чужди снимки

Кой беше казал, че няма нищо по-досадно от разглеждането на чужди снимки? Обичам да гледам чужди снимки - правени от друг. На сгради, на хора, на улици и непознати места. Мога да опозная някого по нещата, които снима. По образите, които търси, по светлината, която харесва или по избрания ъгъл. Дори в начина, по който разполага хората в един кадър:) Не говоря за професионалните фотографи, които имат вече създаден "емоционален шаблон" - знаят най-общо какво им трябва за кадър от наводнение, пожар или циганска сватба. Така че да разпознаем човешката драма и да изпитаме съчувствие. Или да се усмихнем. Снимката издава отношение към света. Поставям се на нечие място. Питам се аз какво бих заснела, ако стоя там, съвсем хипотетично. Понякога чуждите снимки ми създават илюзията, че познавам това място. А някои снимки помня с години. Например една черно-бяла от Берлин - старо кино, вероятно следвоенна. Изгрев в Хонг Конг - розовеещо небе над безумно много небостъргачи. Или лицата на онези черногорци, които спасяваха децата в река Лим. Една баба в едър план с огромен наръч съчки на гърба, сякаш носи "планина". Опашки за вода в Азия - шарените туби "чакаха" наредени вместо хората. Самюел Бекет в парижко кафене, а в очите му - целият възможен песимизъм... Във филма "Дим" Харви Кайтъл снимаше години наред, всяка сутрин, в един и същи час един и същи отрязък от улица - различни лица, различни сезони, различна тъга и различна радост. После влизаше в магазинчето да продава цигари и вестници на всякакви чудаци.