За някои неща ще си останем "слепи". Ще изхабим много демократично време, за да ги погледнем по-отворено и без емоции. Наскоро правих репортаж за един млад българин, който спечели място в престижна американска писателска програма. Особеното при този човек е, че се казва Азиз Шакир Таш, пише, занимава се с арабистика, превежда и преподава в два истанбулски университета. Идва си често в България. Книгите му са издадени на български. Докато монтирахме този репортаж, споменах, че имам най-добрия превод на Корана, на проф. Цветан Теофанов, с много ценно въведение за исляма. Това породи изблик от негативни реакции от типа: "като чуя за изтока, потръпвам" и "там живеят само диваци".
Пак неотдавна обикалях около Кърджали. В село Мишевско, кацнало на едни меки слънчеви хълмове над Джебел, прекарах няколко часа с кмета Аптула Якуб, който ми разказа всичко за миналото и настоящето на това място. Пихме кафе и ядохме домашна баклава и отношението на този човек към мен, пришълеца, дошъл на края на света, беше по-светло и по-топло от отношението на много "българи", с които съм говорила. А един от най-интересните ми събеседници от последните месеци е фоторепортерът на БТА в Исперих - Мехмед Азиз...
Но за всичко това трябва да си "отворен", да искаш да се вгледаш в другия, да ти стане интересен отвъд шаблоните на публичния му образ. Да търсиш допирателни, а не да подхранваш абстрактна омраза. Така си пише и Орхан Памук, който прави образа на Изтока по-достъпен, по-симпатичен, по-омиротворен. И вярва, че онези нишки, които са прекъснати преди столетия, отново ще се намерят. Не знам дали свръхпопулярен човек като него може да промени възприятия и предразсъдъци, наслоявани от години. Не съм сигурна, че литературата в това пазарно време, което превърна зрители и читатели в консуматори на сензации, може да бъде пречистваща.
Сигурна съм обаче, че с наближаването на местните избори, в общественото и в личното ни домашно пространство отново ще закръжат старите страхове - за турските кметове и "онези", които си говорят на турски по улиците. А политическите хиени ще настървяват публиката по вече изпитани рецепти.
Пак неотдавна обикалях около Кърджали. В село Мишевско, кацнало на едни меки слънчеви хълмове над Джебел, прекарах няколко часа с кмета Аптула Якуб, който ми разказа всичко за миналото и настоящето на това място. Пихме кафе и ядохме домашна баклава и отношението на този човек към мен, пришълеца, дошъл на края на света, беше по-светло и по-топло от отношението на много "българи", с които съм говорила. А един от най-интересните ми събеседници от последните месеци е фоторепортерът на БТА в Исперих - Мехмед Азиз...
Но за всичко това трябва да си "отворен", да искаш да се вгледаш в другия, да ти стане интересен отвъд шаблоните на публичния му образ. Да търсиш допирателни, а не да подхранваш абстрактна омраза. Така си пише и Орхан Памук, който прави образа на Изтока по-достъпен, по-симпатичен, по-омиротворен. И вярва, че онези нишки, които са прекъснати преди столетия, отново ще се намерят. Не знам дали свръхпопулярен човек като него може да промени възприятия и предразсъдъци, наслоявани от години. Не съм сигурна, че литературата в това пазарно време, което превърна зрители и читатели в консуматори на сензации, може да бъде пречистваща.
Сигурна съм обаче, че с наближаването на местните избори, в общественото и в личното ни домашно пространство отново ще закръжат старите страхове - за турските кметове и "онези", които си говорят на турски по улиците. А политическите хиени ще настървяват публиката по вече изпитани рецепти.
Коментари
Публикуване на коментар