31 декември, 2007

тръни през зимата





Харесвам тръни и бодили. Много са "чисти" в посланието си. Красиви в голотата си. Вярвам, че много тръни могат да се "опитомят". Тези на снимките от телефона ми са градски тръни. Със скреж. И на края на града, където ги видях, силуетите им са особено изразителни - на фона на мътното, сивкаво зимно небе и последните блокове. Снимките са от ръба на отиващата си година:)

28 декември, 2007

mess around*

Цветните коледни пожелания и sms-енергията да сме позитивни поне на празниците се удавиха в лошотии и странности. На света не му пука за смирението, за Коледа, за вглеждането малко отвъд повърхността на агресията и кресливото ежедневие. То не бяха застреляно семейство в САЩ, развилнял се австралиец в нощна София, хулигански изпълнения с пиротехника в Москва, вечните кръвопролитници в Пакистан, които този път ликвидираха Беназир Бхуто. Помня тази жена като по-млада. Един от образите от новините, които са се запечатали в паметта ми. Сега това ще бъдат само архивни кадри. Гала се съблече за "Playboy". Сайтовете се радват : "най-после", "ето и тя..." Мислех си, че точно тя няма да го направи. Явно шоу бизнесът си има "железни правила" и суетата е безпощадна. Рано или късно всички се разголват - физически или душевно. Снимат се голи или разказват детски спомени, показват черно-бели снимки, канят репортер в жилището си и готвят с него. А глезлата, която все кара пияна - Парис Хилтън, дядото я лиши от наследство, без да му трепне сърцето. И това стана около Коледа. Междувременно вчера в тъмното, до кварталната кръчма "Сите българи заедно" видях един Дядо Коледа да се преоблича. Натъкмяваше се с костюм, слагаше си брадата - там, на тротоара, до колата си, а всичките му атрибути бяха на задната седалка. Открих сайт, който се казва... "Шум.БГ", а в него и класирани... най-идиотските новини за годината... Пускам си "Mess around" на Рей Чарлз и за няколко дни ще се опитам да забравя за света и нежеланието му да утихне малко, околоколедно.

P.S. mess around - бъркотия, суматоха

23 декември, 2007

турски поети, родени през 70-те

Брашняна супа, черешова ракия и малко време
Гьокченур,Ч.


Тук съм си добре
под евкалиптовите листи, банановите сенки,
разпукващите се нарове, тук
обядваме с нощите,
пием закумова ракия, разговаряме с рибарите,
на връщане от рязането на тръстиките казват,
реката разбира защо всичко прилича на дъжда.
Местните хора не знаят, че под едно русло текат две реки,
една върху друга,
притиснати силно.
Успоредни на слънцето, две реки прилични отдалеч на две прегърнати змии
в любовна ласка.
Тук съм си добре,
тук в кралството на мухите
ме дадоха стая с изглед към реката
брашняна чорба, черешова ракия и малко време ми дадоха.
Хората, - казах на доктора, в миналото не са мислили с думи,
когато слънцето е било като рибена люспа върху небето,
но им дошъл в повече безкрая да мислят в образи, затова
са уйдурдисали малко наброй думички,
а докторът не вярваше,
че времето носи свойствата на дъжда.

Времето като змиорка се изплъзва от нашата раздяла
тук варосваме дърветата, поправяме пристана,
опитваме се да говорим с удължаващите се и скъсяващи се сенки на дърветата.
Вчера срещнахме пастир на две пчели, връщащи се от наблюдателницата
на пожара, това е гора, казаха,
може би обяснявайки съществуването си.
Това са гори, им отвърнах, това са гори!
Местните хора не виждат, че насред гората е спряла друга гора
на дъжд прилича, погледнеш ли я отдалеч.

Тук съм си добре,
денем гледам планината, вечер тайно пиша.
От писането ставал човекът по-самотен,
но на това не вярвам.

"сценарии на произвола"*

Отдавна не бях попадала на толкова точен и съвпадащ с отношението ми към писането във вестниците и състоянието на ежедневния печат анализ - Боян Знеполски в списание "Обектив".

*заглавието е на цитирания автор

20 декември, 2007

червената лампичка "дискриминация"

Излезе интересно национално изследване на социолозите от "Скала" за нивата и разбирането за дискриминация у нас към септември тази година, с регионална извадка за Хасково и Кърджали. Което дава повод на утрешните вестници да излязат със заглавия като "Дискриминацията у нас - по-силна, отколкото в САШ през 60-те". Не е изненада, че 68% твърдят, че най-често срещаната дискриминация е на етническа основа. На второ място излиза признакът "възраст", а на трето - различните увреждания. По-любопитно и поучително е зачитането в детайлите. Например, че 40 % не могат да преценят дали им се е случвало да бъдат жертва на дискриминация, т.е. хората не знаят кое е дискриминация. Близо една трета от българите срещат затруднения да си общуват с човек от друг етнос. Едва една трета са съгласни, че децата с увреждания трябва да ходят в едно и също училище с "нормалните", а над 80% биха работили в една стая с човек с увреждания, но почти 50% биха се държали снизходително с него. Близо 80 на сто осъждат онези, които имат различна сексуална ориентация. Почти половината запитани не биха искали да работят с такъв човек на едно място, а над 70 % избягват да общуват с хомосексуалисти. Социолозите правят извода, че много от запитаните смятат дискриминацията за нещо нормално, че напрежението между българи и турци идва по линия на българите, че ромите повече не понасят българите, отколкото турците - българите. На въпроса "Бихте ли създали приятелство с мюсюлмани" положително отговарят почти 80%. Повече от 80 на сто не биха се съгласили детето им да сключи брак с ром/ка, към "не" за брак с турчин/туркиня клонят около 67%, а с българо-мохамеданин/мохамеданка - 60%.
За мен най-важният личен извод от това проучване е, че си живеем с мухлясалия псевдоморал на псевдотолерантност. В контраст с горепосочените отговори, на въпросите: "бихте ли наели на работа: хора с увреждания, бременни, млади хора без трудов стаж, хора над 50-годишна възраст, турци, роми" - преобладават, на места категорично, отговорите "да". Това да ви се разминава с действителността? На теория доста неща звучат добре, в живота - страховете от Другия са повече от нормалното. Eдин по един си заминават митовете, които сме отглеждали за себе си. Един от тях - за толерантния народ. Процентите в това изследване наистина са важни да се самоубедим, че имаме проблем. Който в мрежата може да има най-безобидната за мнозина форма на сайт... за цигански шеги.

P.S. Използвам терминология от самите въпроси на изследването, както е задавана на анкетираните.

19 декември, 2007

църквата... в мрежата

Българската православна църква имала позиция за донорството. Замислих се откога не съм срещала позиция на църквата по други важни въпроси - катастрофите, наркоманиите, хората с увреждания, благотворителността... Особено шумна в това отношение е... Варненската митрополия. Тя се изказва за секти, вероучението в училище, рекламата на Биг Брадър, агресията в училище, абортите. Имаше заклеймен от нейна страна гей-парад. Никога не съм търсила сайта на БПЦ. Реших да проверя има ли църквата "позиция по...". И попадайки на страницата, се притесних. Прилича на евтин и грозен търговски сайт. Поправете ме, ако греша. Страницата започва на английски и под иконата на св. Иван Рилски пише: the life of st. John of Rila. Избирам български и чета: "Най-после Православната библия и на български в Интернет! Благодарим на Интерклип ООД". Моля ви, посетете този сайт, той не носи нито грам от енергията на православието, духовността, смирението пред изкушенията на света, например рекламата... Пише, че най-обширната поддиректория била тази за "Църковен вестник", но много от линковете изобщо не работят. Върху отровно-зелен фон се появяват линкове към други православни църкви. А на едно от водещите места излиза "Патриаршеско и синодално пасхално послание от...1998 година". Добре, че има и по-смислени сайтове: "Православие.бг", "Религия.бг". Иначе с такъв сайт православието съвсем затъва. И губи чисто информативния си шанс да присъства в мрежата.

не клатете машината


Автоматите за кафе и закуски са одушевени предмети, така си е - "гълтат" стотинки, "не пускат" избрания номер, "правят" капучино без мляко, когато свърши. И най-нагло ви го продават на същата цена:) С машините за кафе може да се общува и по-непосредствено, с по-силен физически допир, свидетелства следващата бележка.
"Ако се случи така, че избраната от Вас закуска заседне на спиралата - обадете се на телефона за повреда или пуснете отново монети и изберете същия код - ще паднат и двата продукта. МОЛЯ, НЕ КЛАТЕТЕ МАШИНАТА, ЗАЩОТО КОЛЕГИТЕ СЛЕД ВАС НЯМА ДА МОГАТ ДА ПИЯТ НАПИТКИ С МЛЯКО ИЛИ ШОКОЛАД!!!" Последното изречение не ми е ясно - за млякото и шоколада. Някакви идеи? Някой, който разбира от автомати?

18 декември, 2007

starbucks coffee

При Пламен чета една вече изпусната от мен, но още несъстояла се новина:) - Старбъкс иде, пише той, като се позовава на "Дневник". И се сещам за неотдавнашното кръстосване на Солун, по време на което имахме много срещи и се изпиха много кафета, но не и в "Старбъкс". Аз всеки път поглеждах жално към надписа, а колегите се шегуваха: "Старбъкс" е твоето кафе". Преди три години, в началото на ноември, в Лондон беше сиво и студено и след всички работни часове ни остана малко време за сувенири и... за кафе, не в пластмасова чаша в Хайд парк, а на топло. Къде? В "Старбъкс". Още помня уюта, с който чувалчета и пакети кафе те посрещат на вратата, поставени в плетени съдове. До масата виси току-що започналият да излиза /след повече от 200 години/ в таблоиден формат "Times" и се замислям дали да не свия дървената бъркалка за спомен:) Навън хората есенно бързат, лудите, които сами си говорят /доста бяха в този град/шарят по тротоарите, някой си седи с лаптоп и пие кафе... Сега това го има и тук - има "Онда", има "Costa Coffee". Нищо изключително няма да се случи. Освен приближаването на една емблема, със закъснение, както често ни се случва... Един от любимите ми филми е "Аз съм Сам" - Шон Пен обичаше "Бийтълс" и работеше в "Старбъкс". Каква по-ирационална причина да харесвам това място?

P.S. Слагам линк към конкурса "Моето любимо кафене":)

...и за най-големите глупости

Въпреки насмешката, с която минавам мимоходом покрай всякакви НАЙ-класации, трябва да отбележа поредната глупост: най-влиятелното дете на света. То е само на една годинка, но вече е спечелило вниманието на редактори и журналисти, тъй щото написаните за него материали са... 2 хиляди. Браво! Очевидно има търсене на подобни статии. Очевидно днешните свръхзадоволени общества изключително много обичат не само да знаят какво става в спалните на известните люде, но и да следят всяка крачка на децата им. На Бекъм техните май поотраснаха. Принцовете във Великобритания - също. Сега по-интересни са онези, които дори не могат да говорят, а преди специална фотосесия биват застраховани за милиони. Не бих искала нито да съм на мястото на "най-влиятелното дете на света", нито на мястото на онези, които пишат за него. Светът започва да прилича на "Шоуто на Труман".

кражба на годината

Ето я и следващата номинация за кражба на годината: след изчезналите валяци в Обзор, Враца и Разлог, народните носии от Нови Пазар и откраднатата мома в Петричко, идва ред на една по-"тежка" вещ - изчезналия танк "Майбах" в Ямболско... Ето и част от съобщението, подадено на медиите: "задържаният по случая майор Алексей Петров, заместник-началник на Седма мобилизационна база, е влязъл във връзка с двама граждани на Германия. Тримата заедно са успели да транспортират германски танк "Майбах" от района на село Лесово до Германия. " Раздвоена съм: между валяка и танка:)

17 декември, 2007

още малко глина

..."каничката я направиха пред очите ми... къде.. нека остане малка тайна за сега... за секунда се върнах при старите майстори от 18-19 век, с миризмата на прясно изпечена глина и мелодията на грънчарското колело, задвижвано ръчно..." - казва авторът на снимката. Глината е сред чудесата на света, сред материите, движили света напред:) Имах преди години любителски занимания с глинени съдове - рисувах по тях с боички за стъкло и керамика. За равновесие и заради онова връщане по забравени пътеки в миналото, което те прави по-свободен от условностите на днешния ден. Снимките тук са от мрежата. Само главата си е моя:)



















за background-а на свети спиридон

Тази статия е като ехо. Отпреди седмица, когато беше празникът на Свети Спиридон. Един от най-симпатичните и топли декемврийски празници. Спиридон изхранвал сиромаси и бедняци и приемал много страниици в дома си, пише Уикипедия. Хората го смятат за закрилник на занаятчиите - обущари, тухлари, грънчари, бакърджии... т.е. на много от "професиите", в които правиш нещо с ръцете си - докосваш кожа, глина, метал и те добиват форма. Нещо, от което съвременният човек безвъзвратно се е отдалечил. Обущарите са на изчезване, а бакърджии и грънчари вече са атракция в резервати като Златоград и Етъра, те са вече "модели" на занаятчии, техни лъскави копия, които трябва да образоват и забавляват туристите. Свети Спиридон като всеки светец правел чудеса - на Никейския събор изобличил еретическото учение на арианците - стиснал в ръката си керемида и от нея избухнал пламък нагоре, а надолу потекла вода. Тази легенда е разпространена по целия Балкански полуостров, разказва Folklore-bg.com. "Свети Спиридон пръв се опитал да направи съд от глина. Мъчил се, мъчил се, но не успял, защото глината се лепяла по ръцете му. Тогава се разплакал. Сълзите паднали върху глината и той разбрал, че за да източи съд на колелото, трябва да вземе вода. Замесил глината с вода и направил първия съд. След това го опекъл. Оттогава насам светецът се счита за покровител на грънчарите". Във връщането към подобни легенди и притчи има нещо прастаро - усещането на първопроходниците, на онези, които първи са опитали да направят нещо, днес смятано за даденост. Харесва ми връзката, които модерните автори правят с древността - днешните, които сега правят толкова търсената в галериите керамика си "говорят" с онези, които не са знаели нищо за нея и са намирали опипом пътя да опитомят глината. В деня на Свети Спиридон жените месят погачи и ги раздават топли... тичайки. А тук чета, че според вярванията, на този ден слънцето спирало да се движи и поемало "обратния път към лятото". Колко примитивна поетика има в тези думи. Колко вълшебства може да изрови човек само от един празник :)

16 декември, 2007

отвъд африка

Почти не гледам телевизия. Старите филми, които въртят, повечето съм ги гледала, докато преди доста години работех в една видеотека. Но заглавие като "Отвъд Африка" ме печели. И ми напомня времената, когато филмите се гледаха ритуално. За по-малките ще разкажа, че тогава нямаше DVD и "Арена", още нямаше и легален бизнес с видеокасети. Видеотеките бяха тесни, задимени помещения във входове на блокове или полумазета. Презаписите се правеха в апартамента на собственика, касетите изглеждаха ужасно, а повечето преводи бяха с по един глас - също гаражно производство, да има два се смяташе за лукс. Мътни години на жадно гледане - след 89-та... Тогава гледах за първи път "Отвъд Африка" и след дълги преговори с един собственик на квартална видеотека, се сдобих с тази ценна и овехтяла от въртене касета на някаква символична цена. Картината, разбира се, е размазана, а едва снощи, когато по телевизията "видях" филма в истинските му цветове, разбрах и до каква степен преводът, който ми е познат, не съответства на оригинала. Но да обичаш една история означава да не се вглеждаш в детайли:) Този филм ме съпътства вече години наред - като реплики, ситуации, отношение към събитията. Макар че разликата във времената ни е повече от век - там разказват за годините 1913-1918 в Кения. И е много уютно, когато не ти е "минало" любопитството към една вече полуархивна лента, въпреки екстрите, които киното днес предлага. Просто днес вече не се разказват подобни истории. Не и по този начин.

14 декември, 2007

медийният човек


Ето тази книга смесва медии, pr, политика, екшън... Русия преди... "третия мандат на Путин". Кое е продаваемо в медиите? Кога риалити-шоуто става част от политически сценарий като в "Да разлаем кучетата"?
Колко /не/можем без медии, колко ни манипулират? Бестселър на руския пазар.

60-те

Тази изложба продължава до 15-ти януари заради големия интерес. Утре трябваше да свалят от стените черно-белите и някои цветни снимки на Лорънс Шилър, в които се оглеждат лицата на Америка от 60-те. Никога не съм знаела, че някои от любимите ми снимки от филми са негови. Пол Нюман и Робърт Редфорд във финалната сцена на "Бъч Касиди и Сандънс Кид" и изправени до стената с усмивки под мустак. Мохамед Али. Снимките в тази изложба са от любимо мое време - когато още не съм била родена - 60-те. Харесвам филмите и музиката от онези години. И всичко в тази изложба ми е познато - като лица и сюжети. Боби Кенеди преди убийството му. Лий Харви Осуалд и пушката, с която е убит JFK. Никсън. Младият Клинт Истууд с пилешка кълка в ръката. Джак Лемън след снимачен ден. Закъде без Мерилин Монро? Има цяла серия голи снимки. Барбара Стрейзанд преди да изгрее във филми като "The Way We Were". Морски пехотинци, целите в кал и само очите им се виждат. Въпреки усещането за deja vu, снимките си струват, дори само за да завидите на Шилър, че е бил близо до всички тези хора:)

13 декември, 2007

измислена държава

Трябва да имаме чувство за хумор. В тази държава, в която стават предимно чудеса. И хората са предимно агенти. Емблемите на престъпността успяват да се разболеят винаги тежко и винаги навреме, шефовете на общинските фирми, взети заедно - образуват дълъг синджир от далавери, а като започнат да ги съдят, добиват образ на страдалци в износени пуловери на ромбчета. Ватманите на трамваите, които карат мотриси отпреди моето детство работят в една компания с Христоско Вретенаров, завлякъл общината с над половин милион лева, без никой да го усети навреме. Държава, в която всяка цветна и силна реплика на главния прокурор звучи добре, но трудно се реализира. Днес той каза, че положението с правната и финансовата дисциплина в общинските фирми е... "драматично". Живеем в държава, в която измислените малки партии на Бившите /НДСВ-та, СДС-та, Атак-и/ не излизат от мода. Това е държавата, в която ВИП-персони карат крадено ауди, Азис и гаджето му се целуват на огромни билбордове, а в парламента се оплакват от космическо лъчение, което блокира пултовете за гласуване. Държавата, в която софийският кмет иска да му носят сака, а министърът на образованието дори на сериозни места се носи с тридневна брада и костюм - полулежерно, полуофициално. Брадата му отива, а от време на време участва в "седенки". Държава, в която министърът на културата е действащ актьор и за 65-тата му годишнина му снимат босите крака в гримьорната. Държава на изгърмелите мавзолеи и непресъхващите архиви на ДС. На децата, които се убиват в междучасието и миньорите, които също умират безпричинно в мините. Държава, в която спирането на пешеходната пътека на светофара е ежедневен ритуал. В която матурите са повод за небивала обществена солидарност, а хотелите са повече от туристите. Държавата, която е сред най-големите "износителки" на проститутки в ЕС. Щях да забравя: държавата, в която хората живеят дни без ток заради сняг и бури. Това държава ли е?

скъсаният лист на омразата

Грънчаров рече да разкажа малко за наградата "Димитър Пешев". Може пък да ви стане интересно, знам ли:) Изработена е от скулптора Васко Василев. Символизира скъсан лист хартия, чиито "крила" са съединени с безопасна игла, т.е. пукнатините помежду ни. Дават я в края на календарната година в категории радио, ТВ, преса - "за етническа и верска толерантност в медиите", "за принос към преодоляване на стереотипите в обществото". Идеята е да се поощри цивилизованото отношение към етническия и верския друг - наш съсед, колега, непознат, тъй щото медиите ни да не звучат примитивно. Миналата година резултатите от изследване за враждебната реч в медиите не бяха никак добри. Било в заглавия, било в самите поднасяни истории се крие тенденциозното желание да уязвиш, обидиш, поставиш различния някак по-долу, да го представиш пред публиката така, че и той самият да не може да се познае.
Има няколко важни и печални извода около тази награда:
1. Българските медии нямат много ясно понятие що е толерантност, нищо че е обяснено в Етичния кодекс, подписан на помпозна церемония в "Шератон" преди няколко години. Или се правят че не знаят.
2. Печатът "удря електронните медии в земята" с примери на нетолерантност. Единици са вестниците, които показват и разкриват Другия и Различния с умерен тон, нормален словоред и неманипулиран разказ. Заглавия ще приложа най-отдолу.
3. Сред колегите-журналисти има доста расисти и мразещи Другостта/съжалявам за измислената дума, която напомня "заедност":) /
Като теглим чертата, се оказва, че на повечето журналисти тази тема хич не им е по силите, а малцина я пишат, говорят, снимат от всички възможни страни и без емоция. Има явна или скрита непоносимост към цигани, турци, негри, гейове... Това хич не ни прави чест като гилдия. Поставя ни на нивото на алкохолизирания продавач на семки на стадиона, който псува всеки с различно име от българско или с по-тъмен цвят на кожата, убеден е, че циганите трябва да живеят в гета, а турците - да си седят... на тютюна, че обратните са за затваряне, а китайците от Илиенци - трябва да бъдат върнати обратно в Китай.
Та, в тази сфера никак не е трудно да изработиш добри репортажи, ако имаш любопитството, желанието и познанието, така че картината да е достоверна и интересна за публиката. Да се разходиш тук-там, а не припалвайки цирага от цигара в офиса, да съчиняваш и преразказваш, и доукрасяваш случки, които деформират реалността и насаждат напрежение и побутват към зрителя или читателя дневната порция омраза.
А хора и истории за разказване - колкото щеш. Миналата година Бедров взе телевизионната награда за филма си "Родопите 2006" - питайте и него. За най-толерантна медиа бе определен "Капитал". Тази година награда за цялостна политика на медиа няма. Правете си изводите. Как медиите пригласят на политическите расисти и доколко са рефлекс на натрупана в обществото скрита омраза.
Накрая - малко примери:
"Самоков мрази най-много циганите, Дупница - турците", "Село в страх след ромски погром", "Ромите в Завет нямат вода, но мамят с интернет", "Роми и българи - на нож"...

09 декември, 2007

за нормалните и досиетата

Наистина ми е все едно за досиетата. За агентите. За съседите и колегите - участници в големия агентурен соц-доклад. За тайните имена. За министрите и депутатите от 90-те, които сега се оказват агенти. По повод репликата на Станишев за нормалните хора, които не се интересуват от досиета, ще кажа само, че нормалните, които не се интересуват са повече от нормалните, които се интересуват. Досиетата са толкова изсловоблудствана тема, че вече ми е не скучна, а направо излишна. Искам да ми говорят за днешни и утрешни неща, защото доста време през последните 18 години бе пропиляно в приказки за вчера - по-близкото и далечно вчера. Искам да ми говорят конкретни неща за утре, а не до мен да достига прахоляка от поредната затворена папка с досиета. Прахолякът от миналото и пожълтелите му страници ги оставям на учените, историците, изкушените, лично засегнатите, колегите и... онези нормални хора, които имат житейско време в излишък, за да спорят за досиета.

05 декември, 2007

цивилизацията...

"Цивилизацията ми дойде в повече", каза днес по радиото, на запис, човек от Маджарово, захванал се с някакъв местен бизнес, по някакви далечни европроекти. Питаха го с учудване защо е там, с подтекста не му ли липсва "големият град"... Звучи толкова нормално да правиш онова, което искаш там, където искаш - независимо дали е на края на цивилизацията или насред нейните бушуващи градски лудости. Рядко се сещаме за уюта да си в мир с обкръжаващата среда. Дали в обезлюдяващо се село, където се вписваш с всички малки и големи условности, неудобства, познанства до болка. Или по анонимните тротоари на "по-голямото село", където ако припаднеш и чаша вода няма кой да ти подаде, но пък си в центъра на събитията и на главоболията:) Въпрос на усещане. Или на "разстояние" - колко надалеч можеш да погледнеш, без да се натъкнеш на човешки силуети, когато си "извън цивилизацията" и колко ти е нужна близостта им, на силуетите, хората, въпросите, напрежението, ежедневно?
Вчера си купих сандвич от "Макдоналдс", а не обичам "Макдоналдс". Просто "цивилизацията", умората, липсата на време, дъждът и куп други мотиви ме накараха да изям това странно и безвкусно хлебче. А детето на далечна роднина от Монтана свързваше идването си в София с "Макдоналдс". Голямото М като един от символите на "цивилизацията".
За три дни останах без интернет, защото го платих със закъснение и "цивилизацията" започна да ми липсва... Всички нейни залъгалки са около нас - технологии, медии, премиери на "Хари Потър" в полунощ. Затънали сме в "цивилизация" и отпадъците от нея до шия. А понякога толкова ми липсва яснотата, с която този човек простичко казва: "цивилизацията ми дойде в повече".

04 декември, 2007

камък, наречен "прошка"

Ако днес трябва да си избирам новина - то това е новина за камъни. Камъни с нежни имена. В Берлин правят международен проект, в който се включи и южноафриканският нобелов лауреат епископ Дезмънд Туту. "Церемонията по поставянето на камъка ще започне на 3-ти декември точно в 11 часа. Елате навреме", пише в онлайн поканата за събитието. Поставиха черен гранитен блок от Африка, който се казва "Надежда". Той влезе в ансамбъла на предишните три камъка от три континента - "Любов" от Америка, "Мир" от Австралия и двата мраморни блока от Урал за Европа, наречени "Събуждане". Чета, че последният камък, който ще дойде от Азия, носи името "Прошка".
На сайта http://www.globalstone.de/ разказват историята на каменния проект. Графика показва пътя на камъните на световната карта. Има снимки от работилницата на автора Волфганг фон Шварценфилд. Залези и работни моменти, в които сякаш говори с камъка. Пътешественик по море, на различни континенти той търсил два или няколко подобни камъка. Единият оставял на "родното" му място, а другият - занасял в Германия. Веднъж годишно, в деня на лятното слънцестоене на 21-ви юни, светлинните отражения от повърхността на "каменните близнаци" ги свързват, независимо от разстоянията. Единият от камъните прилича на кит.
Удивителна история. Да носиш камъни от единия край на света - на другия. Да направиш "разговор" между неподвижни като послание форми, да отвориш към слънцето недиалогична материя като камъка... Това е в графата "малки чудеса":)

02 декември, 2007

малката кибритопродавачка

Преди много години не можех да разбера защо майка ми плаче, докато ни чете Андерсен. После и на мен започна да ми се плаче. Особено тази история - кибритопродавачката - така крехка и изгубена. Толкова незабележима в снега, въпреки че продава светлина...

Познавам едно момиче. Откакто го помня "продава светлина". Спасявало ме е в трудни моменти. В тъмни моменти. Не се страхуваше да отиде и на другия край на света, да пътува с кораби, да говори с неизвестното. Като тийнейджър приличаше на хипи - с къси шарени рокли и дълги коси. Рисува. Помня как й подарихме първия истински статив, чудехме се как да го качим в тролея... Малка и нежна кибритопродавачка. За един рожден ден ми подари кибритена кутийка, в която всяка клечица беше нарисувана. С различни цветове, точки, чертички, форми. Всяка изумителна сама за себе си. Кутийката също беше изрисувана.

Обичаме да си разменяме дрехи. Тя опакова страхотно подаръци. И винаги намира пътеките. Сестра ми е. И като се сетя за Андерсен, винаги се сещам за нейния кибрит.

зимата от хартия

Най-хубавото време: когато снегът вали на произволни късчета, къщите са прекрасни в несиметричната си усмивка, а хората са високи колкото снежния човек. Светът все още е подреден, както на теб ти се струва, несъвършеното е предимство, а формите - абсолютно без значение:)

декември

Гирлянди. Златисто. Червено. Червено и златно. Декември. Предколедно. Месецът на сребърното и златистото. На светналите улични украси, които в никой друг месец не са толкова настоятелно блещукащи, колкото в настоящия. Камбанки, томболи, пазаруващи тълпи. Мирис на ароматни свещи. Никога Коледа не е била толкова цветна, колкото през последните две-три години.
Преди Коледа претърсвам чекмеджета и гардероби, събирам стари дрехи и стари чанти. И слагам голяма торба навън до кофите. Винаги някой има нужда да се стопли, да си намери вещ, която да го зарадва. Не че не го правя и в други месеци на годината. Но декември е най-особен, най-подходящ да дадеш нещо, без да знаеш на кого. Най-добронамерен в посланията си.
Най-уютен. Най-домашен. Краят на годината е като натоварена с плодове и шарени черги каруца, която едва-едва върви, поклаща се тежко и мързеливо по пътя през снега, пренася всичките ни доволства, усмивки и натрупани тревоги, всички тайни въпроси, и желания, и набелязани мечти. А началото на Новата година е винаги като открито снежно поле, абсолютно тихо, човек не се мярка. Толкова е леко в този бял безкрай, че можеш да започнеш много неща начисто, да разплетеш стари истории, да съчиниш нови:)
Най-хубавото на декември е предчувствието за празник, което се носи с далечно охолство, с мъничко ежедневен блясък, протяжно и позитивно. С наближаването на празниците и най-големите мърморковци кротват. И пожеланията са малко повече от нищо незначещи думи. И неочаквано нещо те прави по-щастлив. Сякаш се повдигаш на пръсти и виждаш нещо, което допреди това е било скрито.

30 ноември, 2007

ежедневие на безсмислените трагедии

Мануела се събуди от кома, месеци след катастрофата с Максим Стависки. Кома, която вероятно за близките й е била път сред безкрая. Англичанка бе нахапана до смърт от улични кучета. Бомба, заложена за лице от „криминалния контингент” изкоруби половин блок и рани една жена. Поредната мина взе живота на трима миньори. Това са само „новини” от последните три-четири дни. За пореден път звучат неубедителни, полувиновни гласове кой, защо и как е трябвало нещо да направи, за да не осъмват поредните миньорски семейства с черни ленти по вратите. За пореден път безсмислени обяснения, пълни с термини от минното дело, пълнят ефира, за да се окаже, че и тази трагедия е НЕЯСНА, ИЗЛИШНА, ОТВРАТИТЕЛНА. Нехайството, с което преживяваме подобни случаи, е необяснимо. Те стават част от житейския и медийния ни пейзаж - на шофьорски безумия, административно дебелокожие, криминална вакханалия. Всеки идиот може да ви унищожи апартамента или да ви сгази на пешеходна пътека. Всеки „инвеститор” може да поиска да превърне ценна сграда в МОЛ. Спиране на ток може да причини смъртта на недоносено бебе. Чиновникът Х може години наред да не направи ей толкова мъничко, за да стане трудът на някакви хора по-сигурен, по-нормален, а не да влизат на работното си място „като на война” /така казват миньорите/, с неяснотата дали ще излязат. Няма последици от лошите новини - те са във вечен кръговрат, във вечния ни календар. И като наближи Коледа, ставаме суеверни. Защото вместо чудеса, се случват… трагедии /Кербала, Индиго/. И като няма последици, всеки си прави каквото иска, а общото впечатление е „няма оправия”. На пътя правилата са за баламите, защото се знае, че глобите и полицейските проверки са фарс. На депутатите им пораснаха ръцете от протягане към чуждите карти и съседните бутони. И им е все едно дали им снимат всеки ден това упражнение, защото няма последици. Деца на 4 години се нагълтват с хапчета, защото някой не си е бил на мястото, не се е съобразил, не е проверил, или просто не е имал време. На „инвеститорите” не им пука за безопасността, защото ги глобяват символично. Сякаш сме в лабиринт на безсмислените трагедии, нелепите загуби, ненормалната „новина”, която става ежедневие. Най-лошо е усещането, че всяка злощастна случка може да се повтори. Не защото никой не е застрахован срещу случайности, а защото нямаме усещането за време – да направим нещо днес, за да е видим ефектът утре. Намаляването на пораженията – ето в това хич, ама хич не ни бива.

28 ноември, 2007

демокрацията като трилър


От известно време се чудя на Тихомир Безлов. Защо приема всякакви покани за участие в откровено безсмислени интервюта. Заради ореола, който си създаде преди време на човек, научил някакви тайни за подземния свят и от време на време трябва да ги споделя с публиката. Вероятно помните нарко-схемите, които Центърът за изследване на демокрацията извади преди време и те бяха отпечатани във всички вестници - човечетата от различните банди бяха в различен цвят, бяха назовани кварталните тартори и т.н. Преди години Центърът за изследване на демокрацията правеше нелоши конференции и нелоши проекти. После имаше порно-скандал. А от доста време насам ме мъчи усещането, че изследването на демокрацията е основно изследване на престъпната й страна и то основно изследване на Тихомир Безлов. Някоя медиа все си намира повод да го пита за "актуалното състояние на наркопазара" и той като един истински диспечер се отзовава. Снощи по Канала се яви по повод случая "Краус" - отвлечения син на бившия транспортен министър, за да разкаже, че отвличането на деца било най-подходящият и изпитан начин да се вземе откуп от семейството. Нямаше да се сетя.
Това е синдромът на "знаещия тайните", който работи в медийното поле вече години наред. Нарочваме си някого, който вече е пускал на публиката някакви задкулисни пикантерии и той се превръща в доживотен хроникьор. Продължава да говори години наред, дори и когато вече няма тайни за разказване. Така беше с бившия МВР-секретар Цвятко Цветков, така беше с някои бивши "шефове на баретите"/ама как звучи само... истински съспенс/. Така е с бившия зам. военен министър Велизар Шаламанов или с Димитър Йончев - днес "експерти по сигурността", които от време на време излизат на "трибунката". Че годините от 89-та насам си бяха истински трилър, дума да няма, но тази история с хората, които са много навътре в тайните процеси и горят от желание да ни ги преразказват, вече започва да става досадна.

27 ноември, 2007

солун с букви

Солун е като парченце цветен локум. Спокоен/въпреки трафика и разкопания за метро център/ и подреден, приятелски настроен град. С продавачи на сусамени гевреци по улиците и китайци с преносими табли с джунджурии, с малки масички за кафе и много цигарен дим в кафенетата, където се пуши много, в метални пепелници. В нишите пред църквите, на тротоара, постоянно горят свещички, които минувачите палят и след бързо прекръстване, продължават. Откъм крепостта, която е като яка на града, се спускаш по малки еднопосочни улички с десетки таверни, малки магазинчета и къщички. Църквите са навсякъде между по-новите сгради. Кинофестивалът е разположен в халета на пристанището, превърнати по европроект в арт-център, съвсем до историческата "солунска митница". Кафенетата не се пълнят от ранни зори като тук, а витрините на магазините са много класически, за разлика от тукашния визуален разнобой. Тентите и капаците на прозорците са в най-различни цветове, а по балконите е пълно с малки палми. Край будките за вестници, дъвки и дреболии стоят купчини неразопаковани списания, а по един брой от вестниците виси, закачен с щипки за пране и който иска спира и чете. Малките моторчета са спасителен превоз също като в Италия, а музеят на византийската култура е толкова и древен, и модерен, че си е спечелил определението "музей на Европа" преди няколко години. Следобедното слънце осветява крайбрежния булевард точно като на картичките, а левият палец на крака на Аристотел наистина е побелял от ръцете на хилядите туристи, които се снимат до паметника му, хванати за него. Клаксоните свирят по цял ден не от нерви, а защото тамошните шофьори така си общуват, натискат ги и за добро, и за лошо. Стъмва се и крайбрежният булевард оживява. Върху капучиното слагат две-три зрънца кафе и щипка канела.

"thessaloniki-greece"















































































20 ноември, 2007

бележка

Отивам в Солун. Вие си четете, хапвайте от "сладкото" в архива. Музика съм оставила по линковете тук-там. Вечер оставяйте светнати ламБите:) И да изхвърлите пепелниците накрая:):)

още един паметник в странство


Към добрите новини: на 24 ноември в Брунате (Италия) ще грейне паметник на Пенчо Славейков от бронз. Автор - авторът на един от най-оплюваните и противоречиви паметници /този в градинката на НДК/- проф. Валентин Старчев. Министерството на културата финансирало изцяло проекта. В прессъобщението пише, че "при създаването на паметника проф. Старчев е ползвал богат снимков материал на Националния литературен музей." И пресъздал образа на поета в момент на творчески размисъл. Тук изникват питанки - дали нашите герои като паметници по чужди земи /в Италия вече имаме и Петко Войвода/ са толкова ценни и популярни, колкото биха били повече днешни паметници по нашите земи? Защото тук ги обезглавяват, опикават, драскат или куп паметници просто се саморазрушават. Дали чак когато имаме малко по-грижовно отношение към тукашните паметници, няма да е по-честно да рекламираме духовните си символи и навън? Дали държавата не залита повече по престижните лъскави културни събития и коктейли, организирани зад граница, а тук традиционни културни дейности мизерстват или частните визии и пари просто компенсират сънливата държавна политика? Последният, най-нов паметник в София - този на Радичков, е дело на сдружение "Приятелите на Радичков".

19 ноември, 2007

паралелна българия

Те са живи. Не легендите. Не призраците. А те - умилителните образи от соц-естрадата, без които не идваше Нова година. Сутринта, докато изгазя калта от детската градина до спирката, само в моя квартал, видях плакати за две пресни събития - концерти на Ритон и на Георги Христов. Наскоро бе поредния, вече приближаващ знака "безкрайност" концерт на Лили Иванова, Васил Найденов пее в "Дали". Като върна лентата назад, по уличните стълбове от обичайния ми дневен маршрут само през миналата една година съм виждала още: Кичка Бодурова, Фамилия Тоника. Има си една публика, която въпреки драстичните визуални, социални, квартални и ментални промени на т.нар. демокрация, си остава публика на тези звезди. Ходи по концерти, дава им тонус, легитимира ги като гласове, като лица, като марки. Вече може и да няма крем за бръснене "Каро", или грамофонни плочи с приказки, или опашки в книжарниците за "Птиците умират сами", но те са тук. Естрадните хитове. Застиналата естрадна реалност - Веселин Маринов, "ама такова хубаво момче", казва една близка баба. Мими Иванова се "върна след 15-годишна пауза". Сигнал. Щях да забравя Нели Рангелова, Маргарита Хранова, Йорданка Христова. Сетете се за някой, който не се е върнал? Това ме връща мен към темата за носталгията и нейните ниши днес. "Естрадните лъвове" са сред малкото марки на соц-битието, които оцеляха недокоснати от промените. Разбира се, докоснати от козметичните вълшебства, за да бъдат... същите. Но естрадните образи от афишите по стълбовете се оказаха визуална константа. Те са феномен, който новите времена не успяха да пометат. Новини на килограм от ретро-естрадата тук. Официален сайт на дует "Шик". Покана за юбилеен концерт на "Кукери" във Военния клуб в Русе.

17 ноември, 2007

общото между китай и баба ми

Пуловер. Без майтап. Китайски пуловер от улична сергия. Страхотен. Плетен. Някаква завъртяна плетка. От онези, с които зимата на улицата е по-уютна. Странно съчетание на цветове - кафяво и студено зелено. Минути след потапянето му във вода, зеленото става отровно зелено и...изчезва, пада като отмита водна боичка. А отдолу излиза истинския, естествен цвят на вълната. Сега дрехата прилича на плетена от българска баба. Прилича ми на пуловерите, които баба плетеше. Китайска връзка. Невероятно. Никога не съм мислила, че нещо made in china ще ми напомни детството... А всъщност, продавачът имаше черна котка до себе си, свита върху пластмасовия му стол:).

нещастници

Българите се делят на две групи - велики българи и нещастни българи. И това е трайно положение. През 2005-та година от едно проучване излезе, че "стресът на прехода поставя българите сред най-нещастните в света". Година по-рано картината беше същата. Според версия от началото на тази година бяхме и най-нещастните в ЕС, макар и току-що пристъпили прага. Тогава "Дневник" написа: "Нещастни, по-нещастни, българи". Съвсем наскоро французи отчетоха, че румънците и българите сме най-нещастните в света. А сега друг източник - холандски, пак ни поставя на дъното на таблицата на оплаквачите, мрънкачите, песимистите, казват по новините. Работата се откроява сред основните душмани на българина и причина за неговото нещастие. И така, нещастието е карма, ежедневие, даже мисия. Склонността да си изговорим първо лошото - дълг. Усмивката - лукс, а не навик. Така излиза. Припомням нескромно онова, което писах за намусеното човече като национален символ. Какво може да направи нация от нещастници? Накъде да върви? Какви деца да отглежда? Потиснати, завистливи, недоволни, уморени, вечно омърлушени? И като определиш себе си като нещастен, как се будиш сутрин? Как гледаш на света? Какво искаш? Някой да ти поднесе щастието на тепсия?

16 ноември, 2007

"альоша от бутилката"

Правилото е всеки нов скандал да измества предишния, всяка режисирана шумотевица да отвлича медийно вниманието от по-важни случки, а най-гафообразните решения да се взимат в петък. Защото събота и неделя се търкулват по-безболезнено в медиите, а до понеделник вече е "изтекла много вода". Така media sapiens бързо натрупва в краткотрайната си памет оглушителна смес от политическа фехтовка/избори/, битови идиотщини/кражби на опасни кабели и силен ток у дома/ и светски клюки/тук се затруднявам да посоча последните/.
Преди време цитирах Финци младши за кратката памет. Напоследък обаче забелязвам вълна на настоятелна памет в блоговете. Почти по едно и също време Юлиан Попов, Абагар и Еленко отвориха дума за паметника в градинката на НДК. Комитата започна широкомащабна акция за гранд-хотел България, а Иван пусна "Альоша от бутилката" и настана бурен спор. Кой, къде, какви паметници да слага и да маха. Какво значат. Кой се сеща за тях. Кой е окупатор или скулптор-некадърник... Че даже и оставки бяха поискани. В мрежата е петицията за спасяването на зала "България". Като символ и памет. Грънчаров написа хубава статия за датите и паметта.
Това натрупване ми се струва важно. Несъответствието между краткотрайната памет, с която "измиваме витрината" след всяка порция новини и тази по-настоятелна памет, която разпитва, припомня, размахва знаците на миналото - като присъствие днес. Здравословно несъответствие. Което дава надежда, че една от "детските болести" на демокрацията - безпосочния гняв и отрицание преминава в търсене на по-далечен смисъл: и назад, и напред във времето. Това е отлепване от мисълта за днес, с която живяхме повечето от последните 17-18 години. Фактът, че паметниците будят толкова шарени реакции днес, а не през 90-та, е успокояващ. Преминаваме отвъд "вестите от деня" - отвъд ръчното броене на бюлетини, "състезанието с един кон за шеф на Върховния касационен съд, нелепиците на Кузов за затвора за полови инфекции... В тази игра на трайното и нетрайното застават редом паметниците и моловете. Знаците на памет и днешните хитове.

дядо мраз в цум

Никога не можех да стигна до вратата навреме, за да го хвана. Да го видя. Всеки път се разсейвах, омръзваше ми да вися в коридора и тъкмо когато си давах почивка в чакането, той звънеше. Дядо Мраз "по стар стил". Сега е безинтересно. Наднича от всяка витрина и всяка реклама. Скоро ще изнесат китайските пеещи с тенекиен глас Дядо Коледовци, които си въртят неестествено широкия ханш пред всеки магазин. По телевизията ще дават дежурния репортаж за училището за Дядо Коледов-ци, което неизменно развенчава идеята за единствения, неповторим, неуловим Дядо Коледа, чиито ботуши не се хлъзгат, докато се катери по покривите и хвърля през черните като катран комини лъскави пакети. Като ги видиш тези стотици червенокостюмирани мъже как спокойно и усмихнато ходят по някое авеню, всички чудеса се изпаряват. Дядо Коледа вече е поп-герой. Има си сайтове. Всяка година забърква специална коледна кока-кола. Раздава червени шапчици в моловете и кината. Дали това мултиплициране на образа го прави много по-малко значим, познат, предвидим за което и да е хлапе? Ако е по-наблюдателно, като се вгледа в снимките си от три поредни коледни тържества, то сигурно ще пита "защо е различен". Нали така някои са пораснали, като забелязали часовника на съседа върху ръката на Дядо Мраз. Краят на мистификацията се смята за малък край на детството. Всяка година той идваше в ЦУМ. За по-малките - някога ЦУМ беше меката на пазара, а преди Нова година насред снега от стиропор Дядо Мраз чакаше децата за снимки. Всяка година ми се искаше да се снимам до него, а не знам защо нямам такава снимка. Значи и това е било лукс. Снимка с Дядо Коледа. Лукс, който предпазва от разпадане чудото. Желанието, което се стаява за догодина. Нетърпението да го видиш пак. И забравения при вида на подаръците въпрос - а защо не чух стъпки пред вратата:)

12 ноември, 2007

паметници на забравата

Като прочетох "Пазете се от падащи паметници", си припомних още едно място, където цветовете, зидовете, оградите, също се разпадат. Страхотно място, скрито зад няколко километра широки завои в отбивка от пътя Гоце Делчев - Сатовча. Меки хълмове, тихи улички, стар мирис на дим и безлюдно замъглени прозорци. Калта е повече от камъните. И там преустрояването на къща става с триста и трийсет подписа и разрешителни, а държавата е забравила за оцеляването на тези стари къщи-паметници. За разлика от Турция, където частният собственик на сгради от фонда на културното наследство е ухажван по най-различни начини от държавата - безвъзмездни целеви средства за ремонти, нулеви данъци - това го разказаха хора от турското министерство на туризма. Та, мястото, за което разказват снимките, се казва Долен и също като Ковачевица е... "археологически резерват".












слезте от колите бе, хора


Пак се сетих за "Пропадане" с Майкъл Дъглас. За задръстването, което отключи натрупания гняв. За бръмчащата муха в колата, която го извади от равновесие.
Сутрин в София. Недоспали шофьори с нервни маневри печелят сантиметър след сантиметър по асфалта, надхитряйки останалите - къде с грубост, къде с нарушение, къде с откровен непукизъм. Можеш да изслушаш половин сутрешен радиоблок, докато пъплиш сред "морето от ламарина" /дочут израз на случайна баба на случайна спирка/.
Привечер в София. Цветни ивици от размиващи се фарове и светофари. Дъждовна вода, която се стича от десетките чадъри по спирките. Тролеите ги няма, защото не могат да спазват графика от коли. Трябват ни летящи тролеи, паралелни трасета. Задушаващият трафик става все по-налуден. Все повече се измества и към по-късните вечерни часове, в които преди време прибирането с автомобил беше безпроблемно. Няма как. Всеки втори в този объркан, задръстен, неориентиран към хорския комфорт град, се е качил на кола. Автоманията добива нетърпими размери. Лели на средна възраст карат микробуси. Жени карат таксита. Всяко 20-годишно момиче с работа в рекламна агенция също кара. Повечето мъже пък ако не се движат с кола сигурно се чувстват непълноценни някак. Не че не се паркира по един час, но друго си е с кола. Пускаш си музика и преставаш да четеш по устните на съседите-шофьори колко си тъп и ненормален и колко са велики те. Всички карат. И всички увеличиха времето си за път из града. Откраднахме от времето за други хубави неща, плащайки лукса да се возим по един в колата. Защото е лукс харченето на толкова минути и часове в постоянен стрес на пътя. Вероятно си имаме си излишък: време и егоизъм. Май няма да карам скоро. Както е тръгнало, предпочитам да си чета в тролея или в метрото и на бърз ход да стигам до произволни точки в центъра пеша. Ако седя в кола, сигурно ще полудея като Майкъл Дъглас.

11 ноември, 2007

видеотеките като спомен

Сняг и вятър, гледани през прозореца. А прозорецът гледа към една много бивша квартална видеотека, в която някога и аз работех. С форма на коридор, точно до входа на многоетажен блок, видеотеката през онези, още студентски за мен години - преди 98-ма, беше малко, задушно и много... клубно място. На пода имаше балатум, а зад вратата кофа с парцал. От онези рошавите, на фитили, с който вечер измивах пътечката между компютъра /май 486-ца/ и входната врата и за да не правя стъпки обратно, изчаквах навън да изсъхне и заключвах.
Видеотеката вероятно нямаше и 5 кв. м. площ, но там съм водила едни от най-смислените разговори за филми. Влизаха хора всякакви - на такова място, ако имаш желание, ставаш непрофесионален психолог, влизаш под кожата на различни типажи, знаеш кой какво харесва и му го пазиш... защото по онова време филми се наемаха всеки ден, не по един, по няколко. Някои оставаха на тясното столче пред тясното ми бюро по час или два, пиехме кафе, а върволицата от клиенти не секваше. Деца, любители на екшъни, които гледат само това, любителите на драми, които също не отстъпват от това естетическо решение и не правят стъпка встрани към филм, който не попада в тази категория:) Разказвах им допълнително неща около даден филм, спорехме за разни актьори, абе, като в квартално кафене. Всеки се чувстваше специален и разпознаваем - като вкусове, като странности, като нагласа към живота.
Зимата се топлехме с печка в краката, но помагаха и някакви тръби от инсталацията на блока, минаващи зад близката стена. Обичах понеделниците, защото тогава идваха новите филми, заедно с новите плакати. Идваха и пиратски копия на най-чаканите и касови филми, но това си беше в реда на нещата. "Александра" тепърва набираше сила, преди да помете и заличи повечето квартални видеотеки. Миналата година във вестник "Сега" излезе хубава статия - "Залезът на кварталната видеотека". От време на време се сещам за това заглавие. Сещам се и за архива си от над 30 видеокасети с любими филми, които нито мога да гледам, нито да изхвърля. Споменът за онази видеотека е хем хубав, хем тъжен, защото тези малки и мрачни местенца на прехода, където по стар български обичай се въртят новините от квартала, вече липсват. Кварталните бакалии поизчезнаха. Гаражните кафенета също се топят. Но остават фризьорките и дрехите втора употреба.

не пийте от тази вода




Това е надпис над мивките в тоалетната на софийско заведение. Не знам откъде идва водата...

10 ноември, 2007

градски пророци

В една галерия часове преди една изложба се разхожда като привидение странен човек. Косата му е прорасла почти до раменете, дланите му - полуоблечени в кожени ръкавици без пръсти, а върховете на пръстите му са почернели от молива, който държи. Очила с дебели рамки, лепени с дебела черна лепенка. Размъкната карирана зимна риза, върху нея - размъкнат пуловер. Очите му светят като на човек, който вижда повече от останалите или поне има повече време и инат да забелязва детайли, да гледа под повърхността... Рисува си нещо, като бърка с четка в тумбесто шишенце със златиста течност, подобна на искрящ женски лак. Знае, че отивам по работа, но държи преди да тръгна да седна за 5 минути срещу него, да ме рисува. Навън припръсква загадъчно сняг, на толкова ситни точици, почти гранично състояние с дъжда. Закъснявам, но тези 5 минути си струват.
Прави шаржове, несбъдната мечта - карикатурист във вестник.
"Знаете ли каква е моята роля на откриването довечера?, пита. "На чучело" - усмихва се, без да дочака отговор. "В костюм един размер по-голям". Може и да се шегува. А може и да ми казва истината - изложбата е всъщност инсталация на едно пътуване, след падането на граници и визи и през личната емоция на участниците "чете" големите събития.
"Рисувам в трамвая. Вече ме познават и не ме глобяват. Рисувам женски портрети. И никога не падам, докато трамваят се движи:)"
Добър е в разглеждането на лица и хора. В чертите на лицето отсява основни нишки в характера - за художника т.нар. физиогномика е особено важна. Говори ми и на мен, докато върху златист кръг скицира с черния си молив главата ми. В думите му има и самоирония, и проницателност за другите, но знае къде да спре и къде започва личното.
Обзалагам се, че в трамвая много хора го гледат като луд, много вероятно се дръпват от него, други му се смеят. Защото сме свикнали да се движим по коловоза на разпознаваемото, сигурното и обичайното. Такива хора плашат останалите. Защото са много директни и не шикалкавят. Но са като градски пророци. Ако имаш любопитството да поговориш с тях.

09 ноември, 2007

фотьойл, тухла и джак даниълс










Не вярвам да е декор от филмите. Това изтърбушено кресло. Съвсем в центъра. На крачка от градинката зад бившия дворец /сега национална галерия/. На крачка от хотел "Арена ди Сердика", който така добре приобщи в интериора си стени и камъни от древните софийски времена. Този фотьойл стои като изхвърлен, но не съвсем. С хартия някаква с надпис "Jack Daniel's" и една истинска тухла "в скута". Първа асоциация - в "Усещане за жена" Ал Пачино пиеше доста от това уиски. Втора асоциация - ненужните вещи винаги имат и втори живот. Често на улицата, докато дойде каруцата - за онези, които не могат да се нарамят на гръб.