06 май, 2009

на парад

Не бях ходила на парад от дете. Останали са ми спомени за внушителна гледка. За днешните деца е по-семпличко, но нали трябва да бъдат пацифисти:)
По покривите имаше наблюдателни момчета:)
Поради липса на предни позиции, закъснелите деца си избраха да гледат, качени върху кофи за боклук. Нашата беше "за стъкло":)
"Летателната" част като най-атрактивна и шумна продължи най-кратко:)
Аз като изкушен от изкуството човек, не спирах да се взирам и в огромните рекламни пана на изложби в националната галерия:)
Гостуващите духови оркестри си спечелиха заслужени овации:)
Тук имаше фото-паника сред заснемащите заради светкавичното появяване и изчезване на обектите:)
Някои станаха полицаи за един ден:)
При тази гледка мъжете в публиката около мен неминуемо си спомниха казармата.
Дръвчетата в съседната градинка бяха отрупани с ветреещи се мартеници.
Накрая народът превзе площада:) и хукна към неделните кафенета:)

25 април, 2009

истанбул... от лалета

"Времето за лалета" там почти отминава. Повечето скоро ще прецъфтят. Но гледката е вълшебна. Навсякъде в градинките и покрай улиците са нашарили градския пейзаж с лалета в ярки нюанси. Има и "извънземно" лилави. И такива, в които цветовете се смесват:) Eто някои от онези, които срещнах:








мачът на исус

Това е един от многото квартални мачове, състояли се извън хрониките и спортните новини, незабележимо, из близки и далечни земи, в една пролетна събота. За неговите участници обаче той си е уникален. Някои може и да не са спали след това. Други - да са се наранили. Трети - да са повярвали в себе си повече, отколкото преди мача.

Минавах случайно край тази училищна ограда на път към автогарата на Сандански:) Изгледах почти цяло "полувреме". На тръгване резултатът беше 7:7 :) Представих си същите или подобни момчета да ритат из прашните улички на някое африканско село или в Бразилия. Вероятно и там някъде някой Исус е играл "мача на живота си", както и Исус от Сандански:)

28 март, 2009

срам ме е от ндк

За пореден път, на концерт преди две-три вечери си казах: няма такова място. Просто няма.

ПОВЕЧЕ ОТ 15-20 ГОДИНИ НАЗАД/по-малките да не се мъчат да си спомнят/:

НДК. Добре осветено, запазено, официално, дори официозно пространство. Работещи гардероби. Многобройни тоалетни. На друго място май нямаше толкова много накуп. Да изпиташ наистина удоволствие, пристъпвайки в зала 1. Първите Киномании. Чисто, потъваш върху меката седалка, потъваш и във филма, защото всичко наоколо предразполага.

2008-ма:
Лятото отвън около "двореца" е непоносимо. За скарата и цацата май съм писала. Слобяемите павилиони придават на пространството ако не вид, то поне вкус на битак, седмичен пазарен ден, или помощна инфраструктура за концерт на стадион. Върху настилката остават мазните петна от всякакви гастрономически дейности.

2009-та:
С първия концерт от Sofia Jazz Peak се задава и Стройко. Отвън се режат дъски, ръмжат машини, носят се плочки и всякакви строителни плоскости, по земята се въргалят найлони. Ден преди концерта, преди обед, омазаните в отпечатъци от пръсти стъкла на официалния вход тъмнеят неприветливо. Отивам в НДК за конференция. Естествено, както в 99% от случаите, през деня не можеш да влезеш през главния вход. Обикаляш и си търсиш резервен. Парадните врати се поклащат колебливо, овързани с вериги отвътре, но не се отварят. Нейде зад тъмните стъкла отегчени охранители сигурно проклетисват всеки, дръзнал да навлезе в НДК оттук.

В деня на концерта на Ранди Крауфорд. Студена вечер. Вътре "Стройко" е в ход. Пробиваме си път към зала 1 през килими, огледала, дървен материал и всякакъв друг реквизит на поредното търговско мероприятие, което унищожително заглушава всяка тръпка на досег с по-особено пространство - за култура. Където отиваш да послушаш музика, с очакването да има къде да си оставиш палтото, да не се спъваш през полутъмни коридори и да не слизаш три етажа надолу, за да откриеш работеща тоалетна. Пълни миражи. Вместо да работят кафенетата, на подвижни щандове си купуваш сокче за 2 лв. и разредено кафе от термос. Походни условия. Градски туризъм в сърцето на София.

От "Стройко" попадаш в залата, чийто мокет е целият на петна и със следи от дъвки, все едно, че си пред някой МОЛ, на meeting place. Прогорени седалки. Стискаш си връхните дрехи в скута, защото няма къде да ги оставиш. От толкова масовки тук в тази зала няма и следа от някогашната й достолепност и тържественост.

Концертът е обявен за 20 ч., но на билетите пише 19.30. Към 19.55 тепърва прииждат с бавна крачка доста хора. Входовете са още пълни. Търсят се места. Това продължава и към 20.10. Залата все още е осветена. Българинът като концертно животно е уникален. За него няма такова нещо като начален час. На Сезария Евора беше същото. Влизаха след началото, ставаха, сядаха, местиха се, тичаха до тоалетна, кошмар. Познайте дали вратите се затварят след началния час на концерта? Не, защото закъснелите са ужасно много.

С целия този драматизъм искам да кажа, че наистина ме е срам от мястото НДК, замислено като институция за духовни послания и конгресен център, като представителна част от София, влизаща във всички тв и фото кадри като емблема на града. Срам ме е от НДК като концертно пространство. Разбирам нелеката мисия на г-н Христо Друмев. Пазарните времена налагат използването на всяка площ и единица време за наеми и търговски приходи, но едно е Панаир на книгата, друго е всякакъв тип панаирджийство: на аромати и козметики, на здравни продукти, на строителни материали, на храни. Какво е това? Панаирна палата или "дворец на културата"? От второто и помен не е останал.

Днес всеки по-голям хотел предлага по-уютна среда за конгресна дейност от НДК. Ако София има интерес да поддържа имиджа на остатъците от някогашното НДК, защо тази сграда не се поддържа и подпомага финансово, ако чак дотам сме изпаднали? Няма ли вече достатъчно EXPO-центрове и бизнес-пространства, които по-подходящо да съчетават пейзажа на стоките с вкусовете на посетителите?

Отчаянието ми не е пълно. Ще стане такова, когато във фоайето на зала "България" започнат да продават мед и чорапогащници.

22 март, 2009

B.B. live

Тази вечер Бойко Борисов прояви изобретателност. Отиде да чака Станишев пред Министерския съвет, без да имат уговорена среща. А после, обиден, каза следните неща, които е добре да прочетете в оригинал:


"Бойко Борисов: Диалог може да има, когато се престане със "селските номера"
22 март 2009 21:21 Агенция "Фокус"
София. Кметът на София Бойко Борисов помоли премиера Сергей Станишев и неговите пиари да престанат с „тези селски номера", предаде репортер на Агенция "Фокус". Премиерът иска да ме изкара, че съм по-страхлив или че той е по-куражлия от мен. Но неговите пиари го направиха за смях тази вечер, неговият щаб са разчели всичко, освен че аз съм безстрашен човек. Аз съм израснал в Банкя на улицата. Когато той се е возел в „Мерцедес” без номер до училище, аз се биех с чантата на гърба от нас до училище и обратно", каза Борисов. Попитан все пак може ли да има диалог между него и премиера, Борисов обясни, че пиарите на министър-председателя трябва да престанат със селските номера, като кметът подчерта няколко пъти, че не обижда селяните. Борисов каза още, че премиерът е интелигентен човек и той му дава тези съвети, защото Станишев му е симпатичен в личен план. „Бих Ви поканил и в кметството. Съмнявам се, че в Министерски съвет няма една стая, където да се съберем и да говорим. Аз идвам на негова територия, каза Борисов, като се обърна към журналистите и обясни, че в начина, по който е отправена поканата за дебат, той няма да приеме и премиерът е знаел това."

ЕДИН ЧАС ПО-РАНО:

"Борисов чака Станишев пред Министерски съвет
22 март 2009 20:18 Агенция "Фокус"
София. Кметът на София и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов дойде пред сградата на Министерски съвет, където чака министър-председателя и лидер на БСП Сергей Станишев, за да се проведе дебат между двамата, предаде репортер на Агенция “Фокус”.Кметът отиде до входа на Министерски съвет и разговаря с охраната. От охранителите той разбра, че премиерът не се намира в нея. Борисов остава пред сградата да чака Станишев."

И не се смейте! Това е бъдещият премиер.

голямото комплексиране

Защо ни беше тази протяжна кампания по села и градове? Ентусиазъм, анимиран автобус с книги, разнасящ просвещението и посланието, че да се чете е все така модерно? Живи предавания, заснети филмчета в различни краища на света? След като финалът е малко или много предизвестен. Толкова предвидим. Толкова провинциален.

Ние българите наистина обичаме да си разглеждаме пъпа. Това, че "Под игото" спечели го доказва. Няма нищо лошо - книгата си е добра, като история, като емоция, като образи. Но да стане "любим роман" означава всички дружно да се пренесем на чина, при темите по литература, при черно-белите филми. Откъде е тази втораченост в миналите сюжети, славянската носталгия, кахъренето, че все нещо ценно сме оставили зад завоя - как да си го върнем? "България на три морета" и т. н. Сега "Под игото" номер едно.

Това вкопчване в образи-икони от миналото е като комплекс за вина, че нещо днес не ни се получава. Като комплекс за малоценност, че днес сме по-слаби от вчера. Като комплекс, че не четем - какво друго означават заглавията на Достоевски, които влязоха в 100-цата? Нима вярвате, че затрупаният с проблеми и грижи българин, поливан ежедневно от телевизионния риалити душ, вярващ в Яне Янев и предричащ му /според социолозите/ влизане в идния парламент, чете Достоевски? Или заспива с "Под игото" до възглавницата?

Не е ли прав Гого Лозанов, че понеже няма български книга, която да е прекрачила строгите граници на националното, ние си залагаме все на най-българското, на онова, което само ние си разбираме? Аз не знам как например японец разбира "Под игото". Или скандинавец. Понеже е много превеждан роман. Или "Време разделно". Това са си нашенски истории. Трябва да си живял по тези земи, за да плачеш, четейки ги.

Нещо започвам да се изморявам от липсата на фантазия, размах, смелост да заработим с по-мащабни понятия - географски, геополитически, литературни. Намирисва ми на нафталин, на страх да надникнем отвъд клишетата - за историята, за Балканите, за нас самите. Кои книги определят светоусещането на днешния модерен българин? Ами, онези, които са били в задължителния му списък за четене през ваканцията. Така излиза.

Значи той или други не чете, или други не харесва. Иначе нямам обяснение за големия процент участници в кампанията "Голямото четене" на възраст от 21 до 40 години. Такива били половината. Извинете, но не ми се вярва при тях да тежи с такава сила "Под игото". На тази книга би й отивало да участва в друг тип състезание - тип "Великите българи", например "Великите български книги", но да е венецът на днешното четене...

18 март, 2009

документално

"Сатовча - Рибново - обучение по религия - проверки

Вчерашната проверка на Регионалния инспекторат по образованието в Благоевград не е потвърдила сигналите, че в училище "Св. св. Кирил и методий" в Сатовча е организирано обучение по ислям при оказан натиск над родители и деца. Това съобщи началникът на инспектората Огнян Соколов . Проверката е била извършена по жалба на жител на Сатовча. Проверяващите са разговаряли с жалбоподателя, след което са се запознали с обстоятелствата на място в училището. Огнян Соколов допълни, че вчера експерти на Министерството на образованието са извършили проверка и за обучението по ислям, в училище "Йордан Йовков" в село Рибново в съседната община Гърмен. Тя е била осъществена по заповед на министъра на образованието и комисията ще му докладва за констатациите и заключенията си. Извършените досега проверки от регионалния инспекторат в Благоевград в училището в Рибново не са констатирали нередности при обучението по религия. По повод съмненията и обвиненията, че учителят по религия Мурад Бошнак е неправоспособен е установено, че той има диплома от Висшия ислямски институт в София, която е представена в министерството на образованието."

източник: бта

17 март, 2009

"гори, гори огънче"

Цирковете на Яне Янев минаха всякакви граници. От няколко дни насам той неуморно размахва плашилото на "радикалния ислям", прави нелепи пространствени паралели между Рибново и атентатите от 2001-ва в Ню Йорк, говори за милиони, наливани за "носии и списания", с които се преобразяват неузнаваемо според него български селища.

Проблемът обаче не е само Яне Янев. Проблемът е в лековерната публика, твърде лесно поддаваща се на манипулации, твърде отворена за страха от Другия, Чуждовереца, Чуждоземеца и т.н. Тази благодатна почва позволява на Яне да вилнее в медийното пространство като ураган от поне 3-та степен.

Задайте си простия въпрос - вие колко радикални ислямисти познавате? Защото все някой трябва да ги познава тези хора. А колко мюсюлмани познавате? Колко от тях са ви разказвали за радикални ислямисти? Колко от тях приличат на образите, които Яне със страст обрисува в гостоприемните медии? Какво знаете за тези райони, които Яне маркира с отровата на омразата? Днес: Доспат, Сатовча, Омуртаг, Исперих и Дулово... Утре и други градове. Тъпо е като в онази реклама, но е още по-глупаво, че хваща дикиш. Какво последно сте гледали от Рибново? Какво сте чели?

Ако нещо нередно се случва из тези места, си има служби, които да разследват, документират, разпитват. Защо позволихме на Яне да говори от името на народа и властта едновременно? Да търси като някакъв самозван комита странна справедливост по график? Днес синята папка, утре - зелената, а на 30-то число - жълтата. Той се вълнува от всичко. Няма въпрос, по който Яне да не вземе думата. Аман от фитилджии, които не само са заслепени от собствената си игра, но и много успешно се справят с ролята си на поддържащи тлеещ огъня на стари рани, стари спомени, стари кошмари.

Яне ли ще създава нови "стратегии на страха" и ще пише речник на враждебността?
Дали все отнякъде ще се спука този сценарий???

13 февруари, 2009

музей на тракийското изкуство

Докато отрудените и затънали в немотия български археолози се чудят откъде да намерят пари за следващите си разкопки и на целия този хал "най-успешният" археолог се скара с половината гилдия на тема "рушат ли се Татул и Перперикон", японците тихомълком довършиха копието на Александровската гробница край Хасково. Те поработиха там далече от прожекторите, далече от журналистите и заедно с известни български реставратори създадоха репликата на паметника, който от доста време беше затворен за посещения заради куп проблеми.
Японците са дали за този 3-годишен проект 3,5 млн. долара. Тази година предстои да бъде завършена изолацията на оргиналната тракийска гробница, пише "Стандарт". Предстои възстановяване на уникалните стенописи.
Съвсем неотдавна японското посолство дари поредната сума за българската култура на един пловдивски музей. Да си смени морално и физически остарелите витрини с нови, по-атрактивни и по-сигурни срещу нежелани посегателства. Културата на даряването е същностна за японското дипломатическо присъствие тук от години.

Става ми мъчно. Като се замисля, че японците ни познават от Котоошу, киселото мляко, операта и отскоро: златните съкровища от последнитие години. А дават толкова солидни средства за една далечна култура, която на всичкото отгоре си няма достатъчно покровители и радетели тук, в страната.
Ако беше другояче, щяха ли иманярите да разровят де що има археологически обекти? Щяха ли покривите на театрите да капят, а паркетът на националната художествена галерия да скърца така неистово, че чак ми е неудобно като правя там интервюта с чужденци... Щяха ли актьорите да мръзнат, защото парното е скъпо, а библиотеките да останат с книгите си отпреди 89-та, защото така и не им гласуваха закон и повече финансиране? Щяха ли да се търсят спешно пари за консервация на рушащи се паметници? Щяха ли реставраторите и музейните работници да получават греховно ниските си заплати?
Японците обаче не могат да огреят навсякъде. Нито Стефан Данаилов. А ние няма да ги догоним в отношението им към ценното, което трябва да оцелее във времето, още десетки години. Ние сме всеядни на преходното. И злояди на вечното.

06 февруари, 2009

културен шок

Такъв трябва да са изпитали хората от английския и американския ТВ екипи, като са снимали репортажите си от България по време на газовата криза.
http://edition.cnn.com/video/#/video/world/2009/01/09/moore.bulgaria.gazprom.suffer.itn

Премиерът се възмути и прати писмо до шефове в чуждестранните медии, за да им обясни "простоватия и стереотипен начин, по който ние, страната ни и Плевен са представени в този „репортаж". В писмото се говори за реалността и професионализма и за отстъплението на професионализма, за манипулацията на реалността. Така се получавало "хубаво кино и разтърсващи сълзливи кадри, но едва ли добра журналистика".

Пак опряхме до имиджа. До непоклатимите стереотипи, които западните медии използват за нас и които се свеждат до циганските каруци, бездомните кучета, българските проститутки, джебчийките.
Дали ромското семейство, кюмбето, опушващо фасадата на блока или показателя, сочещ стойност 0000 получено количество газ не са били част от реалността ни по време на газовия студ? Ако изключим неяснотата с какво всъщност се топли това ромско семейство: на дърва, на котлона на готварската печка или на несъществуващо парно, картинката е вярна.

Това е част от България. Пейзажът е част от европейския съюз. Колкото и да е неприятно и на нас, и на властта. Така изглеждаме. Какво виждате около себе си? Мръсни тротоари и квартали в големите градове, многобройни зеещи, опустели, разграбени и ръждясали заводи край пътищата, безумни ромски колиби от картони и подръчен материал също край пътищата, клошари по улиците, психопати, убиващи децата си и полицаи, които са принудени да протестират за заплати, докато безумците вилнеят. Това не е ли България? Защо се сърдим на журналистите, изпратени тук да заснемат жертви на газовата криза. Телевизията е картинка, колкото по-силна и емоционална, толкова повече продава. Колкото повече human story, толкова повече грабва. Друг е въпросът как се режисира един подобен репортаж.

Безспорно, разминават се визията на премиера как изглежда България и визията на снимащите. Няма как - те не са дошли да снимат рекламен клип за туристическите ни чудеса, нито за историята ни. Снимат настоящето, делника, лишен от усмивка. Често грозен.

Със същия успех ние можем да снимаме бездомниците в някоя европейска държава или финландското градче, в което поредният психар стреля в училище. То сигурно ще изглежда помръкнало и притихнало като Златица тези дни. Дали обаче правителството на другата държава ще възрази срещу нашия медиен подход? Работа на премиера ли е да се сърди като дете, което си пише домашните, но седи на чина, нарочен на чин за двойкаджиите?

За да се промени стереотипната представа за нас, трябва да променим визията си, да изчистим улиците си, да махнем гетата, да се поподредят селата, да се справим със съборетините-призраци от миналото, да намалим бездомните кучета и просещите, да вкараме поне десетина изявени оперативно интересни лица зад решетките, да спрем да сечем неконтролируемо горите, да можем да правим референдуми... Тогава можем да се цупим, че някой изкривява представата за нас. Но когато всеки ден се гледаме в кривите огледала на действителността, да виним друг, че не ни е видял добре, е несериозно.

05 февруари, 2009

пенсионерите на ход

Два пъти през тази седмица пенсионерите бяха нарочени да решават проблеми на държавата. Не че тя особено усърдно решава техните, но...
Първо шефката на данъчните Мария Мургина предложи пенсионери да следят за раздаването на касови бележки в магазините. Ако ви се стори, че зад някой щанд ви дебне сянката на бдителен пенсионер - то това ще е помощникът на властите, който ще помага за внасянето на ред в безредните ни обществени дела. Тъкмо ще има пари да си купи повече от фалшивото сирене или съмнителни кренвирши.

Без да губи време и може би завидял на Мургина, че го е изпреварила, просветният министър Даниел Вълчев огласи идеята т.нар. свободни часове в училище да бъдат ликвидирани, като се призоват запасняците, т.е. пенсионирани преподаватели, за да запълнят вакуума от учители. Така държавата ще се справи с епидемията "свободни часове", използвани от учениците по предназначение: да пушат и пият по градинките, да ходят безцелно по улиците.
Ето това е като виц. След като преди време пенсионери протестираха с пояси и шнорхели пред министерския съвет, защото не ги заведоха на почивка, както им бяха обещали, сега към тях валят предложения за работа. За обществено полезен труд.

Ето още неизползвани възможности и преспективи пред българските пенсионери:
- контрольори в градския транспорт/не достигат/
- сервитьори на морето/не достигат/
- заварчици/не достигат/
- горски/да дебнат бракониерите/
- шивачи/фирма в Южна България ще внася виетнамки/

Мирише на времето на организираните народни движения и на пионерските поръчения. Сякаш от стената ме гледа емблематичният военен с насочен въпросително показалец:
"А ти записа ли се доброволец?"

приказно "предай нататък"


Ганчо ми подаде "факела" на една приказна блог-обиколка, която мога да продължа с една от любимите ми приказки, от тъжната съкровищница на Андерсен:

"Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер - последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единият чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, когато го гледаше ...Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това ...
В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица
"......................

Приказката продължава тук.
Ще предам щафетата на Юлиан Попов, доказал с писанията си и думите си колко е важно да разбираме по-слабите, по-зависимите, нуждаещите се от надежда:) Да продължи със следващата приказка.

03 февруари, 2009

за големия и малкия протест

Толкова близо до смъртта. Толкова близо трябва да се стигне, за да излязат хора на площада. Днешният протест в Златица след убийство събра повече от хората пред народното събрание на последните демонстрации против управлението. На широко отразяваните, нагнетявани, анемични протести срещу всичко и срещу всичко, които на фона на умислени и остарели рок и блус-символи на демокрацията не успяха да раздвижат застоялата кръв на загадъчния персонаж, който наричаме "гражданско общество".
На малкия площад в Златица били около 1000 протестиращи. Със свещички в ръце. Спомнете си бързо забравяните последни убийства - драматични, безсмислени, идиотски. На студентите Стоян и Найден. Спомнете си сестрите Белнейски. Спомнете си децата, смачкани в "картонената" дискотека "Индиго". Не забравяйте задушения арестант Куцаров.
На това общество му трябват кръв и сълзи, за да прояви истинско възмущение. Защото умората от 20-годишния спектакъл на демокрацията, игран вече почти без публика, за мен не е основателната и вярната причина за плахите протести. Истината е, че само крайностите провокират онзи инстинкт за самосъхранение, който кара хората да се опомнят: какво става, къде живеем, кой ни пази и кой убива... Само драстичното граничи с непримиримост. Ние не сме свикнали да държим сметка за малките си делнични права. За малките си житейски, дори битови истини. Ние скачаме само, когато ножът опре до кокала.

Общество, в което само отнемането на живот предизвиква "гнева на народа" е болно общество. Което има да се бори още много за изстраданите си права: да записва децата в детска градина без среднощни екшъни, да яде проверено сирене, да не е подложено на произвола на монополистите с тока и газа...

Да потърсиш сметка за изгубен живот в една малка общност като Златица е похвално и за мен - по-важно от това да хвърлиш баналното искане за оставки на жълтите павета, когато е ясно, че политическият сезон ще си догори плавно и по план до летните избори. В малката общност си по-разпознаваем, следователно хем по-уязвим за позицията си, хем по-силен. Защото не се смесваш с анонимните момчета с качулките, хвърлящи павета по полицаи. Защото представляваш себе си. Това е смисълът на малкия протест, поставящ големи въпроси. От омръзналия за цената на човешкия живот - до тревожния: защо сме толкова свикнали и претръпнали да живеем в безобразия и колко голямо безобразие трябва да ни връхлети, за да кажем категорично: не.
И на двата не знам отговора.

02 февруари, 2009

масленки

Виждам малката продълговата кутия на горния рафт в кафенето на радиото. Масленки. Опаковани и снимани на картинка. Не знам дали са като онези. Като спомена от детстките години. Но думата е магическа.

От години ги няма старите сладкарници, в които миришеше на боза от 6 и 9 ст. и винаги се чудех откъде идва бозата, наливана през кран, подобен на чешмяния:) И като ги няма старите сладкарници, изчезват и "култови" в миналото наслади като кадаиф и тригуни. Вярно в хипермаркетите има опакован кадаиф или баклава - бледо подобие на онази, която помня, но всичко е много стерилно, опаковано, различно. Няма ги мазните вилици, с които сервираха тези сладкиши:
- "За тука ли?" Че за къде. Ако вземеш за вкъщи, още докато го носиш, дебелата амбалажна хартия започва да подгизва. Тези неща се ядат в сладкарницата.

Масленки. Трошливи и безумно сладки. С малко пудра захар и няколко чертички отгоре. На връщане от парка или кварталното пазаруване от малкото пазарче на "Ситняково", с дядо или с баба, отбиването през сладкарницата бе задължителен ритуал, който никога няма да забравя. Упорито си исках масленките. Никакви торти не можеха да ме изкушат.

Не ги бях виждала много отдавна. Масленките. Ясно е, че бъдещето е на добре опакованите, внушаващи доверие в лъскавите си дрешки стоки. Бъдещето не е на геврека на тротоара. Но са толкова мили тези образи от миналото, толкова са уявими в днешната многотия, толкова незабележими... Една позната, която си отиде от този свят, помнеше печените кестени, които се продавали на много места в по-стара София и които като ученици си купували и слагали в баретите. Тя пазеше спомена за този мирис.

Ще ми е мъчно за подобни места, изчезналите. От време на време се подсещам за тях. От някой забравен по фасадите надпис ЦУМ/на "Пиротска" и "Ботев"/, от някоя и друга сладкарница "Пчела", бледо подобие на някогашните квартални сладкарнички... Понякога се ядосвам на навлечените с по няколко ката дрехи и шалове баби, които се качват в сутрешния трамвай с количката с гевреците за две-три спирки и разбутват всички на вратата. После топлата пара се разнася успокоително и си казвам: те не продават любимата на хиляди бързащи хора закуска, те продават късчета минало...

30 януари, 2009

Горна Бела Речка - в реката на спомените

Слязох от колата преди обед. Пустош. Шофьорът отпраши с колегите към Берковица и хижа Ком. Аз останах на площада. Наоколо: само шумът на реката и изкривена табела, заплашваща с 200 лв. глоба за боклуците. Но си хвърлят. В джоба си имам само едно листче с написани имена на хора, които трябва да потърся, без телефони, без предупреждение, че ще дойда и ще имам само няколко часа, в които ще събера всичките им дълги истории.
Това дърво е срещу спирката. А на спирката няма никой. То и автобус минава веднъж дневно в едната посока - към Лакатник, а после - пак веднъж дневно - към Вършец. Някога е имало работеща фурна. Носел се е мирис на хляб. Сега дори кръчмата по обед не работи. Отварят я за няколко часа сутрин - да раздадат хляба и вечер - когато двама-трима сядат да изпият по ракия. Дори хора за кръчмата няма, казва ми Борис, който работи в кметството и е момче за всичко: пази камбаната, държи ключа от ракиджийницата, чисти гробищата...

А това е дядо Благой. С дебела шуба и обичайните селски сини панталони, кърпени тук-там. Очила с големи диоптри. Работил цял живот сред отрови и химикали. Сега съзерцава дървото отсреща, чака да мине някой - да се поразговорят... "Нощ дълга", промърморва сякаш на себе си. "Всички тука чакаме вечния покой". Селото е обезлюдено. Не вярват в мантрите за съживяването на селата и програмите за селските райони.


Оживено става през май, когато фондация "Нова култура" прави фестивал на спомените и... козето мляко, когато вадят от раклите забравени бели ризи, чува се музика, а по улиците ходят и чужденци, вероятно запомнили думата "баница". Когато освещават новата си камбана на хълма, без някога тук да е имало църква, но пък крадци за старата камбана се намерили.

Ето го и дядо Стефан. Пали цигара във ветровития подиробед и се взира в обичайната гледка. Тихи дворове, замъглени стари прозорци на изоставени къщи, някъде избили кокичета. И той казва, че са като в "реанимация" - нито здрави, нито будни. Зимата в Горна Бела Речка хората са около 60. Почти всички старци. Изненадващо отдолу по улицата се задават две момчета и две момичета. Идват от училищния автобус, обясняват ми, който ги кара до съседното Долна Бела Речка на два километра оттук и после пеша. Като едно време. Те няма да останат в Бела Речка. Тук няма нищо за младите, няма поминък, няма развитие. И обхват за gsm-мите почти няма.
На улицата може да се играе футбол. Толкова рядко минават коли. Дядо Благой се ядосва на Масларова, че изхарчила някакви 11 хиляди лева да ходи в чужбина. "Ти ако имаш толкова пари, за какво ще ги похарчиш?", питам го. "О-о, някоя дреха ще си купя, да не ходя дрипав и да шия тоя панталон, ще си купя и ядене...", продължава да си фантазира той.

Новата камбана. Излята някъде в Пловдивско. Като питам чува ли се гласът й, Борис махва с ръка: дано да не умират скоро. Че и без това вече я няма бабата, дето я биела. На това село му вървяло на жени, които бият камбана.

Плакат от фестивалите. Останал вместо прозорец. Тук бродят много спомени. И много истории, които реката отнася с глухото си шумолене.

12 януари, 2009

wc = bg

Не сте допускали, че един скандал може да излиза от тоалетната? Значи не сте българин. Ние умеем да се забъркваме в безсмислени скандали, но когато и изкуството се намесва, ситуацията става деликатна и неописуема.
Пред широка публика в евростолицата Брюксел един български художник ще си отмъсти. Като нарисува тоалетна, изразяваща ... всичко българско и родно върху пано, описващо отделните страни в ЕС. "Проектът за мен е възможност да си уредя сметките с фалшивия патриотизъм, да се облекча от българската материална и духовна нищета. Още повече, че това ще изнерви доста хора - впрочем мен това ме интересува, искам да провокирам скандал, особено у нас!", казва г-жа Джелебова, цитирана от БНТ. "Това е пънк жест, нарочно примитивен и вулгарен" - продължава авторката на куриозното послание.
След първоначалния гняв или нервен смях, ще дойде и времето за отрезвяване. Забавно и провокативно е само на пръв поглед. На втори е леко отвратително. Проектът цели да се надсмее над "бариерите и предразсъдъците" и да ги разруши. Но да си изпробваш "фантазиите" с дъх на канал на високо равнище и да се възползваш от привилегията да си сложиш името под един циничен образ, който очерня и без това тъмничкия образ на България, не е просто бунт, а безвкусица. Вярно, ще си зададем въпроса: какъв е изказът на личния протест? Къде са границите му?
Но извън чисто творческите мотиви на един човек да използва отпадните метафори, остават няколко държавни загадки:
- След като министерството на културата побърза да се разграничи от унизителния wc-образ, тук никой ли не се е поинтересувал кой и как ще ни представя пред Европа? Дори в хумористичен план? Защото това не е поредното биенале, а официално събитие на високо равнище. На него ние ще бъдем... клекнали.
- След като постоянното ни представителство към европейските институции така усърдно и мигновено протестира официално срещу вече окачения макет, кой е трябвало да види wc-откровенията от слизането им от самолета до окачването им? Или да поговори с авторката навреме, не сега да се излагаме, като искаме творбата да се свали от общото изложение, все едно съвсем сме изгубили чувството си за хумор.
- Докога сами ще се накисваме в собствените си ........? Защо не се научим да разказваме добри/не захаросани/ истории за себе си? Лоши има бол. Нали уж изкуството трябва да лекува? Не да повтаря истории от вестниците, където за българските тоалетни се изписа достатъчно.
- След като един художник превръща държавата в тоалетна в опит да си реши някакви лични проблеми с нея, дали пък държавата да не му поиска такса за ползването й?
- Изкуството като глезеното дете на днешното време, на което всички угаждат и не всички разбират, колко крайно може да бъде?
- Вие какъв анти-символ бихте използвали на мястото на Елена Джелебова? И дали можем да се погледнем достатъчно честно отстрани?
- Дали зад лицемерното "изкуството е пълна свобода" няма да се стопят истините, които трябва да си кажем за това българско участие в модерната арт-инсталация, която бележи началото на чешкото председателство?

И така, редом до футболистите на Ботуша, гайдата, дървото, дините и саламите, до образа на Дракула стои нашата тоалетна-тип клекало. И в другите проекти има закачка, но нашата е по-лютичка предвид и без това немалките ни комплекси за образа на България. И мириса на тоалетна, който започва от Калотина насам и възвестява приближаването към Ориента.
Да се научим да се шегуваме с недостатъците си, сигурно е сред най-трудните умения. Но пък да не знаем кога да спрем, също е вид комплекс.

07 януари, 2009

вълнени гащи

Някога, всяка уважаваща себе си соц-баба плетеше на по-малките си или по-големи внучета терлички, ръкавички и... вълнени гащи. Зиме по пързалките и при настинки вършат чудеса. Като имаше режим на тока в демократичните години и парното отслабваше - скритите най-отзад в гардеробите вълнени гащи влизаха в тайната си роля - децата могат да се въргалят по пода, без да настиват, а по-големите: тайно да се стоплят, използвайки това древно и вълшебно изобретение. Сега отново дойде златно време за вълнените гащи - който ги има и не го е срам да си ги обуе. След уличната киша, дългия работен ден и призивите да пести топло и да плаща навреме, завръщайки се в апокалипсиса на газовата немощ, човек може да угаси лампите, да запали една свещ за романтика и... да си спомни за вълнените гащи. Те, също като чесъна, звучат като много драстично решение за префинените ни градски души, свикнали с лукса на дългата баня и разточително светещите крушки. Надали някой уважаващ себе си тийнейджър би посегнал към тях, за да се стопли. Или пък т.нар. бизнес дами.
Но картината от последните две нощи обрисува удивително добре тоталната крехкост и цялата измислена стабилност на днешния ни свят. На убеждението ни, че живеем в модерно време с много гаранции за битова свобода и просперитет. На надменността ни на надъхани консуматори, които не се замислят за ефекта на доминото, докато то не започне да пада. Едно газово кранче или копче накара цял континент да настръхне. Нас пък ни парализира като държава.Като току-що закачена с карфица пеперуда, от която изпопада целия цветен прашец. Лекичко потрепваща с крилца, но "закарфичена".
Новата година, започнала с "обгазяване" на публичните комуникации, последователно и респектиращо се бори за голата истина, че от проблеми, скандали, "войни", кризи и депресии просто не можем да се отървем. Че вече не помним празниците - и дума да няма. Лудостта на ежедневието си проправи с грохот магистрала сред задрямалите и забравени ЧНГ-честитки в мейла, неразчистения сняг по малките улички, изчезващите "духалки" от магазините, паниката, че поскъпва хлябът. И на фона на цялата газова безизходица някакви хора отново ще ви заговорят за избори, ще напсувате по няколко пъти руснаците и ЕС, докато душът ви процежда хладката вода, ще си купите ненадейно печка. Така ли си представяхте началото на новата година??? Или пък третата година в ЕС?
Не унивайте. Купете си ароматна свещ, забравете за телевизора, защото харчи ток, а и всички говорят само за кризата, разлистете някоя от книгите за световната конспирация. 21-ви век не е това, което мислим за него. С лекота те връща в 19-ти. Може би трябва да му измислим и духовен символ: тръбата на газа. Безценното гориво, с което се правят хляб, стъкло, цимент, торове... С което карат такситата и се топлят болниците. С което се търгува денонощно. И денонощно прекосява стотици километри в невидимите си лабиринти.
Сега всички сме свързани в бедата. Така че, потърсете малкото си лично спасение. Малката си утеха насред общоевропейското хлипане. И... спомнете си за вълнените гащи:)