Преди време изхвърлих няколко кутии с писма. Плътно натъпкани едно до друго стотици писма. Много от тях в цветни пликове. Някои много чакани, други - изненадващи, някои - пълни с цитати, други - по-делнични. Имаше години, в които писането на писма беше ежедневие за мен. Но писмата не са за всеки. Трябва да си намериш човека, за когото имат същата стойност, същия "аромат", същата сляпа идея да пренасят мисли в пространството не в реално време. Това, разбира се, беше много преди компютрите да "построят" всичко тук и сега и да се обезсмисли ритуала "писане на писмо" на хартия. Сега писмата могат да са все така необикновени и все така пълни с изненадващи думи, в електронната кутия. Което прави старите пликове за писма с марките почти музейни единици, а пощальонът - герой на толкова филми, разкази и песни, вече не толкова нетърпеливо очакван човек. Залязваща легенда - като коминочистача:) Няма нужда писмата да се крият по чекмеджета и гардероби, нито да се носят по джобовете. Седят си някъде в компютърния архив и не остаряват материално, само емоционално.
Писмата на снимката са на художничката Елена Панайотова, която участва в започващата днес изложба "Равновесие".
Коментари
Публикуване на коментар