Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от февруари, 2008

Мартениците - потоп

Купувам мартеници в последния момент. Всяка година си казвам, че следващата ще го направя по-рано. Когато можеш да им се полюбуваш, без да се буташ, не на един крак. И да избереш. И всяка година първите сергии, които изплуват в началото на февруари, не ме привличат достатъчно, докато стане... потоп. Неудържимо е - има мартеница със Спайдърмен, има и мартеници, които са малки бижута . Сутрин на Поп-а още в 9 не се вижда нищо друго, освен сгъваемите щандове, отрупани в цвят. Гъсто наредени един до друг, а вятърът вее по-големите Пижовци и Пенди. Мартениците стават все по-смели, все по-шарени, все по-сериозно отдалечаващи се от семплия двуцветен оригинал. Все по-сериозно залитам към тези многоцветни варианти, но държа на онзи вълнен конец в естествен цвят, който е като нишка към миналото, към старото, към уюта да си представиш хиляди ръце, правили през годините... домашни мартеници. Става все по-трудно за кратко време да накупиш мартеници за всички близки души и сърца, защото производство

За пророчицата и пазача Никола

Някои хора дълго след смъртта си карат другите да си спомнят за тях. Така е и с Ванга , чиято къща в Петрич сега стягат за музей. Като малка прекарвах цели лета в този град. И никога не бях влизала в този дом. Помня го смътно в една от преките до пазара на открито и хората, които чакаха на опашка. Но дори не съм сигурна, че това е изцяло мой спомен, а не е обагрен от легендата около това място и тази жена. За която много са ми разказвали. Съвсем наскоро влязох в ремонтиращата се къща за пръв път. Странно е да видиш толкова вещи, които обикновено се "разотиват" с починалия и изчезват от видимия свят, по местата им, където са стояли с години. Странно е колко "живо" изглежда всичко: пръстта, останала по празните саксии, шарените възглавници, кристалната гарафа за вода, спрелите стенни часовници, иконите, изкуствените цветя. Е, описът на имуществото е по канцеларски стриктен и някои вещи, които няма да са част от музея, са прибрани и запечатани в тъмни чували, едно черн

Пътуващи икони от Балканите

Нови балкански икони. Пътуваща изложба . Идва от Лондон, Осло, Хелзинки, Рейкявик, Белград, Кембридж... Събира три стила на рисуване на иконата - традиционен, модерен и наивистичен. В България е настанена в Криптата на храм-паметник “Св. Александър Невски”. На Балканите много неща си приличат, за много от тях спорим чии са . Тази обща изложба е от сближаващите знаци. От онези, които нашепват, че зад близката порта на съседа има още непознати и изненадващи неща. Всъщност, тази пътуваща изложба е в една от нишите на Криптата. По-ценна е сбирката от стари български икони, разгърната в цялото пространство. Ако имате време. Ако 6 лева не ви се виждат много за толкова старини накуп. Ако не сте предубедени към подобно изкуство. Защото извън църковните послания, иконата е чисто изкуство, макар и в рамки. И след старите е интересен погледът към новите икони, чиито цветове и дори щипка чувство за хумор някога биха били немислими.

Крехкият протест срещу найлона

Един протест, оше ненабрал сила, стои между останалите за мнозина вероятно като екзотичен. Между звънците на кравите на жълтите павета и кресливите опозиционери, петицията на студента по европеистика Алекси Дамянов срещу найлоновите торбички вероятно няма да спечели толкова пространство в ефира.  Но за разлика от ситуативната игра на шумно митингуващите опозиционери, има малко по-дългосрочен замисъл - да направи торбичките по дърветата и в краката ни по-малко. Да накара повече хора да откажат средващата, n-та на брой торбичка, която ни подават БЕЗПЛАТНО и за най-бизобидната купувана дреболия.  Може да ви е смешно говоренето за платнените торби и мрежите на баба ви, но по онова време, когато моята ходеше на пазар с такива, найлонът не беше част от градския пейзаж. Пластмасата също. Киселото мляко се продаваше в симпатични бурканчета, бозата и тя. Увиваха сиренето и кренвиршите в хартия. Вярно, нямаше безброй магазини, нямаше рекламни торбички "MANGO", "Ninka" и пр.,

Легендата се сбъдва - Прага

Ех, Ален Делон

Преди две-три години, около 70-тия си юбилей Ален Делон беше безутешен. Страдаше "морално и физически", търсеше последната любов , заплашваше със самоубийство. Тогава рускините направиха масова акция с изпращане на писма до мъжа на всички времена и той май оцеля. И както беше изчезнал от медийната витрина, изведнъж изплува в българската преса. Ален Делон подкрепи ГЕРБ . .......................... Мълчание за осмисляне на новината. "Случайно и внезапно", както пишат родните вестници и сайтове, Делон се озовал близо до Борисов, а бдителни репортерки се притекли на помощ. Мислехте си, че снимката на Бандерас с Бойко Борисов беше култова? Вижте новата. С Ален Делон. И не само това. Делон можел да помага на Бойко за изборите. Преди много години в лексиконите до въпроса "любим актьор" най-често се появяваше "alain delon". Сега в изборните лексикони на българите на въпроса "любим актьор", на бюлетините много хора биха написали: "б.б.&qu

Улица "Кабил"

За някои България се променя. За други - горе-долу. А за трети - никак. Те си обитават материално и географски места, които почти не се променят. Далече от тътена и мълвата за министерски рокади, корумпирани служители, шумни съдебни процеси, евродоклади. Далече, по селата. Събраха се в София представители на селските читалища от цялата страна на среща, на която бюрократите от министерствата на земеделието и културата им обясниха как ще могат и те да се докоснат, евентуално, до някои европроекти. Казаха им, че документацията била на български и че няма да е трудно да се поподготвят. А хората питаха за какво ще бъдат тези пари: за акордеон ли на читалището или? И както си питаха, застана един човек от Каварненско и право на Нихат Кабил в очите рече, че иска да кръстят улица на негово име в едно село .  Правилно чухме, не "Шибил", а "Кабил". Европейското за човека от Каварненско и за министъра са две коренно различни неща. Европейското не е стигнало дори като полъх, ка

Тихата архитектурна война

За три дни минах през Петрич, Струмяни, Благоевград и Дупница. И малката ми южна обиколка породи противоречиви чувства/точно като при лирическите герои/.  Петрич донякъде е град от моето детство. С ниските сгради в центъра, старите дограми и скърцащи подове на магазинчетата, пешеходната част с пейките и кестените, под които седят дядовци с бастуни. Какво мислите заварих седем години, след като не съм ходила там? Бетон. Много бетон. Коли. Много коли. Липсващи дървета. Изобилен кич. Базари и нови офиси в центъра, нелогично изместили, "изблъскали" на втория ред предишните сгради.  Няма го старото кино. Няма ги и старците, защото няма пейки, на които да седнат. Кметът на Петрич кара пореден мандат. Очевидно на хората им харесва новия "стил" на града. Или поне на някои. Но от чара на малките мащаби, ъгловите кафенета, пресичащите се под остър ъгъл улички, не е останало нищо...  В Дупница поне центърът - съчетание от грандоманските знакови сгради на миналото - община, чит