Пропускане към основното съдържание

Шлифер, шапка и бастун

Шарен бастун в златисто-кафеникаво. Добре лъснати обувки. Очила с дебели рамки. Стар панталон и стара шапка, каквито вече не се продават. Шлифер стил 70-те, а може би по-рано. Познахте ли го? Класическият пенсионер - дядо, който се движи с градския транспорт. 

За разлика от бабите, при които е по-трудно да обрисуваш събирателен образ, дядото, когото описвам, си има запазен стил и марка на поведение. Сутринта видях един такъв. Слабичък, стоя прав стоически доста спирки наред до кабинката на шофьора. Защото е от типа, който не връхлита с пъшкане и не разбутва половината тролей, докато седне с многострадална въздишка. А съм сигурна, че има не по-малко основания да го направи. 

Винаги съм харесвала този образ - с вестник или без вестник под мищница, с бутилка минерална вода или не, ми напомня за образа на пенсионера отпреди години. Спретнат дядо, който става рано, води внучето на училище, плаща си сметките навреме, клиент или не на ваксаджията на ъгъла - винаги е с чисти обувки и дебела носна кърпа от плат в джоба. Днес тези дядовци са на изчезване. Вероятно в тези диви времена и желанието им да изглеждат "изтупани" се променя несъзнателно под натиска на спорната мода, магазините втора ръка и дрехите, дадени от синовете. 

Като видя такъв старец, малко или много му се възхищавам: на търпението да си извърши всички ритуали по облеклото, на непукизма да си остане мислено в онова време, което му е създало тези навици и нагласа към света, на сантимента да си носи стария часовник от 1982-ра и да го навива вечер на фона на всички китайски еднодневки. На джентълменското великодушие да не си проси място, въпреки, че трудно стои прав. 

Тези хора са като сенки, отпътуващи към безкрая - изтънели, скътали болежки и спомени, залутани в хаоса на безпаричието и модерния лукс, чиито лица са едно до друго. Не ги забелязваме, или просто не им обръщаме внимание, критикуваме ги на ум, че пътуват в претъпканите трамваи рано сутрин, може би ги съжаляваме, че властта им предложи да ходят на море, често ни дразнят и в кривото огледало на времето почти не се "виждаме" в тази роля след години. А те си носят горчилката на днешния ден като вчерашен вестник с нерешена кръстословица, вероятно ще я отнесат и там горе. 

И някъде след тях ще остане само по някой ожулен жълто-кафяв бастун и антикварен часовник, който никой няма да навива.

Коментари