20 август, 2007

разказвачът от перперикон

Има един човек, който дразни много други. С това, че често е в медиите. С това, че умее да "продава" на публиката намереното под земята. Викат му Българският Индиана Джоунс. В дъждовно и хладно време ходи с дълго тъмно манто и шапка. Атрактивен е. Някои от колегите му археолози неофициално дори му оспорват добавката "професор" пред името. Други вероятно му завиждат, че за всяко откритие успява да вдигне достатъчно медиен шум. Николай Овчаров отново събра камерите и фотоапаратите. Този път в София, от хартиени торбички извади каменни кръстове, онзи трон с фалоса и фрагмент от изображение на орел. За 30 минути успя да преразкаже пред журналистите цяло лято разкопки на Перперикон. И да събуди желанието на невиделите го да го видят. Умее да намира верните думи и да поддържа легендата. Знае как с предметите да връща към онези митологични времена, забулени в историческа недостатъчност. "Войната" му с Георги Китов на тема само златно ли е величието на траките засилва медийния му хъс. Веднъж видни, но не толкова тиражирани археолози споменаха, че вината за превръщането на Овчаров в синоним на археолог си е тяхна - не обяснявали достатъчно в медиите, копаели си тайно някъде и дори важни открития не стигали до масовата публика. Да поддържаш интереса на медиите е талант. Но когато имаш енигматично занятие като Овчаров - да общуваш с миналото чрез оставените от него знаци, трябва да умееш и да разказваш. Затова колкото и да е втръснал по политическите злободневия, когато заговори за история Божидар Димитров си намира слушатели. Защото е разказвач. Помня го още от училище, когато ни водеха на беседи при него. И не виждам защо трябва да се сърдим на Овчаров. Повечето разказвачи си пишат книги. Малко са онези, които разказват на всички и пред всички. За бабата, за разбеснелия се тийнейджър, за медицинската сестра и нощния пазач. Нека излязат и други разказвачи. Мегдан има достатъчно.

Няма коментари: