токът на сийка и парното на драган

Едно от нещата, които определят българското битие, са опашките. Въпреки, че много от тях са минало, някои са естествен начин да се похарчат ценни минути и днес. Останали са ми две-три сметки, които плащам на ръка. И ги плащам веднъж на два-три месеца. Заради опашките и особената фамилиарност, която носят. В един "модерен" център за услуги, който ми е на път, с няколко каси за различните сметки, сутринта започва със скърцането на матричен принтер. Подреждат се първите ранобудни пенсионери. Един държи бележка за 3.17, друг- за 7.25. С напредването на сутринта опашката става шарена и се оформят няколко "лъча". Бързащите за работа също прескачат да отметнат някой и друг дълг. Тук започва приключението. Защото хората с повече свободно време носят бележки с имената на неколцина съседи. Така всички чуваме колко вода има да плаща Лидия и дали Михаил е натрупал повече от една сметка. Листчета с имена на други абонати носи почти всеки пети. За някои - само се проверява, без да се плаща или от пет проверени адреса, се плаща за "Росица, Петър и Атанас" - общо 80 лева и 18 стотинки. През това време матричният принтер си скърца методично и бавно. Идва ред на някой, който е сбъркал опашката. И вместо за парно, се е подредил за телефон. Не му дават да се премести. Идва и глух дядо, който не си носи бележка и пет минути си вади личната карта, за да се стигне до резултата 5 лв. и 23 стотинки за август. Или жена с детска количка, която е разочарована от касиерките, защото не знаят колко е дневната и колко нощната тарифа в момента. Сигурно и на тях не им е лесно - узнават десетки малки имена на ден, разчитат бележки с почерци всякакви, упътват неориентирани. Може би отговарят и на въпроси от типа: "Платена ли? Че кой я е платил?" Опашките като огромно разхищение на житейско време скоро няма да отмрат. Защото много хора ги възприемат като мисия. Изкуство е да чакаш на опашка, без да изгубиш търпение. И да приемаш за естествено да научиш всичко за тока на Сийка и парното на Драган.