Музей на тракийското изкуство

Докато отрудените и затънали в немотия български археолози се чудят откъде да намерят пари за следващите си разкопки и на целия този хал "най-успешният" археолог се скара с половината гилдия на тема "рушат ли се Татул и Перперикон", японците тихомълком довършиха копието на Александровската гробница край Хасково. Те поработиха там далече от прожекторите, далече от журналистите и заедно с известни български реставратори създадоха репликата на паметника, който от доста време беше затворен за посещения заради куп проблеми. Японците са дали за този 3-годишен проект 3,5 млн. долара. Тази година предстои да бъде завършена изолацията на оргиналната тракийска гробница, пише "Стандарт". Предстои възстановяване на уникалните стенописи. Съвсем неотдавна японското посолство дари поредната сума за българската култура на един пловдивски музей. Да си смени морално и физически остарелите витрини с нови, по-атрактивни и по-сигурни срещу нежелани посегателства. Културата на даряването е същностна за японското дипломатическо присъствие тук от години. Става ми мъчно. Като се замисля, че японците ни познават от Котоошу, киселото мляко, операта и отскоро: златните съкровища от последнитие години. А дават толкова солидни средства за една далечна култура, която на всичкото отгоре си няма достатъчно покровители и радетели тук, в страната. Ако беше другояче, щяха ли иманярите да разровят де що има археологически обекти? Щяха ли покривите на театрите да капят, а паркетът на националната художествена галерия да скърца така неистово, че чак ми е неудобно като правя там интервюта с чужденци... Щяха ли актьорите да мръзнат, защото парното е скъпо, а библиотеките да останат с книгите си отпреди 89-та, защото така и не им гласуваха закон и повече финансиране? Щяха ли да се търсят спешно пари за консервация на рушащи се паметници? Щяха ли реставраторите и музейните работници да получават греховно ниските си заплати? Японците обаче не могат да огреят навсякъде. Нито Стефан Данаилов. А ние няма да ги догоним в отношението им към ценното, което трябва да оцелее във времето, още десетки години. Ние сме всеядни на преходното. И злояди на вечното.