация. Но така звучаха и мантрите за 45-те години социализъм. А за 500-те години "турско робство"? Излиза, че сме царе на пропиляното време, историческите шансове и... на разединението.

Сега е модно да се делим на София и провинцията, по-точно на будната, протестираща за права и морал столица и глухата, заспала провинция. От по-нови времена се делим още на българи, живеещи в България и българи, живеещи извън границата. На националисти и турци. С не по-малко напрежение се деляхме на комунисти и демократи, на сини и червени, а от социализма остана делението на селяни и интелигенция, на селяни и граждани, на българи и цигани. Разбира се, пропускам разделението на левскари и цесекари, което е по-страшно и от това на комунисти и демократи. Да сте чули да се обединим зад повече каузи от тези, които ни делят? Даже учените прежалиха добрите си идеи за национална доктрина, за каквато мрънкаха пред политиците години наред. Тук просто национална доктрина не е възможна. Съгласие по национални приоритети е немислимо. Затова и българската каручка е така затънала в калта, че няма сила, която да я извади. Ще кажете: протестите. Но те са отново вид анти-говорене и анти-идея, вид противопоставяне.

Нищо позитивно не е в състояние да ни накара да преодолеем този вкоренен исторически скепсис към другия и към неговите послания. Тук няма чувствителност и чуваемост към проблемите на другия. Затова се делим и си играем още на онкоболни и здрави, на съдии и прокурори, на приети и неприети в детската градина, на работещи и пенсионери, на собственици и наематели в блока, на сегашни и бивши министри, които се замерват с  компромати... Маркерите на разделение в българския обществен живот са толкова много, че ни оплитат като мрежа, стягат ни и не ни позволяват да се движим и мислим свободно и в перспектива. Затова и повечето добри идеи и начинания са еднодневки. Затова тук имат почва частните улици, заградените "частни" плажове, нашарените като черга изолации по панелките - всички в различни цветове, издрасканите автобуси и счупените люлки, умиращите миньори и блъсканите ежедневно на пешеходни пътеки хора... Защото на никой не му пука за другите. Никой не живее с идеята да работи за другите, да мисли за общото, да движи нещата напред. Затова и държавата бе окрадена и оглозгана до последно и зейна пропастта между крадци и потърпевши, на които им писна да ги крадат така нагло и да не им оставят нищо в общата кошница, както е нормално в политиката по други места.

Затова най-добре да махнат онзи смешен параден и пародиен надпис върху народното събрание за съединението и силата. Не е никак подходящ. Звучи утопично и даже нелепо в нашите условия. Раз-е-ди-не-ни-е до дупка.



19 юли, 2013

молитва за елена

Не съм писала тук отдавна. Въпреки изобилния материал - в държава като нашата може да се пише денонощно. Това, което ме извади от сладката безтегловност на майчинството, е случка от новините. Поредната катастрофа, равнозначна на поредно безумие и варварско посегателство над живота. Катастрофите в новините са много, лицата на жертвите за секунди проблясват и изчезват в един последен публичен образ. Каква ирония - да си отидеш от света през новините, завлечен от вихъра на ежеминутно обновяващата се информация.

В случая с пияния шофьор, който връхлетя върху 12 души на спирка на "Цариградско шосе"и "не можел да върне случилото се назад", си отиде лъчезарната Станислава, а малката шестгодишна Елена, изпадна в кома. Вместо да играе в някоя градинка и да вика колкото й глас държи, защото е дете и се радва на живота, тя лежи тихо и неподвижно, а родителите й "виждат" и си представят смъртта милион пъти, всяка минута. Защото комата е мост между живота и смъртта.

Сега шумът от площадите е толкова силен и креслив, а протестиращите срещу правителството и срещу първите протестиращи - толкова концентрирани в сценографията на протеста и неговото медийно отразяване, че човек се чуди има ли място в публичното пространство за други чувства, освен гняв, безплатна омраза и контра омраза и може ли трагедията на едно семейство да "надвика" свирките на протеста. В едно нормално общество подобна катастрофа би пробудила освен дискусия за безопасността на пътя и една скрита чувствителност, каквато обикновено общественият живот не предполага. Вместо това, ние се скарахме дали има нужда от сайт и благотворителна кампания за подпомагане на момиченцето. 

Забелязали ли сте, че у нас всичко преминава през спиралата на караницата, на спора, на скандала? Ние не можем като нормални хора да поговорим и да се разберем. Ние викаме. Дори когато смъртта е на прага. Вместо да концентрираме енергията си върху зловещата катастрофа, която като една от многото, ежедневно прекъсва по няколко живота, ние се вълнуваме от толкова преходни политически неща. Не можеше ли гражданското съзнание, което доведе хората с малките им деца на площада, да обработи многогласно и това - безумието, което става всеки ден по пътищата? Можехме ли да се обединим в подкрепа на живота, да проведем един протест в защита на децата, които стават жертви на шофьорския бабаитлък ? Един протест, провокиран от безпомощността на малката Елена и нейната тъжна битка за живот? Нима това е по-маловажна кауза? Защо не успяхме след катастрофата поне за ден, поне за час, да излезем от хипнозата на протеста, интригите, тефтерчетата и да забравим този "пълнеж", който замества истинския живот, а в истинския живот безотговорни хора всеки ден убиват други... с колите си.

В заглавието на последната си публикация видях думата "молитва". В сегашната записах същото, неумишлено, съвсем случайно, докато мислех рано сутринта в просъница какъв текст да напиша. И това е най-важното, което обществото пропуска - има мигове, в които трябва да се помолим. Дори невярващите. Молитвата е състояние на кротост и отърсване от делничните страсти, преминаване в по-изчистено ниво на мисълта.

Да се помолим за Елена и да забравим за площадните  и политическите постановки. Да изразим нашето желание Елена да живее и да надвие случилото се - много по-страшно от което и да е политическо назначение. Ако трябва малко да помълчим - мълчанието може да бъде форма на протест и молитва едновременно. Но да направим нещо за едно дете, което освен от лекарска грижа и всеотдайност, има нужда от нашата мисъл и нашата закрила. Да спасим Елена и после държавата.