Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации с етикета шарено

България от графити

Някои си представят България така. Като контрапункт на лошите новини, разбитите улици, чалгата и бедността. Ярките цветове заличават донякъде преобладаващото сиво, забравяте за стотиците грозни скелети от бившите соцзаводи, които оформят крайпътния ни пейзаж. За десетките телефонни измамници, които разоряват наивни до глупост пенсионери. Не се сещате, че няма място за детето ви в детската градина, а в един от хипер маркетите продават кайма за 19 ст. /от какво ли е направена?/ Като гледам тези квартални графити, не ми хрумва, че това е страната на най-"печените" шофьори и ежедневна касапница по пътищата, страната на хората с прякори в новините. Тези графити ми напомнят рисунките на асфалт, но в далеч по-хубав взрив от цветове. И не носят обичайната доза гняв и протест, не са ъгловато грозни като анимация в Cartoon Network. Вероятно малцина ги забелязват. Въпреки бонбонените цветове. Или пък не съм права. Може на много хора да им е писнало от панелната гама и това да е пово

На парад

Не бях ходила на парад от дете. Останали са ми спомени за внушителна гледка. За днешните деца е по-семпличко, но нали трябва да бъдат пацифисти:) По покривите имаше наблюдателни момчета:) Поради липса на предни позиции, закъснелите деца си избраха да гледат, качени върху кофи за боклук. Нашата беше "за стъкло":) "Летателната" част като най-атрактивна и шумна продължи най-кратко:) Аз като изкушен от изкуството човек, не спирах да се взирам и в огромните рекламни пана на изложби в националната галерия:) Гостуващите духови оркестри си спечелиха заслужени овации:) Тук имаше фото-паника сред заснемащите заради светкавичното появяване и изчезване на обектите:) Някои станаха полицаи за един ден:) При тази гледка мъжете в публиката около мен неминуемо си спомниха казармата. Дръвчетата в съседната градинка бяха отрупани с ветреещи се мартеници. Накрая народът превзе площада:) и хукна към неделните кафенета:)

Истанбул... от лалета

"Времето за лалета" там почти отминава. Повечето скоро ще прецъфтят. Но гледката е вълшебна. Навсякъде в градинките и покрай улиците са нашарили градския пейзаж с лалета в ярки нюанси. Има и "извънземно" лилави. И такива, в които цветовете се смесват:) Eто някои от онези, които срещнах:

Приказно "Предай нататък"

Ганчо ми подаде "факела" на една приказна блог-обиколка, която мога да продължа с една от любимите ми приказки, от тъжната съкровищница на Андерсен: "Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер - последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единият чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек

Изток

Бразилия, събрана в един двор

Варна. Първите дни на август. Цветна, шумна, лятна. На всеки ъгъл гъмжи от събития - концерти, изложби на открито, панаир на занаятите, дори надбягване на високи токчета. И като щипка канела в този шарен коктейл: дни на бразилската култура. Сред гостуващите изпълнители: Клаудио Крон , родом от Бразилия, живеещ в Англия, изкарващ пари от традиционна бразилска музика и традиционно бразилско бойно изкуство: капоейра. Във Варна първо се разходи из плажове и улици, после събра най-разнородната публика, която съм виждала, в Двора на археологическия музей, за да попътува с тях до Африка, да им разкаже за бразилските инструменти, идващи оттам и да им покаже ритъма, който те връща в началото на времената: перкусии. Момчета, момичета, чичовци, лели, баби хващат по някой инструмент, излязъл от шарената торба на времето и му се доверяват. Търсят ритъма, гледат всяко негово движение. Започват да свирят с него без страх, че ще сбъркат. Това все пак е урок на улицата, шоу, пренасяне в други свето

Игра на асоциации

Когато неотдавна обявиха Мадарския конник за глобален символ на България , след месеци гласуване в мрежата, с талони и т.н., езическото у мен потрепна. Зарадвах се заради това, че не надделяха гасторономическите ни известности като киселото мляко, шопската салата, шарения боб и други пъстри манджи. Зарадвах се, че не е и Рилският манастир. Не знам защо, винаги са ме дразнели подобни масови "символи" - Айфеловата кула, Биг Бен, Статуята на свободата или Христос в Рио де Жанейро. Нашият Рилски манастир е нещо подобно. Да не говорим за розата, която се върти на толкова туристически борси като знак на страната ни. Зарадвах се и защото сме неопределен, неподреден, загадъчен народ, точно като в езическите времена. Носим си много от онова време. После дойде кампанията на Вагабонд, която извести, че " мартеницата и мутрите са асоциациите на чужденците за България". Освежаваща антиреклама. Защото, както казва сред цигарения дим медийният корифей Георги Лозанов, с подобни ка

Националното - все по-неуловимо

Днес е денят, който прелива от размишления за националното, гордостта, символите. Задават се онези объркващи въпроси: коя е общата ни цел, кои са общите ни посоки, кои са общите ни знаци на памет. И всичко това би било естествено, ако не беше 2008-ма. Защото в 2008-ма националното, може би за съжаление, а може би - естествен ход на развитието, има все по-малко значение в биографията на отделния човек. Той все повече пътува, работи, живее някъде, където националностите са все по-невидими.  Националното е все повече вътрешно усещане и все по-малко външна показност. В този смисъл има ли значение колко знамена висят на този ден по балконите редом с прането, а утре се прибират отново в шкафа? Не е ли по-важно как всеки поотделно определя и зачита националното, ценните за него символи, които могат да бъдат далеч по-абстрактни от копринения трибагреник? Преди няколко години в една есенна вечер автобус с български танцьори, музиканти, спортисти и журналисти се измъкваше от лондонските задръств

Мартениците - потоп

Купувам мартеници в последния момент. Всяка година си казвам, че следващата ще го направя по-рано. Когато можеш да им се полюбуваш, без да се буташ, не на един крак. И да избереш. И всяка година първите сергии, които изплуват в началото на февруари, не ме привличат достатъчно, докато стане... потоп. Неудържимо е - има мартеница със Спайдърмен, има и мартеници, които са малки бижута . Сутрин на Поп-а още в 9 не се вижда нищо друго, освен сгъваемите щандове, отрупани в цвят. Гъсто наредени един до друг, а вятърът вее по-големите Пижовци и Пенди. Мартениците стават все по-смели, все по-шарени, все по-сериозно отдалечаващи се от семплия двуцветен оригинал. Все по-сериозно залитам към тези многоцветни варианти, но държа на онзи вълнен конец в естествен цвят, който е като нишка към миналото, към старото, към уюта да си представиш хиляди ръце, правили през годините... домашни мартеници. Става все по-трудно за кратко време да накупиш мартеници за всички близки души и сърца, защото производство

Пътуващи икони от Балканите

Нови балкански икони. Пътуваща изложба . Идва от Лондон, Осло, Хелзинки, Рейкявик, Белград, Кембридж... Събира три стила на рисуване на иконата - традиционен, модерен и наивистичен. В България е настанена в Криптата на храм-паметник “Св. Александър Невски”. На Балканите много неща си приличат, за много от тях спорим чии са . Тази обща изложба е от сближаващите знаци. От онези, които нашепват, че зад близката порта на съседа има още непознати и изненадващи неща. Всъщност, тази пътуваща изложба е в една от нишите на Криптата. По-ценна е сбирката от стари български икони, разгърната в цялото пространство. Ако имате време. Ако 6 лева не ви се виждат много за толкова старини накуп. Ако не сте предубедени към подобно изкуство. Защото извън църковните послания, иконата е чисто изкуство, макар и в рамки. И след старите е интересен погледът към новите икони, чиито цветове и дори щипка чувство за хумор някога биха били немислими.

Сурва

Зимно слънце. Денят на откриването на пернишкия фестивал на маскарадните игри , който се случва всяка четна година. Идват маскирани от Балканите и отдалеко. На площада на групички бъбрят пенсионери, под чийто буден поглед се стъкмяват последните детайли по сцената, украсата, логистиката на събитието. А логистиката е почти немислима без... продавачите на скара. Всеки е завардил по един стратегически ъгъл.  Към обед на групи излизат учениците и правят и те една обиколка на основната зона, където по тъмно ще започне феста, със специален спектакъл. Дими съвсем истински на кюфтета и кебапчета. В съседния на площада младежки дом има работилница и изложба на маски. Коя от коя по-изобретателни и страшни. Там продават и две баби-сестри: Магдалена и Елена. В еднакви носии, ушити от самите тях и от години - много вътре в сувенирния бизнес. Омесили са питка и посрещат с хляб и сол всеки посетител на "крайпътния"си, разположен на едно стълбище щанд.  Купувам си две царевични мини-кукли,

И "глобусите" стачкуват

Така се прави стачка. Безцеремонно и безотказно. Дори култови награди като Златните глобуси на Холивуд ще бъдат жертвани, може би, заради протеста на холивудските сценаристи . Които искат по-голям дял от шоу-баницата. Мислех сценаристите за кротки и откачени типове, които пишат в повечето случаи безумни текстове под натиска на пазарната политика. Измислят малоумни финали, потопени в непоносимо сладък сос, превръщат иначе читави герои в блудкави и неясни личности, опитват се всячески да улеснят възприятието им, като ги лишават от загадъчност. Мислех сценаристите за майстори на предвидимата сцена и очакваната реплика. Но сега със заканата им да поставят стачни постове на раздаването на "Златен глобус" ми станаха малко по-интересни. Даже не искат да напишат сценарий за самата церемония.

още малко глина

..."каничката я направиха пред очите ми... къде.. нека остане малка тайна за сега... за секунда се върнах при старите майстори от 18-19 век, с миризмата на прясно изпечена глина и мелодията на грънчарското колело, задвижвано ръчно..." - казва авторът на снимката . Глината е сред чудесата на света, сред материите, движили света напред:) Имах преди години любителски занимания с глинени съдове - рисувах по тях с боички за стъкло и керамика. За равновесие и заради онова връщане по забравени пътеки в миналото, което те прави по-свободен от условностите на днешния ден. Снимките тук са от мрежата. Само главата си е моя:)

за background-а на свети спиридон

Тази статия е като ехо. Отпреди седмица, когато беше празникът на Свети Спиридон. Един от най-симпатичните и топли декемврийски празници. Спиридон изхранвал сиромаси и бедняци и приемал много страниици в дома си, пише Уикипедия . Хората го смятат за закрилник на занаятчиите - обущари, тухлари, грънчари, бакърджии... т.е. на много от "професиите", в които правиш нещо с ръцете си - докосваш кожа, глина, метал и те добиват форма. Нещо, от което съвременният човек безвъзвратно се е отдалечил. Обущарите са на изчезване, а бакърджии и грънчари вече са атракция в резервати като Златоград и Етъра, те са вече "модели" на занаятчии, техни лъскави копия, които трябва да образоват и забавляват туристите. Свети Спиридон като всеки светец правел чудеса - на Никейския събор изобличил еретическото учение на арианците - стиснал в ръката си керемида и от нея избухнал пламък нагоре, а надолу потекла вода. Тази легенда е разпространена по целия Балкански полуостров, разказва Folklore-b

отвъд африка

Почти не гледам телевизия. Старите филми, които въртят, повечето съм ги гледала, докато преди доста години работех в една видеотека . Но заглавие като "Отвъд Африка" ме печели. И ми напомня времената, когато филмите се гледаха ритуално. За по-малките ще разкажа, че тогава нямаше DVD и "Арена", още нямаше и легален бизнес с видеокасети. Видеотеките бяха тесни, задимени помещения във входове на блокове или полумазета. Презаписите се правеха в апартамента на собственика, касетите изглеждаха ужасно, а повечето преводи бяха с по един глас - също гаражно производство, да има два се смяташе за лукс. Мътни години на жадно гледане - след 89-та... Тогава гледах за първи път "Отвъд Африка" и след дълги преговори с един собственик на квартална видеотека, се сдобих с тази ценна и овехтяла от въртене касета на някаква символична цена. Картината, разбира се, е размазана, а едва снощи, когато по телевизията "видях" филма в истинските му цветове, разбрах и до к

декември

Гирлянди. Златисто. Червено. Червено и златно. Декември. Предколедно. Месецът на сребърното и златистото. На светналите улични украси, които в никой друг месец не са толкова настоятелно блещукащи, колкото в настоящия. Камбанки, томболи, пазаруващи тълпи. Мирис на ароматни свещи. Никога Коледа не е била толкова цветна, колкото през последните две-три години. Преди Коледа претърсвам чекмеджета и гардероби, събирам стари дрехи и стари чанти. И слагам голяма торба навън до кофите. Винаги някой има нужда да се стопли, да си намери вещ, която да го зарадва. Не че не го правя и в други месеци на годината. Но декември е най-особен, най-подходящ да дадеш нещо, без да знаеш на кого. Най-добронамерен в посланията си. Най-уютен. Най-домашен. Краят на годината е като натоварена с плодове и шарени черги каруца, която едва-едва върви, поклаща се тежко и мързеливо по пътя през снега, пренася всичките ни доволства, усмивки и натрупани тревоги, всички тайни въпроси, и желания, и набелязани мечти. А нача

солун с букви

Солун е като парченце цветен локум. Спокоен/въпреки трафика и разкопания за метро център/ и подреден, приятелски настроен град. С продавачи на сусамени гевреци по улиците и китайци с преносими табли с джунджурии, с малки масички за кафе и много цигарен дим в кафенетата, където се пуши много, в метални пепелници. В нишите пред църквите, на тротоара, постоянно горят свещички, които минувачите палят и след бързо прекръстване, продължават. Откъм крепостта, която е като яка на града, се спускаш по малки еднопосочни улички с десетки таверни, малки магазинчета и къщички. Църквите са навсякъде между по-новите сгради. Кинофестивалът е разположен в халета на пристанището, превърнати по европроект в арт-център, съвсем до историческата "солунска митница". Кафенетата не се пълнят от ранни зори като тук, а витрините на магазините са много класически, за разлика от тукашния визуален разнобой. Тентите и капаците на прозорците са в най-различни цветове, а по балконите е пълно с малки палми. К

баба пена (feed)

Това не е баба, а блог . Новопостъпил в блогосферата на " Грамофон ". Есенно, есенно и предвкусвайки зимата :) С рецепти, групирани в категории за улеснение. Мразя готварските книги. И никак не спазвам рецепти. Но в мрежата можеш да срещнеш какви ли не кулинарни попадения - като това .

самите краища на европейската идея

Това е колона от барабани от бронз. Макет на истински барабани. В тъмното просветва екран и на две стени започва да трепка картина от непозната част на Турция. Не вярвайте само на политиците, когато изричат "европейската идея". Двама наши художници, единият работи в Лондон, другият в Ню Йорк, "носят" в картина и звук образа на едно място на "самите краища на европейската идея". Ергин Чавушоглу и Константин Божанов са заснели петима пътуващи музиканти-роми от малкия граничен град Кешан в Турция. Поканили ги да изберат, всеки поотделно, идеалното място, където да зазвучи характерен фолклорен инструмент. Стара тухларна фабрика, сюрреалистична детска площадка с разпадащи се люлки, гълъбарник, спалня в ромска къща. Проект без политическа рамка, по-скоро документална импресия. Докато слущате музиката и наблюдавате изпълнението на всеки от петимата на единия екран, на другия "тръгвате" из прашните улички на Кешан и околността. "Героите" са св

тиквена обиколка около вси светии

31-ви октомври откъдето и да го погледнеш е тиквен ден. Не заради приобщаването на чужди празници, факири сме на това, правим го както децата прибират в джоба малък, симпатичен и ненужен предмет. А заради струпването на тиквени образи и метафори. Без да се сетя, че е "вси светии", най-оранжевият ден на октомври, си купих малка декоративна тиква, която се побира в длан. Бабите на пазара ги продават за лев, но после "греят" цяла зима наоколо. Открих сайт за приказки , където се разказва за най-известната тиква - тиквата-каляска. Нямам идея откъде се е появил изразът "тиквеник" като синоним на глупак. Но едно от най-милите описания на човешките колебания и свян е на Елин Пелин - все ми беше мъчно за архиваря, който си причини толкова смут заради една печена тиква . Неотдавна млади учени търкаляха тикви по жълтите павета като илюстрация на какъв хал е науката. Друго преображение на тиквата е в "тиквен медал". Покрай местни избори се запознахме и с по