Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от 2007

Тръни през зимата

Харесвам тръни и бодили. Много са "чисти" в посланието си. Красиви в голотата си. Вярвам, че много тръни могат да се "опитомят". Тези на снимките от телефона ми са градски тръни. Със скреж. И на края на града, където ги видях, силуетите им са особено изразителни - на фона на мътното, сивкаво зимно небе и последните блокове. Снимките са от ръба на отиващата си година:)

Mess around*

Цветните коледни пожелания и sms-енергията да сме позитивни поне на празниците се удавиха в лошотии и странности. На света не му пука за смирението, за Коледа, за вглеждането малко отвъд повърхността на агресията и кресливото ежедневие. То не бяха застреляно семейство в САЩ, развилнял се австралиец в нощна София, хулигански изпълнения с пиротехника в Москва, вечните кръвопролитници в Пакистан , които този път ликвидираха Беназир Бхуто. Помня тази жена като по-млада. Един от образите от новините, които са се запечатали в паметта ми. Сега това ще бъдат само архивни кадри. Гала се съблече за "Playboy". Сайтовете се радват : "най-после", "ето и тя..." Мислех си, че точно тя няма да го направи. Явно шоу бизнесът си има "железни правила" и суетата е безпощадна. Рано или късно всички се разголват - физически или душевно. Снимат се голи или разказват детски спомени, показват черно-бели снимки, канят репортер в жилището си и готвят с него. А глезлата, ко

още малко музика от рафта - ЧНГ :)

ain't no sunshine луната спи the unforgiven chain of fools crazy little thing called love sex bomb шоколад nothing can come between us memories are made of this why worry Аз ги слушам като радио, без визия... Eдна от добрите черти на радиото - научава те да живееш с повече думи и с по-малко образи:)

турски поети, родени през 70-те

Брашняна супа, черешова ракия и малко време Гьокченур,Ч. Тук съм си добре под евкалиптовите листи, банановите сенки, разпукващите се нарове, тук обядваме с нощите, пием закумова ракия, разговаряме с рибарите, на връщане от рязането на тръстиките казват, реката разбира защо всичко прилича на дъжда. Местните хора не знаят, че под едно русло текат две реки, една върху друга, притиснати силно. Успоредни на слънцето, две реки прилични отдалеч на две прегърнати змии в любовна ласка. Тук съм си добре, тук в кралството на мухите ме дадоха стая с изглед към реката брашняна чорба, черешова ракия и малко време ми дадоха. Хората, - казах на доктора, в миналото не са мислили с думи, когато слънцето е било като рибена люспа върху небето, но им дошъл в повече безкрая да мислят в образи, затова са уйдурдисали малко наброй думички, а докторът не вярваше, че времето носи свойствата на дъжда. Времето като змиорка се изплъзва от нашата раздяла тук варосваме дърветата, поправяме пристана, опитваме се да го

"сценарии на произвола"*

Отдавна не бях попадала на толкова точен и съвпадащ с отношението ми към писането във вестниците и състоянието на ежедневния печат анализ - Боян Знеполски в списание "Обектив". *заглавието е на цитирания автор

червената лампичка "дискриминация"

Излезе интересно национално изследване на социолозите от "Скала" за нивата и разбирането за дискриминация у нас към септември тази година, с регионална извадка за Хасково и Кърджали. Което дава повод на утрешните вестници да излязат със заглавия като " Дискриминацията у нас - по-силна, отколкото в САШ през 60-те ". Не е изненада, че 68% твърдят, че най-често срещаната дискриминация е на етническа основа. На второ място излиза признакът "възраст", а на трето - различните увреждания. По-любопитно и поучително е зачитането в детайлите. Например, че 40 % не могат да преценят дали им се е случвало да бъдат жертва на дискриминация, т.е. хората не знаят кое е дискриминация. Близо една трета от българите срещат затруднения да си общуват с човек от друг етнос. Едва една трета са съгласни, че децата с увреждания трябва да ходят в едно и също училище с "нормалните", а над 80% биха работили в една стая с човек с увреждания, но почти 50% биха се държали сниз

църквата... в мрежата

Българската православна църква имала позиция за донорството. Замислих се откога не съм срещала позиция на църквата по други важни въпроси - катастрофите, наркоманиите, хората с увреждания, благотворителността... Особено шумна в това отношение е... Варненската митрополия . Тя се изказва за секти, вероучението в училище, рекламата на Биг Брадър, агресията в училище, абортите. Имаше заклеймен от нейна страна гей-парад. Никога не съм търсила сайта на БПЦ. Реших да проверя има ли църквата "позиция по...". И попадайки на страницата, се притесних . Прилича на евтин и грозен търговски сайт . Поправете ме, ако греша. Страницата започва на английски и под иконата на св. Иван Рилски пише: the life of st. John of Rila. Избирам български и чета: "Най-после Православната библия и на български в И нтернет! Благодарим на Интерклип ООД". Моля ви, посетете този сайт, той не носи нито грам от енергията на православието, духовността, смирението пред изкушенията на света, например рекл

не клатете машината

Автоматите за кафе и закуски са одушевени предмети, така си е - "гълтат" стотинки, "не пускат" избрания номер, "правят" капучино без мляко, когато свърши. И най-нагло ви го продават на същата цена:) С машините за кафе може да се общува и по-непосредствено, с по-силен физически допир, свидетелства следващата бележка. "Ако се случи така, че избраната от Вас закуска заседне на спиралата - обадете се на телефона за повреда или пуснете отново монети и изберете същия код - ще паднат и двата продукта. МОЛЯ, НЕ КЛАТЕТЕ МАШИНАТА, ЗАЩОТО КОЛЕГИТЕ СЛЕД ВАС НЯМА ДА МОГАТ ДА ПИЯТ НАПИТКИ С МЛЯКО ИЛИ ШОКОЛАД!!!" Последното изречение не ми е ясно - за млякото и шоколада. Някакви идеи? Някой, който разбира от автомати?

starbucks coffee

При Пламен чета една вече изпусната от мен, но още несъстояла се новина:) - Старбъкс иде, пише той, като се позовава на " Дневник ". И се сещам за неотдавнашното кръстосване на Солун, по време на което имахме много срещи и се изпиха много кафета, но не и в " Старбъкс ". Аз всеки път поглеждах жално към надписа, а колегите се шегуваха: "Старбъкс" е твоето кафе". Преди три години, в началото на ноември, в Лондон беше сиво и студено и след всички работни часове ни остана малко време за сувенири и... за кафе, не в пластмасова чаша в Хайд парк, а на топло. Къде? В "Старбъкс". Още помня уюта, с който чувалчета и пакети кафе те посрещат на вратата, поставени в плетени съдове. До масата виси току-що започналият да излиза /след повече от 200 години/ в таблоиден формат "Times " и се замислям дали да не свия дървената бъркалка за спомен:) Навън хората есенно бързат, лудите, които сами си говорят / доста бяха в този град/шарят по тротоарите,

...и за най-големите глупости

Въпреки насмешката, с която минавам мимоходом покрай всякакви НАЙ-класации, трябва да отбележа поредната глупост: най-влиятелното дете на света . То е само на една годинка, но вече е спечелило вниманието на редактори и журналисти, тъй щото написаните за него материали са... 2 хиляди. Браво! Очевидно има търсене на подобни статии. Очевидно днешните свръхзадоволени общества изключително много обичат не само да знаят какво става в спалните на известните люде, но и да следят всяка крачка на децата им. На Бекъм техните май поотраснаха. Принцовете във Великобритания - също. Сега по-интересни са онези, които дори не могат да говорят, а преди специална фотосесия биват застраховани за милиони. Не бих искала нито да съм на мястото на "най-влиятелното дете на света", нито на мястото на онези, които пишат за него. Светът започва да прилича на " Шоуто на Труман ".

кражба на годината

Ето я и следващата номинация за кражба на годината: след изчезналите валяци в Обзор , Враца и Разлог , народните носии от Нови Пазар и откраднатата мома в Петричко , идва ред на една по-"тежка" вещ - изчезналия танк "Майбах " в Ямболско... Ето и част от съобщението, подадено на медиите: "задържаният по случая майор Алексей Петров, заместник-началник на Седма мобилизационна база, е влязъл във връзка с двама граждани на Германия. Тримата заедно са успели да транспортират германски танк "Майбах" от района на село Лесово до Германия. " Раздвоена съм: между валяка и танка:)

още малко глина

..."каничката я направиха пред очите ми... къде.. нека остане малка тайна за сега... за секунда се върнах при старите майстори от 18-19 век, с миризмата на прясно изпечена глина и мелодията на грънчарското колело, задвижвано ръчно..." - казва авторът на снимката . Глината е сред чудесата на света, сред материите, движили света напред:) Имах преди години любителски занимания с глинени съдове - рисувах по тях с боички за стъкло и керамика. За равновесие и заради онова връщане по забравени пътеки в миналото, което те прави по-свободен от условностите на днешния ден. Снимките тук са от мрежата. Само главата си е моя:)

за background-а на свети спиридон

Тази статия е като ехо. Отпреди седмица, когато беше празникът на Свети Спиридон. Един от най-симпатичните и топли декемврийски празници. Спиридон изхранвал сиромаси и бедняци и приемал много страниици в дома си, пише Уикипедия . Хората го смятат за закрилник на занаятчиите - обущари, тухлари, грънчари, бакърджии... т.е. на много от "професиите", в които правиш нещо с ръцете си - докосваш кожа, глина, метал и те добиват форма. Нещо, от което съвременният човек безвъзвратно се е отдалечил. Обущарите са на изчезване, а бакърджии и грънчари вече са атракция в резервати като Златоград и Етъра, те са вече "модели" на занаятчии, техни лъскави копия, които трябва да образоват и забавляват туристите. Свети Спиридон като всеки светец правел чудеса - на Никейския събор изобличил еретическото учение на арианците - стиснал в ръката си керемида и от нея избухнал пламък нагоре, а надолу потекла вода. Тази легенда е разпространена по целия Балкански полуостров, разказва Folklore-b

отвъд африка

Почти не гледам телевизия. Старите филми, които въртят, повечето съм ги гледала, докато преди доста години работех в една видеотека . Но заглавие като "Отвъд Африка" ме печели. И ми напомня времената, когато филмите се гледаха ритуално. За по-малките ще разкажа, че тогава нямаше DVD и "Арена", още нямаше и легален бизнес с видеокасети. Видеотеките бяха тесни, задимени помещения във входове на блокове или полумазета. Презаписите се правеха в апартамента на собственика, касетите изглеждаха ужасно, а повечето преводи бяха с по един глас - също гаражно производство, да има два се смяташе за лукс. Мътни години на жадно гледане - след 89-та... Тогава гледах за първи път "Отвъд Африка" и след дълги преговори с един собственик на квартална видеотека, се сдобих с тази ценна и овехтяла от въртене касета на някаква символична цена. Картината, разбира се, е размазана, а едва снощи, когато по телевизията "видях" филма в истинските му цветове, разбрах и до к

медийният човек

Ето тази книга смесва медии, pr, политика, екшън... Русия преди... "третия мандат на Путин". Кое е продаваемо в медиите? Кога риалити-шоуто става част от политически сценарий като в " Да разлаем кучетата "? Колко /не/можем без медии, колко ни манипулират? Бестселър на руския пазар.

60-те

Тази изложба продължава до 15-ти януари заради големия интерес. Утре трябваше да свалят от стените черно-белите и някои цветни снимки на Лорънс Шилър, в които се оглеждат лицата на Америка от 60-те . Никога не съм знаела, че някои от любимите ми снимки от филми са негови. Пол Нюман и Робърт Редфорд във финалната сцена на "Бъч Касиди и Сандънс Кид" и изправени до стената с усмивки под мустак. Мохамед Али. Снимките в тази изложба са от любимо мое време - когато още не съм била родена - 60-те. Харесвам филмите и музиката от онези години. И всичко в тази изложба ми е познато - като лица и сюжети. Боби Кенеди преди убийството му. Лий Харви Осуалд и пушката, с която е убит JFK. Никсън. Младият Клинт Истууд с пилешка кълка в ръката. Джак Лемън след снимачен ден. Закъде без Мерилин Монро? Има цяла серия голи снимки. Барбара Стрейзанд преди да изгрее във филми като " The Way We Were ". Морски пехотинци, целите в кал и само очите им се виждат. Въпреки усещането за deja vu, с

измислена държава

Трябва да имаме чувство за хумор. В тази държава, в която стават предимно чудеса. И хората са предимно агенти. Емблемите на престъпността успяват да се разболеят винаги тежко и винаги навреме, шефовете на общинските фирми , взети заедно - образуват дълъг синджир от далавери, а като започнат да ги съдят, добиват образ на страдалци в износени пуловери на ромбчета. Ватманите на трамваите, които карат мотриси отпреди моето детство работят в една компания с Христоско Вретенаров , завлякъл общината с над половин милион лева, без никой да го усети навреме. Държава, в която всяка цветна и силна реплика на главния прокурор звучи добре, но трудно се реализира. Днес той каза, че положението с правната и финансовата дисциплина в общинските фирми е... "драматично". Живеем в държава, в която измислените малки партии на Бившите /НДСВ-та, СДС-та, Атак-и/ не излизат от мода. Това е държавата, в която ВИП-персони карат крадено ауди, Азис и гаджето му се целуват на огромни билбордове, а в парла

скъсаният лист на омразата

Грънчаров рече да разкажа малко за наградата "Димитър Пешев" . Може пък да ви стане интересно, знам ли:) Изработена е от скулптора Васко Василев. Символизира скъсан лист хартия, чиито "крила" са съединени с безопасна игла, т.е. пукнатините помежду ни. Дават я в края на календарната година в категории радио, ТВ, преса - "за етническа и верска толерантност в медиите", "за принос към преодоляване на стереотипите в обществото". Идеята е да се поощри цивилизованото отношение към етническия и верския друг - наш съсед, колега, непознат, тъй щото медиите ни да не звучат примитивно. Миналата година резултатите от изследване за враждебната реч в медиите не бяха никак добри. Било в заглавия, било в самите поднасяни истории се крие тенденциозното желание да уязвиш, обидиш, поставиш различния някак по-долу, да го представиш пред публиката така, че и той самият да не може да се познае. Има няколко важни и печални извода около тази награда: 1. Българските меди

за нормалните и досиетата

Наистина ми е все едно за досиетата. За агентите. За съседите и колегите - участници в големия агентурен соц-доклад. За тайните имена. За министрите и депутатите от 90-те, които сега се оказват агенти. По повод репликата на Станишев за нормалните хора, които не се интересуват от досиета, ще кажа само, че нормалните, които не се интересуват са повече от нормалните, които се интересуват. Досиетата са толкова изсловоблудствана тема, че вече ми е не скучна, а направо излишна. Искам да ми говорят за днешни и утрешни неща, защото доста време през последните 18 години бе пропиляно в приказки за вчера - по-близкото и далечно вчера. Искам да ми говорят конкретни неща за утре, а не до мен да достига прахоляка от поредната затворена папка с досиета. Прахолякът от миналото и пожълтелите му страници ги оставям на учените, историците, изкушените, лично засегнатите, колегите и... онези нормални хора, които имат житейско време в излишък, за да спорят за досиета.

цивилизацията...

"Цивилизацията ми дойде в повече", каза днес по радиото, на запис, човек от Маджарово, захванал се с някакъв местен бизнес, по някакви далечни европроекти. Питаха го с учудване защо е там, с подтекста не му ли липсва "големият град"... Звучи толкова нормално да правиш онова, което искаш там, където искаш - независимо дали е на края на цивилизацията или насред нейните бушуващи градски лудости. Рядко се сещаме за уюта да си в мир с обкръжаващата среда. Дали в обезлюдяващо се село, където се вписваш с всички малки и големи условности, неудобства, познанства до болка. Или по анонимните тротоари на "по-голямото село", където ако припаднеш и чаша вода няма кой да ти подаде, но пък си в центъра на събитията и на главоболията:) Въпрос на усещане. Или на "разстояние" - колко надалеч можеш да погледнеш, без да се натъкнеш на човешки силуети, когато си "извън цивилизацията" и колко ти е нужна близостта им, на силуетите, хората, въпросите, напрежен

камък, наречен "прошка"

Ако днес трябва да си избирам новина - то това е новина за камъни. Камъни с нежни имена . В Берлин правят международен проект, в който се включи и южноафриканският нобелов лауреат епископ Дезмънд Туту. "Церемонията по поставянето на камъка ще започне на 3-ти декември точно в 11 часа. Елате навреме", пише в онлайн поканата за събитието. Поставиха черен гранитен блок от Африка, който се казва "Надежда". Той влезе в ансамбъла на предишните три камъка от три континента - "Любов" от Америка, "Мир" от Австралия и двата мраморни блока от Урал за Европа, наречени "Събуждане". Чета, че последният камък, който ще дойде от Азия, носи името "Прошка". На сайта http://www.globalstone.de/ разказват историята на каменния проект. Графика показва пътя на камъните на световната карта. Има снимки от работилницата на автора Волфганг фон Шварценфилд. Залези и работни моменти, в които сякаш говори с камъка. Пътешественик по море, на различни конт

малката кибритопродавачка

Преди много години не можех да разбера защо майка ми плаче, докато ни чете Андерсен. После и на мен започна да ми се плаче. Особено тази история - кибритопродавачката - така крехка и изгубена. Толкова незабележима в снега, въпреки че продава светлина... Познавам едно момиче. Откакто го помня "продава светлина". Спасявало ме е в трудни моменти. В тъмни моменти. Не се страхуваше да отиде и на другия край на света, да пътува с кораби, да говори с неизвестното. Като тийнейджър приличаше на хипи - с къси шарени рокли и дълги коси. Рисува. Помня как й подарихме първия истински статив, чудехме се как да го качим в тролея... Малка и нежна кибритопродавачка. За един рожден ден ми подари кибритена кутийка, в която всяка клечица беше нарисувана. С различни цветове, точки, чертички, форми. Всяка изумителна сама за себе си. Кутийката също беше изрисувана. Обичаме да си разменяме дрехи. Тя опакова страхотно подаръци. И винаги намира пътеките. Сестра ми е. И като се сетя за Андерсен, вина

зимата от хартия

Най-хубавото време: когато снегът вали на произволни късчета, къщите са прекрасни в несиметричната си усмивка, а хората са високи колкото снежния човек. Светът все още е подреден, както на теб ти се струва, несъвършеното е предимство, а формите - абсолютно без значение:)

декември

Гирлянди. Златисто. Червено. Червено и златно. Декември. Предколедно. Месецът на сребърното и златистото. На светналите улични украси, които в никой друг месец не са толкова настоятелно блещукащи, колкото в настоящия. Камбанки, томболи, пазаруващи тълпи. Мирис на ароматни свещи. Никога Коледа не е била толкова цветна, колкото през последните две-три години. Преди Коледа претърсвам чекмеджета и гардероби, събирам стари дрехи и стари чанти. И слагам голяма торба навън до кофите. Винаги някой има нужда да се стопли, да си намери вещ, която да го зарадва. Не че не го правя и в други месеци на годината. Но декември е най-особен, най-подходящ да дадеш нещо, без да знаеш на кого. Най-добронамерен в посланията си. Най-уютен. Най-домашен. Краят на годината е като натоварена с плодове и шарени черги каруца, която едва-едва върви, поклаща се тежко и мързеливо по пътя през снега, пренася всичките ни доволства, усмивки и натрупани тревоги, всички тайни въпроси, и желания, и набелязани мечти. А нача

ежедневие на безсмислените трагедии

Мануела се събуди от кома, месеци след катастрофата с Максим Стависки. Кома, която вероятно за близките й е била път сред безкрая. Англичанка бе нахапана до смърт от улични кучета. Бомба, заложена за лице от „криминалния контингент” изкоруби половин блок и рани една жена. Поредната мина взе живота на трима миньори. Това са само „новини” от последните три-четири дни. За пореден път звучат неубедителни, полувиновни гласове кой, защо и как е трябвало нещо да направи, за да не осъмват поредните миньорски семейства с черни ленти по вратите. За пореден път безсмислени обяснения, пълни с термини от минното дело, пълнят ефира, за да се окаже, че и тази трагедия е НЕЯСНА, ИЗЛИШНА, ОТВРАТИТЕЛНА. Нехайството, с което преживяваме подобни случаи, е необяснимо. Те стават част от житейския и медийния ни пейзаж - на шофьорски безумия, административно дебелокожие, криминална вакханалия. Всеки идиот може да ви унищожи апартамента или да ви сгази на пешеходна пътека. Всеки „инвеститор” може да поиска да

демокрацията като трилър

От известно време се чудя на Тихомир Безлов. Защо приема всякакви покани за участие в откровено безсмислени интервюта. Заради ореола, който си създаде преди време на човек, научил някакви тайни за подземния свят и от време на време трябва да ги споделя с публиката. Вероятно помните нарко-схемите, които Центърът за изследване на демокрацията извади преди време и те бяха отпечатани във всички вестници - човечетата от различните банди бяха в различен цвят, бяха назовани кварталните тартори и т.н. Преди години Центърът за изследване на демокрацията правеше нелоши конференции и нелоши проекти. После имаше порно-скандал . А от доста време насам ме мъчи усещането, че изследването на демокрацията е основно изследване на престъпната й страна и то основно изследване на Тихомир Безлов. Някоя медиа все си намира повод да го пита за "актуалното състояние на наркопазара" и той като един истински диспечер се отзовава. Снощи по Канала се яви по повод случая "Краус" - отвлечения си

солун с букви

Солун е като парченце цветен локум. Спокоен/въпреки трафика и разкопания за метро център/ и подреден, приятелски настроен град. С продавачи на сусамени гевреци по улиците и китайци с преносими табли с джунджурии, с малки масички за кафе и много цигарен дим в кафенетата, където се пуши много, в метални пепелници. В нишите пред църквите, на тротоара, постоянно горят свещички, които минувачите палят и след бързо прекръстване, продължават. Откъм крепостта, която е като яка на града, се спускаш по малки еднопосочни улички с десетки таверни, малки магазинчета и къщички. Църквите са навсякъде между по-новите сгради. Кинофестивалът е разположен в халета на пристанището, превърнати по европроект в арт-център, съвсем до историческата "солунска митница". Кафенетата не се пълнят от ранни зори като тук, а витрините на магазините са много класически, за разлика от тукашния визуален разнобой. Тентите и капаците на прозорците са в най-различни цветове, а по балконите е пълно с малки палми. К

"thessaloniki-greece"

бележка

Отивам в Солун. Вие си четете, хапвайте от "сладкото" в архива. Музика съм оставила по линковете тук-там. Вечер оставяйте светнати ламБите:) И да изхвърлите пепелниците накрая:):)

още един паметник в странство

Към добрите новини: на 24 ноември в Брунате (Италия) ще грейне паметник на Пенчо Славейков от бронз. Автор - авторът на един от най-оплюваните и противоречиви паметници /този в градинката на НДК/- проф. Валентин Старчев. Министерството на културата финансирало изцяло проекта. В прессъобщението пише, че "при създаването на паметника проф. Старчев е ползвал богат снимков материал на Националния литературен музей." И пресъздал образа на поета в момент на творчески размисъл. Тук изникват питанки - дали нашите герои като паметници по чужди земи /в Италия вече имаме и Петко Войвода/ са толкова ценни и популярни, колкото биха били повече днешни паметници по нашите земи? Защото тук ги обезглавяват, опикават, драскат или куп паметници просто се саморазрушават. Дали чак когато имаме малко по-грижовно отношение към тукашните паметници, няма да е по-честно да рекламираме духовните си символи и навън? Дали държавата не залита повече по престижните лъскави културни събития и коктейли, орг

паралелна българия

Те са живи. Не легендите. Не призраците. А те - умилителните образи от соц-естрадата, без които не идваше Нова година. Сутринта, докато изгазя калта от детската градина до спирката, само в моя квартал, видях плакати за две пресни събития - концерти на Ритон и на Георги Христов . Наскоро бе поредния, вече приближаващ знака "безкрайност" концерт на Лили Иванова , Васил Найденов пее в "Дали". Като върна лентата назад, по уличните стълбове от обичайния ми дневен маршрут само през миналата една година съм виждала още: Кичка Бодурова , Фамилия Тоника. Има си една публика, която въпреки драстичните визуални, социални, квартални и ментални промени на т.нар. демокрация, си остава публика на тези звезди. Ходи по концерти, дава им тонус, легитимира ги като гласове, като лица, като марки. Вече може и да няма крем за бръснене "Каро", или грамофонни плочи с приказки, или опашки в книжарниците за "Птиците умират сами", но те са тук. Естрадните хитове. Застинал

общото между китай и баба ми

Пуловер. Без майтап. Китайски пуловер от улична сергия. Страхотен. Плетен. Някаква завъртяна плетка. От онези, с които зимата на улицата е по-уютна. Странно съчетание на цветове - кафяво и студено зелено. Минути след потапянето му във вода, зеленото става отровно зелено и...изчезва, пада като отмита водна боичка. А отдолу излиза истинския, естествен цвят на вълната. Сега дрехата прилича на плетена от българска баба. Прилича ми на пуловерите, които баба плетеше. Китайска връзка. Невероятно. Никога не съм мислила, че нещо made in china ще ми напомни детството... А всъщност, продавачът имаше черна котка до себе си, свита върху пластмасовия му стол:).

нещастници

Българите се делят на две групи - велики българи и нещастни българи. И това е трайно положение. През 2005-та година от едно проучване излезе, че "стресът на прехода поставя българите сред най-нещастните в света" . Година по-рано картината беше същата . Според версия от началото на тази година бяхме и най-нещастните в ЕС , макар и току-що пристъпили прага. Тогава "Дневник" написа: "Нещастни, по-нещастни, българи". Съвсем наскоро французи отчетоха , че румънците и българите сме най-нещастните в света. А сега друг източник - холандски, пак ни поставя на дъното на таблицата на оплаквачите, мрънкачите, песимистите, казват по новините. Работата се откроява сред основните душмани на българина и причина за неговото нещастие. И така, нещастието е карма, ежедневие, даже мисия. Склонността да си изговорим първо лошото - дълг. Усмивката - лукс, а не навик. Така излиза. Припомням нескромно онова, което писах за намусеното човече като национален символ . Какво може да

"альоша от бутилката"

Правилото е всеки нов скандал да измества предишния, всяка режисирана шумотевица да отвлича медийно вниманието от по-важни случки, а най-гафообразните решения да се взимат в петък. Защото събота и неделя се търкулват по-безболезнено в медиите, а до понеделник вече е "изтекла много вода". Така media sapiens бързо натрупва в краткотрайната си памет оглушителна смес от политическа фехтовка/избори/, битови идиотщини/кражби на опасни кабели и силен ток у дома/ и светски клюки/тук се затруднявам да посоча последните/. Преди време цитирах Финци младши за кратката памет . Напоследък обаче забелязвам вълна на настоятелна памет в блоговете. Почти по едно и също време Юлиан Попов , Абагар и Еленко отвориха дума за паметника в градинката на НДК. Комитата започна широкомащабна акция за гранд-хотел България, а Иван пусна "Альоша от бутилката" и настана бурен спор. Кой, къде, какви паметници да слага и да маха. Какво значат. Кой се сеща за тях. Кой е окупатор или скулптор-некад

дядо мраз в цум

Никога не можех да стигна до вратата навреме, за да го хвана. Да го видя. Всеки път се разсейвах, омръзваше ми да вися в коридора и тъкмо когато си давах почивка в чакането, той звънеше. Дядо Мраз "по стар стил". Сега е безинтересно. Наднича от всяка витрина и всяка реклама. Скоро ще изнесат китайските пеещи с тенекиен глас Дядо Коледовци, които си въртят неестествено широкия ханш пред всеки магазин. По телевизията ще дават дежурния репортаж за училището за Дядо Коледов-ци, което неизменно развенчава идеята за единствения, неповторим, неуловим Дядо Коледа, чиито ботуши не се хлъзгат, докато се катери по покривите и хвърля през черните като катран комини лъскави пакети. Като ги видиш тези стотици червенокостюмирани мъже как спокойно и усмихнато ходят по някое авеню, всички чудеса се изпаряват. Дядо Коледа вече е поп-герой. Има си сайтове . Всяка година забърква специална коледна кока-кола. Раздава червени шапчици в моловете и кината. Дали това мултиплициране на образа го прави

паметници на забравата

Като прочетох " Пазете се от падащи паметници ", си припомних още едно място, където цветовете, зидовете, оградите, също се разпадат. Страхотно място, скрито зад няколко километра широки завои в отбивка от пътя Гоце Делчев - Сатовча. Меки хълмове, тихи улички, стар мирис на дим и безлюдно замъглени прозорци. Калта е повече от камъните. И там преустрояването на къща става с триста и трийсет подписа и разрешителни, а държавата е забравила за оцеляването на тези стари къщи-паметници. За разлика от Турция, където частният собственик на сгради от фонда на културното наследство е ухажван по най-различни начини от държавата - безвъзмездни целеви средства за ремонти, нулеви данъци - това го разказаха хора от турското министерство на туризма. Та, мястото, за което разказват снимките, се казва Долен и също като Ковачевица е... "археологически резерват".

слезте от колите бе, хора

Пак се сетих за "Пропадане" с Майкъл Дъглас . За задръстването, което отключи натрупания гняв. За бръмчащата муха в колата, която го извади от равновесие. Сутрин в София. Недоспали шофьори с нервни маневри печелят сантиметър след сантиметър по асфалта, надхитряйки останалите - къде с грубост, къде с нарушение, къде с откровен непукизъм. Можеш да изслушаш половин сутрешен радиоблок, докато пъплиш сред "морето от ламарина" /дочут израз на случайна баба на случайна спирка/. Привечер в София. Цветни ивици от размиващи се фарове и светофари. Дъждовна вода, която се стича от десетките чадъри по спирките. Тролеите ги няма, защото не могат да спазват графика от коли. Трябват ни летящи тролеи, паралелни трасета. Задушаващият трафик става все по-налуден. Все повече се измества и към по-късните вечерни часове, в които преди време прибирането с автомобил беше безпроблемно. Няма как. Всеки втори в този объркан, задръстен, неориентиран към хорския комфорт град, се е качил на кола

видеотеките като спомен

Сняг и вятър, гледани през прозореца. А прозорецът гледа към една много бивша квартална видеотека, в която някога и аз работех. С форма на коридор, точно до входа на многоетажен блок, видеотеката през онези, още студентски за мен години - преди 98-ма, беше малко, задушно и много... клубно място. На пода имаше балатум, а зад вратата кофа с парцал. От онези рошавите, на фитили, с който вечер измивах пътечката между компютъра /май 486-ца/ и входната врата и за да не правя стъпки обратно, изчаквах навън да изсъхне и заключвах. Видеотеката вероятно нямаше и 5 кв. м. площ, но там съм водила едни от най-смислените разговори за филми. Влизаха хора всякакви - на такова място, ако имаш желание, ставаш непрофесионален психолог, влизаш под кожата на различни типажи, знаеш кой какво харесва и му го пазиш... защото по онова време филми се наемаха всеки ден, не по един, по няколко. Някои оставаха на тясното столче пред тясното ми бюро по час или два, пиехме кафе, а върволицата от клиенти не секваше.

не пийте от тази вода

Това е надпис над мивките в тоалетната на софийско заведение. Не знам откъде идва водата...

градски пророци

В една галерия часове преди една изложба се разхожда като привидение странен човек. Косата му е прорасла почти до раменете, дланите му - полуоблечени в кожени ръкавици без пръсти, а върховете на пръстите му са почернели от молива, който държи. Очила с дебели рамки, лепени с дебела черна лепенка. Размъкната карирана зимна риза, върху нея - размъкнат пуловер. Очите му светят като на човек, който вижда повече от останалите или поне има повече време и инат да забелязва детайли, да гледа под повърхността... Рисува си нещо, като бърка с четка в тумбесто шишенце със златиста течност, подобна на искрящ женски лак. Знае, че отивам по работа, но държи преди да тръгна да седна за 5 минути срещу него, да ме рисува. Навън припръсква загадъчно сняг, на толкова ситни точици, почти гранично състояние с дъжда. Закъснявам, но тези 5 минути си струват. Прави шаржове, несбъдната мечта - карикатурист във вестник. "Знаете ли каква е моята роля на откриването довечера?, пита. "На чучело" - усм

фотьойл, тухла и джак даниълс

Не вярвам да е декор от филмите. Това изтърбушено кресло. Съвсем в центъра. На крачка от градинката зад бившия дворец /сега национална галерия/. На крачка от хотел "Арена ди Сердика", който така добре приобщи в интериора си стени и камъни от древните софийски времена. Този фотьойл стои като изхвърлен, но не съвсем. С хартия някаква с надпис "Jack Daniel's" и една истинска тухла "в скута". Първа асоциация - в "Усещане за жена" Ал Пачино пиеше доста от това уиски. Втора асоциация - ненужните вещи винаги имат и втори живот. Често на улицата, докато дойде каруцата - за онези, които не могат да се нарамят на гръб.