18 октомври, 2007

за сърцата във футбола

Обичам футбол. Особено не-нашенски. Обичам да гледам как след тежките сезони в клубовете, националите на ред държави не пестят енергия и не маркират присъствие на стадиона. Пък и между мачовете в клубните отбори са си старателни. Явно не е въпрос на физическо изтощение и на форма - въпрос на мотивация е да застанеш зад името си и да го защитиш. Обаче с българския национален отбор такова нещо не се получава. Там мотивация на "звездите" от години липсва. Те умират от кеф да ги величае чуждата преса и през ден да започваме спортните емисии с отбелязаните от тях голове. Хубаво им е да приличат на западните звезди с големи заплати, лъскави коли и красиви жени до тях. Обаче в националния настроението им помръква. Стават неузнаваеми момчетата. Стават нахално безотговорни. Да го ожалиш треньора на 20-ти век Димитър Пенев. Как ще помръкне старата му слава с този отбор мързеливи и безпосочни юнаци. Как ще има тепърва да бере грижи. Не мога да не цитирам този човек: "Ако се върнем на мача с Уелс, Холандия и Албания виждаме, че нашите играят във всеки мач само по едно полувреме. Недоволен съм, от повечето футболисти, но не от всички, защото не играят така, както коментираме на лагер сбора. Това е до характер и до мобилизация”. Не идвали със сърце в националния, кахъри се Пената. То винаги личи като правиш нещо със сърце. И винаги личи кога мислите са ти другаде и си просто фигурант - в която и да е област. И не мога да разбера безкрайно верните фенове на тези несериозници от националния - защо всеки път чакат от тях чудеса???

P.S. С. Ананиев, коментирай поне ти тази болна тема:)

Няма коментари: