Преди дни в един пиано-бар човек от публиката грабна микрофона, защото беше рожденик. Мъж, прехвърлящ средната възраст, преподавател, в компанията на студенти. С подчертан усет към аудиторията:) И какво мислите започна да пее? Не Бийтълс.
"И снится нам - не рокот космодрома,
Ни эта ледяная синева,
А снится нам - трава, трава у дома...
Зеленая, зеленая трава..."
В сравнение с всички останали evergreen-парчета, тази песен подлуди разнородната публика, сред която преобладаваха хората на години 40-45+ . Позната тръпка с вкус на добрите стари години. Носталгията винаги е в усмивката на тези хора. Не заради "необятната славянска душа". Не защото те сега не "стоят" добре в новите условия - може би много от тях днес са по-успели, отколкото биха могли да бъдат в онези години, далеч преди 89-та. Не и заради прословутата предвидимост на живота тогава и разграфеното минимално благополучие, достъпно за всеки, не заради 14-дневните почивки и спокойствието през лятото детето ти да играе на улицата до среднощ... А носталгия заради уюта и по-бавния ход на времето, заради това, че приятелите се събираха по-често и си разказваха и хубави случки, не само проблеми. Носталгия заради относително ясните ценности, с които живееш. Заради споделените ценности. Сега в хаоса на новото, когато някои понятия са просто отживелица, тези хора приеха новите "правила", агресивната среда, която непрекъснато ти налага да си най-добрия, най-динамичния човек, която ти дава рецепти за всичко - за перфектен външен вид, неизчерпаем тонус, за нов дом и безоблачен бизнес. Време, в което нямаш време да боледуваш и да говориш с децата си. Време на индивидуалното, в което сам си дефинираш ценностите, защото обществото вече няма такива. Но по празници спомените за "онова време" все се връщат. Не надничат само през семейните снимки, в които се вижда как на фона на рухналия модел на соцбитието хората изглеждат персонално щастливи. Но се връщат и чрез онова общо преживяване с хората до теб, с които заедно остаряваш, с които поделяш еднаквите символи на миналото и едни и същи духовни знаци, с които имаш една и съща азбука на паметта. И ми е много странно, когато някой каже: абе, стига с тая носталгия! Даже социолозите с изненада бяха установили, че носталгията на днешния българин е сериозно съхранена. Но това бе изтълкувано като съжаление за изгубения стандарт на живот. Като носталгия по евтиното сирене и двустайния апартамент. А носталгията е толкова сложно понятие...
"И снится нам - не рокот космодрома,
Ни эта ледяная синева,
А снится нам - трава, трава у дома...
Зеленая, зеленая трава..."
В сравнение с всички останали evergreen-парчета, тази песен подлуди разнородната публика, сред която преобладаваха хората на години 40-45+ . Позната тръпка с вкус на добрите стари години. Носталгията винаги е в усмивката на тези хора. Не заради "необятната славянска душа". Не защото те сега не "стоят" добре в новите условия - може би много от тях днес са по-успели, отколкото биха могли да бъдат в онези години, далеч преди 89-та. Не и заради прословутата предвидимост на живота тогава и разграфеното минимално благополучие, достъпно за всеки, не заради 14-дневните почивки и спокойствието през лятото детето ти да играе на улицата до среднощ... А носталгия заради уюта и по-бавния ход на времето, заради това, че приятелите се събираха по-често и си разказваха и хубави случки, не само проблеми. Носталгия заради относително ясните ценности, с които живееш. Заради споделените ценности. Сега в хаоса на новото, когато някои понятия са просто отживелица, тези хора приеха новите "правила", агресивната среда, която непрекъснато ти налага да си най-добрия, най-динамичния човек, която ти дава рецепти за всичко - за перфектен външен вид, неизчерпаем тонус, за нов дом и безоблачен бизнес. Време, в което нямаш време да боледуваш и да говориш с децата си. Време на индивидуалното, в което сам си дефинираш ценностите, защото обществото вече няма такива. Но по празници спомените за "онова време" все се връщат. Не надничат само през семейните снимки, в които се вижда как на фона на рухналия модел на соцбитието хората изглеждат персонално щастливи. Но се връщат и чрез онова общо преживяване с хората до теб, с които заедно остаряваш, с които поделяш еднаквите символи на миналото и едни и същи духовни знаци, с които имаш една и съща азбука на паметта. И ми е много странно, когато някой каже: абе, стига с тая носталгия! Даже социолозите с изненада бяха установили, че носталгията на днешния българин е сериозно съхранена. Но това бе изтълкувано като съжаление за изгубения стандарт на живот. Като носталгия по евтиното сирене и двустайния апартамент. А носталгията е толкова сложно понятие...
Коментари
Публикуване на коментар