песъчинки омраза

Малки песъчинки на омразата, които се натрупват. Това е видимо и без анализатори и хора от НПО-та, които да осветляват циганския проблем. След онези мини-"въстания" в Красна поляна започват да зачестяват единичните случаи на междуетническо насилие, което води и до смърт. Пребито момиче от дом за сираци, призиви за средновековна мъст след побоя в Самоков, заглавието "Ром преби мъж в Долна Митрополия". Това не е само ехо от случилото се в Красна поляна. Това натрупване на насилие в един момент може да промени качествено картината. Онази "замръзнала" картина на ромско-българските отношения, която си наблюдаваме безучастно от години. В един момент просто ще се пръсне на парчета. Както водата разцепва камъка след време... Психологът Христо Монов говори за два модела на детството, които се сблъскват като последица от трайната гетовизация на циганите. "Децата от глобалния свят на интернет, за които Азът е основополагащ в ценностната система, влязоха в стълкновение с децата, отгледани и формирани по нормите на номадското об­щество. Огромна е културната бездна, която ги дели". Той твърди, че новите поколения ще са все по-малко толерантни към тази културна пропаст. Клишетата ни един за друг са страшни и много дълбоки. Ако мен ме питат ще си дам ли детето да учи в ромски квартал, аз знам, че няма да го направя. Въпреки, че се приемам за отворен човек, научен на търпимост и готов да научи повече за другите. Не знам как в Америка са се научили да живеят и да работят заедно, поне на някакво видимо ниво. Бели и черни например. Чернокожата сервитьорка да ти налива шварц-кафе в закусвалнята сутрин, без да ти прави впечатление. Не знам колко време ще ни трябва да стигнем до някакво бледо подобие на техния модел. Ако трябва и кинематографистите да помогнат. И като в американските филми задължително да "шарят" състава на актьорите - да има и циганин, да свикваме с това, не да го отлагаме и децата ни да се пребиват по улиците заради идиотската вражда "цигани-българи". Трябва отнякъде да се започне. С асфалтиране ли, с читанки ли, направо не знам. Но си спомням много ясно какво каза същият психолог Христо Монов в дните след обръщането на ученическия автобус със свищовските деца в река Лим. Каза: "Не прегръщаме достатъчно децата си". Това е от огромно значение - за светогледа, който децата си изграждат, за отношението към другия, за емоционалния им мир. Нали казват, че четири прегръдки дневно ни помагат да оцелеем, а осем вече ни карат да се чувстваме добре...