За големия и малкия протест

Толкова близо до смъртта. Толкова близо трябва да се стигне, за да излязат хора на площада. Днешният протест в Златица след убийство събра повече от хората пред народното събрание на последните демонстрации против управлението. На широко отразяваните, нагнетявани, анемични протести срещу всичко и срещу всичко, които на фона на умислени и остарели рок и блус-символи на демокрацията не успяха да раздвижат застоялата кръв на загадъчния персонаж, който наричаме "гражданско общество". На малкия площад в Златица били около 1000 протестиращи. Със свещички в ръце. Спомнете си бързо забравяните последни убийства - драматични, безсмислени, идиотски. На студентите Стоян и Найден. Спомнете си сестрите Белнейски. Спомнете си децата, смачкани в "картонената" дискотека "Индиго". Не забравяйте задушения арестант Куцаров. На това общество му трябват кръв и сълзи, за да прояви истинско възмущение. Защото умората от 20-годишния спектакъл на демокрацията, игран вече почти без публика, за мен не е основателната и вярната причина за плахите протести. Истината е, че само крайностите провокират онзи инстинкт за самосъхранение, който кара хората да се опомнят: какво става, къде живеем, кой ни пази и кой убива... Само драстичното граничи с непримиримост. Ние не сме свикнали да държим сметка за малките си делнични права. За малките си житейски, дори битови истини. Ние скачаме само, когато ножът опре до кокала. Общество, в което само отнемането на живот предизвиква "гнева на народа" е болно общество. Което има да се бори още много за изстраданите си права: да записва децата в детска градина без среднощни екшъни, да яде проверено сирене, да не е подложено на произвола на монополистите с тока и газа... Да потърсиш сметка за изгубен живот в една малка общност като Златица е похвално и за мен - по-важно от това да хвърлиш баналното искане за оставки на жълтите павета, когато е ясно, че политическият сезон ще си догори плавно и по план до летните избори. В малката общност си по-разпознаваем, следователно хем по-уязвим за позицията си, хем по-силен. Защото не се смесваш с анонимните момчета с качулките, хвърлящи павета по полицаи. Защото представляваш себе си. Това е смисълът на малкия протест, поставящ големи въпроси. От омръзналия за цената на човешкия живот - до тревожния: защо сме толкова свикнали и претръпнали да живеем в безобразия и колко голямо безобразие трябва да ни връхлети, за да кажем категорично: не. И на двата не знам отговора.