05 февруари, 2009

приказно "предай нататък"


Ганчо ми подаде "факела" на една приказна блог-обиколка, която мога да продължа с една от любимите ми приказки, от тъжната съкровищница на Андерсен:

"Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер - последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единият чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, когато го гледаше ...Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това ...
В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица
"......................

Приказката продължава тук.
Ще предам щафетата на Юлиан Попов, доказал с писанията си и думите си колко е важно да разбираме по-слабите, по-зависимите, нуждаещите се от надежда:) Да продължи със следващата приказка.

Няма коментари: