Пропускане към основното съдържание

Горна Бела Речка - в реката на спомените

Слязох от колата преди обед. Пустош. Шофьорът отпраши с колегите към Берковица и хижа Ком. Аз останах на площада. Наоколо: само шумът на реката и изкривена табела, заплашваща с 200 лв. глоба за боклуците. Но си хвърлят. В джоба си имам само едно листче с написани имена на хора, които трябва да потърся, без телефони, без предупреждение, че ще дойда и ще имам само няколко часа, в които ще събера всичките им дълги истории.
Това дърво е срещу спирката. А на спирката няма никой. То и автобус минава веднъж дневно в едната посока - към Лакатник, а после - пак веднъж дневно - към Вършец. Някога е имало работеща фурна. Носел се е мирис на хляб. Сега дори кръчмата по обед не работи. Отварят я за няколко часа сутрин - да раздадат хляба и вечер - когато двама-трима сядат да изпият по ракия. Дори хора за кръчмата няма, казва ми Борис, който работи в кметството и е момче за всичко: пази камбаната, държи ключа от ракиджийницата, чисти гробищата...

А това е дядо Благой. С дебела шуба и обичайните селски сини панталони, кърпени тук-там. Очила с големи диоптри. Работил цял живот сред отрови и химикали. Сега съзерцава дървото отсреща, чака да мине някой - да се поразговорят... "Нощ дълга", промърморва сякаш на себе си. "Всички тука чакаме вечния покой". Селото е обезлюдено. Не вярват в мантрите за съживяването на селата и програмите за селските райони.


Оживено става през май, когато фондация "Нова култура" прави фестивал на спомените и... козето мляко, когато вадят от раклите забравени бели ризи, чува се музика, а по улиците ходят и чужденци, вероятно запомнили думата "баница". Когато освещават новата си камбана на хълма, без някога тук да е имало църква, но пък крадци за старата камбана се намерили.

Ето го и дядо Стефан. Пали цигара във ветровития подиробед и се взира в обичайната гледка. Тихи дворове, замъглени стари прозорци на изоставени къщи, някъде избили кокичета. И той казва, че са като в "реанимация" - нито здрави, нито будни. Зимата в Горна Бела Речка хората са около 60. Почти всички старци. Изненадващо отдолу по улицата се задават две момчета и две момичета. Идват от училищния автобус, обясняват ми, който ги кара до съседното Долна Бела Речка на два километра оттук и после пеша. Като едно време. Те няма да останат в Бела Речка. Тук няма нищо за младите, няма поминък, няма развитие. И обхват за gsm-мите почти няма.
На улицата може да се играе футбол. Толкова рядко минават коли. Дядо Благой се ядосва на Масларова, че изхарчила някакви 11 хиляди лева да ходи в чужбина. "Ти ако имаш толкова пари, за какво ще ги похарчиш?", питам го. "О-о, някоя дреха ще си купя, да не ходя дрипав и да шия тоя панталон, ще си купя и ядене...", продължава да си фантазира той.

Новата камбана. Излята някъде в Пловдивско. Като питам чува ли се гласът й, Борис махва с ръка: дано да не умират скоро. Че и без това вече я няма бабата, дето я биела. На това село му вървяло на жени, които бият камбана.

Плакат от фестивалите. Останал вместо прозорец. Тук бродят много спомени. И много истории, които реката отнася с глухото си шумолене.

Коментари

  1. Яна,
    Тази съботна сутрин имах главоболие, но Вашият текст, тъжно-очарователен,някак си отвътре ме просветли. Може би поради това, че чрез него се убедих, че все още в България има млади хора като Вас - с талант и мярка на истински разказвачи,с усещане за чуждата болка и простите човешки радости, може би и поради това, че Вие толкова добре улавяте тръпката на битието ни, болката на родителите ни и същевременно...онази тяхна безнадеждност, която понякога толкова много ни вбесява, но която като че ли лека-полека обхваща и нас, а и вас,съвсем младите...Както преди бяхте открили един бисер - "България- страната на падащите камъни", сега отново имате попадение, за което искрено и с творческа завист Ви поздравявам - "България - хора /страна/ в реанимация..."
    Яна,усещам как главоболието ми се оттича, утаява се някъде в сивотата на софийската мъгла и в реката на спомените на Горна Бела Речка и аз отново се пренасям в Париж - оня, "моя","Вашия", "нашия" Париж, който никой нашенски злобар и завистник не може да ни отнеме. Оня Париж на тези прекрасни люде от Горна Бела Речка, който за огромно съжаление май никога няма наяве да видят. Но всъщност знае ли човек - та нима техният досег с техния Париж не е най-истинският - оня досег, постигнат по възможно най-хубавия начин на тоя свят - благодарение на онова пътуване чрез въображението, при което няма спирки, няма и билети, ох, тези билети,няма самолети...Има просто едно сливане, което е привилегия на малцина на тоя свят - на ония, чиито сърца все още не са парчета лед, които на пръв поглед изглеждат наивни и безполезни, както може би могат да ви се сторят и тези мои разхвърляни мисли...Но същевременно с толкова бистри и с толкова дълбоки сърца...И с милост към нас, често безмилостните...
    От сърце - благодаря, Яна! Всъщност ние днес май че позабравихме да се радваме на чуждата сполука. Ето сега се сещам изневиделица как преди доста години, когато публикувах един от първите си разкази при покойния талантлив Валентин Даневски във вестник "Народна младеж" - още си спомням заглавието - "Сезони", да, нещо подобно на Вашите "спомени",получих едно писмо,което до ден днешен пазя и което тогава ме разстресе. То бе от един журналист в същия вестник - Пламен Старев, с когото след това станахме добри приятели. Много оценки след това чух и прочетох за прозата ми, но няколкото думи на този непознат мой връстник ще ги помня цял живот. Да, ние,българите, като че ли сме научени да се скъпим на добрата дума, ние сякаш се научихме, и в това, сигурен съм, надали имаме равни на себе си днес, да мразим ближния, да гледаме лошо...А човешкият живот е толкова кратък...
    С поздрав:
    Димо Райков
    П.П. Е, май че прекалих,излезе цял роман - прощавайте.

    ОтговорИзтриване
  2. Всъщност, не си даваме сметка колко е изгубило точно това поколение - като емоция, като досег с други реалности, като спомени дори. Техният "Париж" е толкова неопределен на хоризонта, може би изтляващ в миналото, че чак те приземява. Казваш си: ама аз от какво се оплаквам, тези хора имат този хоризонт, ние - можем да идем навсякъде; техният мъничък свят започва с разболялото се животно на съседа и свършва със стъмването. Остават пустите къщи, некролозите по спирката и от време на време някоя странна птица като мен да смути "идилията"...И пак си казвам: ако повече хора веждаха света не по нашия разхитителен начин, по-земно, по-простичко - щеше да има повече хармония около нас; нямаше да се налага да си говоря с тези дядовци на спирката, за да усетя какво ни липсва тук, в центъра на събитията...

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар