Масленки

Виждам малката продълговата кутия на горния рафт в кафенето на радиото. Масленки. Опаковани и снимани на картинка. Не знам дали са като онези. Като спомена от детстките години. Но думата е магическа. От години ги няма старите сладкарници, в които миришеше на боза от 6 и 9 ст. и винаги се чудех откъде идва бозата, наливана през кран, подобен на чешмяния:) И като ги няма старите сладкарници, изчезват и "култови" в миналото наслади като кадаиф и тригуни. Вярно в хипермаркетите има опакован кадаиф или баклава - бледо подобие на онази, която помня, но всичко е много стерилно, опаковано, различно. Няма ги мазните вилици, с които сервираха тези сладкиши: - "За тука ли?" Че за къде. Ако вземеш за вкъщи, още докато го носиш, дебелата амбалажна хартия започва да подгизва. Тези неща се ядат в сладкарницата. Масленки. Трошливи и безумно сладки. С малко пудра захар и няколко чертички отгоре. На връщане от парка или кварталното пазаруване от малкото пазарче на "Ситняково", с дядо или с баба, отбиването през сладкарницата бе задължителен ритуал, който никога няма да забравя. Упорито си исках масленките. Никакви торти не можеха да ме изкушат. Не ги бях виждала много отдавна. Масленките. Ясно е, че бъдещето е на добре опакованите, внушаващи доверие в лъскавите си дрешки стоки. Бъдещето не е на геврека на тротоара. Но са толкова мили тези образи от миналото, толкова са уявими в днешната многотия, толкова незабележими... Една позната, която си отиде от този свят, помнеше печените кестени, които се продавали на много места в по-стара София и които като ученици си купували и слагали в баретите. Тя пазеше спомена за този мирис. Ще ми е мъчно за подобни места, изчезналите. От време на време се подсещам за тях. От някой забравен по фасадите надпис ЦУМ/на "Пиротска" и "Ботев"/, от някоя и друга сладкарница "Пчела", бледо подобие на някогашните квартални сладкарнички... Понякога се ядосвам на навлечените с по няколко ката дрехи и шалове баби, които се качват в сутрешния трамвай с количката с гевреците за две-три спирки и разбутват всички на вратата. После топлата пара се разнася успокоително и си казвам: те не продават любимата на хиляди бързащи хора закуска, те продават късчета минало...