29 август, 2007

телевизионен морфин

Добре ми е с филмовото лято. Старички филми, попрашасали, но пък носят познато усещане и като знаеш, че нещо си струва, го гледаш и за 12-ти път. Ето, извадиха "Кръстникът", "Извънземното", класики като "Редник Райън" и... други ленти като "Рикошет" и "Брилянтин", в които прическите на жените носят мириса на 70-те и 80-те, блузите са с огромни подплънки, а екшъните ти се струват визуално примитивни. Но лятото свършва и над ефира надвисва сянката на риалити-напрежението. В средата на септември към политическия предизборен риалити сезон ще се влеят с нови сили новите скъпи комерсиални продукции, а пийпълметрията ще отчита всеки милиметър преднина, т.е. всеки зрител и половина повече в сметката на големите телевизии. Билбордовете вече подгряват публиката. "Пълна промяна" срещу още един "Сървайвър". Ще излязат и нова порция игри като "Това го знае всяко хлапе". Някои от игрите-ветерани ще останат. Но едно е важно: от ранна привечер на екрана ще ви чака ИГРА. След като любителите на сапунки бяха тотално бити и преместени в по-ранни часови пояси, на българския зрител му бе наложен модела - "мръква се и е... време за игра". Като си помисля колко се сгъсти пейзажа на ТВ-игрите от времето на "Не-е-е-е-вада-а-а" и раннодемократичните ни представи за късмет до днешната игрова ситуация, в която все отнякъде наднича Ники Кънчев /след "Стани богат" все по-уморен/, а зад кадър остават две-три имена на продуценти, завзели мощно територията на риалити и игрите като средство за трупане на ТВ-рейтинг и главозамайващи приходи от реклами. Имахме водеща-"египетска принцеса" до мъж по риза и дънки, имахме и дамски игри сутрин, в които печелиш епилатор, ютия или крем за лице. Последните година-две донесоха "Сделка или не" и "Горчиво". Гарелов препитва всякакви странни птици в странни екранни комбинации във "Вот на доверие", а загадъчния глас на Банката определя съдби в "Сделка или не". Дори Светла Петрова си направи Пирамида, в която политици мерят мишци с шоумени. А какво ще кажете за телевизионното преображение "от грозно патенце - лебед"? Мислите тялото си за несъвършено? Елате в Играта и няма да се познаете. Машината за разкрасяване и късмет ще ви направи друг човек. Един скулптор наскоро спомена, че за днешния човек е огромен проблем откъсването от виртуалното. ТВ-залъгалките като риалити-програмите и игрите са нещо подобно. Те са като семките. Или като пуканките в киното. Докато не стигнеш дъното, все ядеш. Любопитно ми е докога тези понякога откровено малоумни формати ще имат голяма аудитория или тепърва ще станат траен вечерен "модел" на българина. Отпускащо-клюкарски като светско списание. С режисираната тръпка на "приключение". Вид телевизионен морфин, който "изтрива" дневните ни спомени. Сещам се за онова разрушаване на къщата на Поредния Брадър. За себе си отдавна съм "бутнала" къщичката на Биг брадър с пастелните цветове. И съм си освободила място за по-истински случки и хора. И ще закрия търпеливо "сезона" на кино-лятото със старите филми. Че се задават игрите...

токът на сийка и парното на драган

Едно от нещата, които определят българското битие, са опашките. Въпреки, че много от тях са минало, някои са естествен начин да се похарчат ценни минути и днес. Останали са ми две-три сметки, които плащам на ръка. И ги плащам веднъж на два-три месеца. Заради опашките и особената фамилиарност, която носят. В един "модерен" център за услуги, който ми е на път, с няколко каси за различните сметки, сутринта започва със скърцането на матричен принтер. Подреждат се първите ранобудни пенсионери. Един държи бележка за 3.17, друг- за 7.25. С напредването на сутринта опашката става шарена и се оформят няколко "лъча". Бързащите за работа също прескачат да отметнат някой и друг дълг. Тук започва приключението. Защото хората с повече свободно време носят бележки с имената на неколцина съседи. Така всички чуваме колко вода има да плаща Лидия и дали Михаил е натрупал повече от една сметка. Листчета с имена на други абонати носи почти всеки пети. За някои - само се проверява, без да се плаща или от пет проверени адреса, се плаща за "Росица, Петър и Атанас" - общо 80 лева и 18 стотинки. През това време матричният принтер си скърца методично и бавно. Идва ред на някой, който е сбъркал опашката. И вместо за парно, се е подредил за телефон. Не му дават да се премести. Идва и глух дядо, който не си носи бележка и пет минути си вади личната карта, за да се стигне до резултата 5 лв. и 23 стотинки за август. Или жена с детска количка, която е разочарована от касиерките, защото не знаят колко е дневната и колко нощната тарифа в момента. Сигурно и на тях не им е лесно - узнават десетки малки имена на ден, разчитат бележки с почерци всякакви, упътват неориентирани. Може би отговарят и на въпроси от типа: "Платена ли? Че кой я е платил?" Опашките като огромно разхищение на житейско време скоро няма да отмрат. Защото много хора ги възприемат като мисия. Изкуство е да чакаш на опашка, без да изгубиш търпение. И да приемаш за естествено да научиш всичко за тока на Сийка и парното на Драган.

27 август, 2007

епосът балчик

Декари, кактуси и пари. Ключови думи за една епопея. Епопеите не били само с привкус на минало. Един такъв съвременен сюжет бе съживен отново и няма изгледи да приключи скоро. Дългогодишният спор между Софийския университет и Министерството на културата за Ботаническата градина в комплекса "Двореца" в Балчик навлезе във фазата "откровена медийна война". За да се следи този спор е нужна известна изкусност, но ето как се развива той в последните дни и седмици. Първо проф. Боян Биолчев призова чрез "Труд": "Ламбо, обади се!" . Последва обаче не точно обаждане, а решение на правителството за права на управление върху имотите, с което според академичната гилдия, министърът финтира съдебните решения в полза на университета. В момента делата между двете институции са 13! И те се замерват с изпълнителни листове и фактури. Стефан Данаилов обясни, че ходил при Биолчев още юни, с проектоспоразумение в джоба, обаче... нищо не се получило. Сега според едни в Ботаническата градина има багери, а според директора на "Двореца" Тошко Гяуров Красимир Косев/шеф на университетските ботанически градини/ нарочно е изкарал багер там, за да всява смут в медиите и да се говори за изкореняване на безценни растения. Той вадел палми от саксиите сега, вместо през октомври. Стефан Данаилов пък хем твърди, че Биолчев още му е приятел, хем показва пред журналисти откъс от филм, който прилича на кино-прегледите отпреди 89-та и там се казва колко не умее университетът да се грижи за растителността и редките видове. В един късен следобед снагата на "Климент Охридски" се оказва облечена с плакат "Посегателството върху Алма матер - позор за България", а из медиите свистят открити писма за лъжи и измами, за потулени спомени. Предисторията на конфликта стига чак до далечната 48-ма година, когато територията на Двореца била още румънска, а през 1955-та министерството на културата създава филиал на Ботаническата градина на СУ. Ако са знаели тогава до какъв културен епос ще се стигне! Не стига че от години там има две каси за резил и пред родните, и пред чуждите туристи, ами сега ректорът на СУ долива масло в огъня като намеква, че Дворецът не е баш паметник на културата. А Данаилов обиден отговаря, че няма да участва и в този миниспор. И говори за пари, наливани от министерството за ремонти. Нещата са абсурдни. Оспорва се дори броя на кактусите и растенията в това "минно поле". От градината се оплакват, че им съсипват уникалната колекция /втора след тази в Монако/, че по новото решение трябва да се свият в стопански дворове между "чували с пясък и тор" и да си правят семинарите "във вселенските градини на господ". От министерството ги контрират, че полагат старания само за видимата туристическа част: кактусите и розариума, а териториите за научна дейност пустеели. Всичко това е безкрайно тъжно. Опираме до старата истина, че за един съседски плет българинът е готов на вечна вражда. Нищо че съседите в случая са висши културни и академични институции. Като намесим и подозренията, че винаги има готови да строят в подобни апетитни територии, историята добива отровен отенък. Очаквайте продължение.

26 август, 2007

умалително

Писателят Илия Троянов, който работи с няколко езика, ми сподели, че в нито един от тях не среща толкова умалителни в ежедневната реч, колкото в българския. Той идва тук веднъж годишно и въпреки това му прави впечатление, че делникът на българите е изпъстрен с умалителни. И като се замислих, май е вярно. Като започнем с "да пийнем по кафенце с нещо сладичко" гастрономическият речник на българите изобилства от умалителни: "биричка", "картофки със сиренце", малка минерална водичка, да хапнем "рибка". "Салатка и ракийка". Седим "на слънчице", пушим по "цигарка", а на някой му се ражда "бебче". Преди празник се отбиваме за "цветенце", а в църквата палим "свещичка". Гледаме някое симпатично "филмче", а за морето резервираме "малко хотелче". Паркираме по "малките улички", а като се затопли, на балкона изнасяме "пластмасови столчета". Като ни стегне шапката, ние жените си купуваме "парцалки" или някоя "поличка". Даваме на приятел "книжка". В магазина ни дават "торбичка", а на детето казваме "дай ръчичка".

кафене на края на вселената

Доста години живях в "Люлин", в т.нар. периферия на града и то много преди да се заговори за "спалните на София", т.е. за българския еквивалент на западните предградия. Тогава "Люлин" беше наистина края, на запад и север се виждаше софийското поле, а от нашия балкон - табелата, че свършва София. Съседният блок, най-най последният преди да започне полето, носеше прозвището "милиционерския", заради многото ведомствени жилища. И на партера на този блок в първите демократични години се появи малко квартално кафене, което за онова време направо изглеждаше луксозно. Гледащо на запад, с дървена дограма, която на фона на тухлената фасада на блока стоеше много добре. Мястото беше особено хубаво вечер - пиеш бира, а насреща си залязва кротко слънцето, малко автомобилен шум от близкия булевард и шепа добри приятели. Пред погледа ти - нищо, освен полето. А като се стъмни съвсем, те обгражда пълен мрак като на село. Затова му викахме "кафене на края на вселената". Имаш чувството, че си на ръба на нищото с този невероятен простор наоколо - хем си в града, хем с единия крак си сякаш в друго пространство, особено пространство на свобода, каквото в днешна София вече няма да откриете. Това "вселенско" кафене го има и досега. Само че отсреща е "Бриколаж", отдясно - "Шел", а отляво се насели с блокове, нагазили право в полето... и с гуми-центрове. Няма го онова уединение и странната емоция да загърбиш за час големия град и да се загледаш по-надалече. Толкова много се строи, че "граничното" усещане е отпътувало нанякъде. Всичко има друг вкус. Дори кафето.

25 август, 2007

президентът и светлината

Латинополитиците винаги са нестандартни. След като обеща на вечния Фидел да продължи борбата му с империализма, венецуелският президент Уго Чавес реши да се намеси и в сферата на часовите пояси. Призори на 1-ви септември часовниковите стрелки в страната ще бъдат преместени с 30 минути напред в сравнение със средното време по Гринуич. Така според министъра на науката и технологиите Ектор Наваро преходът към новото време щял по-добре да разпредели слънчевата светлина в страната. Ексцентричният ход ще окаже благотворно влияние върху здравето и самочувствието на венецуелците, казва Наваро. По-стара хрумка на Чавес бе да смени посоката, в която е застанал белият кон върху герба на страната - вместо надясно - наляво, припомнят руски издания.

"спасение дебне отвсякъде"

Идва Илия Троянов. Въпреки, че го обявяват за "германец, роден в София", за себе си го наричам един от онези българи, намерили Мястото си далече оттук. Пише книги, превеждан е в няколко европейски страни, прибрал е в кабинета си няколко литературни награди. Пораснал е в емигрантско семейство. Живял е в Кения и Индия. Учил е право и етнология и казва, че "човек, който купува книги, не може да бъде номад". Пише на немски, а на български се появяват две негови заглавия - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и "Събирачът на светове". Последното заглавие се превърна в метафора за самия него. Събирачът на светове.

24 август, 2007

песъчинки омраза

Малки песъчинки на омразата, които се натрупват. Това е видимо и без анализатори и хора от НПО-та, които да осветляват циганския проблем. След онези мини-"въстания" в Красна поляна започват да зачестяват единичните случаи на междуетническо насилие, което води и до смърт. Пребито момиче от дом за сираци, призиви за средновековна мъст след побоя в Самоков, заглавието "Ром преби мъж в Долна Митрополия". Това не е само ехо от случилото се в Красна поляна. Това натрупване на насилие в един момент може да промени качествено картината. Онази "замръзнала" картина на ромско-българските отношения, която си наблюдаваме безучастно от години. В един момент просто ще се пръсне на парчета. Както водата разцепва камъка след време... Психологът Христо Монов говори за два модела на детството, които се сблъскват като последица от трайната гетовизация на циганите. "Децата от глобалния свят на интернет, за които Азът е основополагащ в ценностната система, влязоха в стълкновение с децата, отгледани и формирани по нормите на номадското об­щество. Огромна е културната бездна, която ги дели". Той твърди, че новите поколения ще са все по-малко толерантни към тази културна пропаст. Клишетата ни един за друг са страшни и много дълбоки. Ако мен ме питат ще си дам ли детето да учи в ромски квартал, аз знам, че няма да го направя. Въпреки, че се приемам за отворен човек, научен на търпимост и готов да научи повече за другите. Не знам как в Америка са се научили да живеят и да работят заедно, поне на някакво видимо ниво. Бели и черни например. Чернокожата сервитьорка да ти налива шварц-кафе в закусвалнята сутрин, без да ти прави впечатление. Не знам колко време ще ни трябва да стигнем до някакво бледо подобие на техния модел. Ако трябва и кинематографистите да помогнат. И като в американските филми задължително да "шарят" състава на актьорите - да има и циганин, да свикваме с това, не да го отлагаме и децата ни да се пребиват по улиците заради идиотската вражда "цигани-българи". Трябва отнякъде да се започне. С асфалтиране ли, с читанки ли, направо не знам. Но си спомням много ясно какво каза същият психолог Христо Монов в дните след обръщането на ученическия автобус със свищовските деца в река Лим. Каза: "Не прегръщаме достатъчно децата си". Това е от огромно значение - за светогледа, който децата си изграждат, за отношението към другия, за емоционалния им мир. Нали казват, че четири прегръдки дневно ни помагат да оцелеем, а осем вече ни карат да се чувстваме добре...

23 август, 2007

има ли екшънът втори план?

Не обичам екшъни. Но имам няколко любими. Които правят крачка встрани от безмозъчната схема "бой, бой и още повече бой". Последният такъв пример в екшън-стилистиката на днешното кино е Борн. Самоличността, превъзходството и ултиматумът. И заради въпросите за паметта и цената, но и заради винаги присъстващия "втори план" - този герой не е еднопластов, свъсен и непроницаем като повечето силни момчета, които само стрелят. Има колебание, има търсене, има самоизмама. Добре е като се виждат повече неща - и страхове, и сълзи някакви. Добре е, когато сценаристите се напънат да измислят и друг екшън-мотив, освен отмъщението. Матрицата на безгрешно удрящия, който е виртуоз на пътя, мачка всичко наред и оцелява след авто-салто-мортале, тук е най-малката причина да гледаш. Дори камерата, която превръща филма в един по-дълъг клип и се "врязва" в сюжета като отделен участник, е повод да се загледаш. Има красиви екшъни. В които забравяш за задължителната купчина мъртви тела. Просто различни. Като "Жега" или "Казино роял". Насреща е и Мат Деймън - непредвидим като повечето си герои. Изтриващ детските ми спомени за Ричард Чембърлейн като Борн. Мат Деймън в тъмни дрехи и слушалка на hands free, която не пада от ухото му, въпреки нестихващия екшън. И се ориентира безгрешно в който и да е град на света:)

амбулантно

Прочуха се нашите амбулантни търговци отвъд Дунава, на север. Румънският печат писа за голям брой техни представители, глобени от полицията в Букурещ, задето въртели незаконна търговия. Нашенците от погранични селища продавали всякакви неща - от потници и чорапи до паста за зъби и одеколон. Опитах се да потърся повече подробности за стоките, които българите предлагат на шосето, но навсякъде се въртят само тези - малко бельо и малко помада. Амбулантната търговия е неизкоренима. Тя е част от вкуса на Балканите и на Изтока. Колкото по на изток отиваш, толкова повече неща можеш да си купиш на улицата - от палачинки до употребявани авточасти, детски играчки и торбички против молци. Извинете, но от години на "Графа" точно до една голяма книжарница си висят комбинезони и пеньоари - и в студ и в пек, те са се вписали завинаги в пейзажа на трамвайната спирка. Също от години в един вход на "Графа" едни позастаряващи вече момчета продават чорапогащници и вероятно знаят наизуст лицата на ежедневно минаващите оттам жени. През зимата пръстите на ръцете им са целите посинели, стоката е в кашони от банани, но изборът е огромен. Кой не си е купувал от улицата гащи или парфюм-имитация? И къде, ако не от улицата, ще си намериш стелки, като стегне студът и чадър, като завали неочаквано? Билетопродавачите предлагат и носни кърпички и семки, а като дойде сезонът на печената тиква откъм масата на тротоарния търговец се носи най-есенният мирис на света. Затова румънците да не закачат амбулантните ни търговци. Знаят те къде да застанат. Пътьом винаги се изкушаваш да си купиш нещо. Дреболийка някаква амбулантна.

соцлегендите не са забравени

Много от култовите марки на социализма преживяха времето си, се казва в статия на Алексей Аронов в "Известия", посветена на спомените за тези стоки. Редом с мотоциклета "Ява" и фотолентите "Орво" са заснети легендарният коняк "Плиска" и пакет цигари "Ту 134". Почти 2 хиляди души са попълнили анкетата на "Известия". Най-много на руснаците им липсват монголските кожуси - на 24%, 23% жалят за мотоциклетите "Ява", а 17% - за чешкият кристал. 12% са гласували за китайските термоси, 10 - за българските цигари, 8% от интернет-потребителите с агласували за ГДР-гарнитурите "Хелга", на 6% им е мъчно за полската козметика. Кубински цигари, унгарски консерви, югоподправки, кубчето на Рубик и малките фигурки на индианци са сред призраците на онова време, което провокира определението "марки на носталгията". Според изследователи, любопитно било, че интересът към соцмарките сега е не само от страна на хората, които са на 50, а и от по-млади, които не са помирисвали социализъм.

21 август, 2007

палтото на серафим

Чели ли сте скоро Йовков? И аз не бях. Но се присетих за някои любими разкази като "Мечтател". Там старият ерген Боянов живее в пощенска станция-страноприемница на границата и от един бегъл епизод с интересна жена успява да си изгради цяла вселена от илюзии. Госпожица Вяра преминава през живота му като белите коне на кираджията Ак Яхя и също като тях оставя облак мечтателен прах след себе си. "Една вихрушка се повдигна сред пепелището на мегданя и като някое фантастично дърво, израснало за миг из земята, изправи се и се извиши нагоре". Така започва "Съд", където Мустафа Ешреф Токмакчията преобръща представите си за миналото на един съдебен процес за две ниви... виждайки дъщерята на обичана някога жена. Той гони призраци в паметта си, заслушва се в шума на опустялата си къща, "сладка мъка свива сърцето му". И решава да излъже, превърнал избледнелия образ на една жена в просветление. Но един разказ винаги ми звучи ритуално като молитва. "Песента на колелетата". Сали Яшар, прочутият майстор на пеещи каруци, седи на пейката на свечеряване, гледа почернялото поле, мисли си какъв себап /добрина, благодеяние/ да стори и не след дълго наблизо минава пазачът Джапар. "Добър вечер, Сали уста - казва Джапар, като се спира и цигарата светва в устата му. - Каква месечина, таман бели коне да крадеш". На едно друго място беззъбият и гологлав Серафим ляга да спи насред площада пред Енювото кафене и подарява на непозната жена спестените за ново палто пари от цяло лято работа на керемидарница. Старото палто е излиняло и цялото цялото в кръпки. Но Серафим казва: "...ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може да се представя и пред бога. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно..." И се усмихва.
Йовков е спирка за душата. Думи, които днес няма да намерите никъде. Постъпки толкова крехки, че биха се разпаднали, ако някой от нас се надсмее на наивизма им. Йовков е изкусен ловец на истории, писецът му се движи по онази тънка линия между реално и невидимо, че се питаш наистина ли е имало такива хора? Излизайки от шаблона за "бялата лястовица", си мисля, че Йовков е недокрай разгадан. Но днешното време не търпи подобни истории. А може и да не съм съвсем права. Костадин Бонев снима филм за Йовков.

живот на вятъра

Тригодишно момче от софийско село се е простреляло с газов пистолет, а тригодишно момиченце в Сливенско си е отишло заради падане в необезопасена тоалетна яма. Преди дни кучета разкъсаха малко дете във Великотърновско. А май миналата година от село край морето изчезна отново тригодишно хлапе, от собствения му двор, оставен с отворена порта. Общото между тези случаи е, че децата очевидно са били сами. И лековерно възрастните са подценили любопитството им да тършуват насам-натам и да разглеждат света. Повечето подобни инциденти се случват в селата. Там децата живеят по-свободно и не са "вързани" за полата на майка си като градските деца. Но опасностите са еднакво страшни и на двете места. Не си представям как се чувства майката на онова дете, паднало в ямата, нито майката на разкъсаното от кучета наскоро проходило детенце. Никой не е "застрахован", но не може да оставиш едно мъниче да се самоотглежда, воден от бабешкото заклинание, че бог пази "пияните и децата".

20 август, 2007

разказвачът от перперикон

Има един човек, който дразни много други. С това, че често е в медиите. С това, че умее да "продава" на публиката намереното под земята. Викат му Българският Индиана Джоунс. В дъждовно и хладно време ходи с дълго тъмно манто и шапка. Атрактивен е. Някои от колегите му археолози неофициално дори му оспорват добавката "професор" пред името. Други вероятно му завиждат, че за всяко откритие успява да вдигне достатъчно медиен шум. Николай Овчаров отново събра камерите и фотоапаратите. Този път в София, от хартиени торбички извади каменни кръстове, онзи трон с фалоса и фрагмент от изображение на орел. За 30 минути успя да преразкаже пред журналистите цяло лято разкопки на Перперикон. И да събуди желанието на невиделите го да го видят. Умее да намира верните думи и да поддържа легендата. Знае как с предметите да връща към онези митологични времена, забулени в историческа недостатъчност. "Войната" му с Георги Китов на тема само златно ли е величието на траките засилва медийния му хъс. Веднъж видни, но не толкова тиражирани археолози споменаха, че вината за превръщането на Овчаров в синоним на археолог си е тяхна - не обяснявали достатъчно в медиите, копаели си тайно някъде и дори важни открития не стигали до масовата публика. Да поддържаш интереса на медиите е талант. Но когато имаш енигматично занятие като Овчаров - да общуваш с миналото чрез оставените от него знаци, трябва да умееш и да разказваш. Затова колкото и да е втръснал по политическите злободневия, когато заговори за история Божидар Димитров си намира слушатели. Защото е разказвач. Помня го още от училище, когато ни водеха на беседи при него. И не виждам защо трябва да се сърдим на Овчаров. Повечето разказвачи си пишат книги. Малко са онези, които разказват на всички и пред всички. За бабата, за разбеснелия се тийнейджър, за медицинската сестра и нощния пазач. Нека излязат и други разказвачи. Мегдан има достатъчно.

19 август, 2007

липсата на памет

Няколко страхотни изречения от интервю със Самуел Финци:

- Кое не можеш да приемеш в съвременния образ на българина?

- Безпаметността. Липсата на мисъл какво е било преди, което си е предпоставка да не мислиш какво ще бъде напред. Мисли се само за момента и всичко трябва да стане ей така, с щракане на пръсти едва ли не. Тук има едно нетърпение, което прераства в агресия. Всичко това идва от липсата на памет. Българинът забравя много бързо. Забравят се много извършени деяния и после тази забрава идва не от някаква щедрост или всеопрощаващо отношение, а защото той си казва – „абе, айде, много важно!”.

социологията през август

Интересни данни вади агенция "Маркет линкс" за отношението на българите към президентското досие. Половината запитани са казали, че досието "Гоце" било "спекулация и опит за дискредитиране на Георги Първанов по политически причини". Само 17% смятат, че президентът трябва да подаде оставка заради агентурното си минало. От изследването излизало, че обясненията на президента по папката са трогнали доверчивите българи, които иначе не вярват много на политиците. "Изненадващо за мнозина, президентът не е дискредитиран от скандалите с досието му", отбелязва "Капитал". И така, имиджът на президента не е пострадал, а летните му откровения са породили повече въпроси, отколкото отговори. Хората се чудели откъде идват атаките срещу него и какво точно се е случило. Не знам доколко в най-неактивния и ваканционен месец на годината те се вглеждат сериозно в политиката и отговарят искрено на социолозите. Мислех си, че през лятото, в което цените полудяха, жени и деца си отидоха в наводнения, "Пирогов" излезе на площада да стачкува и се появи призракът на плоския данък, хората почти не обърнаха внимание на последните серии от сагата с президентската папка. Защото си избраха Георги Първанов за втори мандат миналата есен и сега далеч не им се занимава със сложния етичен казус за президента-агент, да не говорим за нови президентски избори. И без това сме в малкото дишащо пространство между избори и избори - отминалите за евродепутати и предстоящите - за местна власт. Но изследването ме опровергава - то показва съчувствие към набедения държавен глава. Августовският социологически сондаж ме връща към онзи стар и неразгадаем синдром - отказа на българите да се съмняват. Затова и тук трудно се случват шумни оставки на управляващи фигури, независимо от мащаба на скандала. Защото критичността на обществото винаги е по-слаба от способността му или потребността му/?/ да повярва на нечия изповед в медиите. Май не е виновна социологията през август. Просто сме си такива.

18 август, 2007

да пишеш за джон малкович

Има нещо много особено в интервюто или портрета на известен човек, когато не го гледаш по телевизията. Като читател или слушател трябва да ти "подадат" описание, малко атмосфера, малко детайли, за да си го представиш. Да видиш неща, които и журналистът е видял, а не просто да прочетеш въпросите и отговорите. Вестник "Политика" препечатва от "Обзървър" среща с Джон Малкович. Започва със спомен на автора за Малкович отпреди 14 години, посочва мястото на срещата - Шепъртън студио, където той довечера "ще играе със същия раздърпан бял пуловер, с който е облечен, докато си говорим". А после впечатления като "той говори, сякаш е невероятно стар, всъщност е само на 53" преливат в цитати. Ефектът от това е, че в края на страницата имаш невероятно плътна представа за този човек, постигната с факти и емоция. Какво се случва в българската преса? Тя страда от синдрома да гони скандалното за сметка на информацията. Тя предпочита да жълтее, отколкото да навлезе в дълбочина. В повечето случаи четеш интервюта - въпросите са с по-тъмен шрифт, а някъде има снимка в едър план, направена от фотографа на вестника или списанието. Рядко ще попаднеш на портрет, с интересни архивни снимки, защото портретът иска и умение да се разказва, повече думи, повече background. Нашите печатни медии са все още истерични и бързат. Дори когато става дума за шоу или култура, пишат повърхностно и схематично, спестяват ти детайла. Както каза колега: западните медии информират, а нашите се движат основно по конфликтни линии. И не могат да се "отпуснат", когато трябва да излязат от горещите сюжети на деня. Не говоря за издания като "ЛИК" или "Култура", а за ежедневната преса /с малки изключения като "Дневник"/, защото нейната публика, дори в мрежата, е най-пъстра. Тук когато ежедневник покани човек на изкуството, неизменно започва да го бута към политиката. "Ама, какво мислите за ГЕРБ?" Тотално размити граници. С две думи, липсва ми онова описание на грейналия поглед на Джон Малкович, гледането му в тавана и раздърпания му бял пуловер.

17 август, 2007

чалга-ефект

"Като чуеш Горан Брегович, кракът ти без да искаш започва да потропва". Това точно определение на един познат ми идва наум, когато виждам определящата дума в днешния медиен поток - чалга. Напоследък ми върви да цитирам поппевици. "От 17 години държавата ни е една абсолютна чалга и не е случайно представители от чалгата да влизат в политиката. Всеки влиза в политиката с цел да вземе каквото и колкото може и да се оттегли, както е в чалгата", казва Кристина Димитрова по повод това, че Митко Пайнера си прибра обратно кандидатурата за местните избори, подтикнат от Бойко Борисов. Самият той обобщи: "Не мога да заложа партията срещу чалгата". А според медийния експерт Георги Лозанов, който полифонично коментира всякакви теми и жанрове, "кандидатурата на Митко Димитров изцяло отговаря на състоянието на българската политика и на очакванията на аудиторията към масовите партии. В последните години политическите идеи тръгват по-скоро от чалгата". Изведнъж политиката се разграничи от чалгата, стана им криво на политиците, че вече кой ли не се пробва на този изтъркан от дългогодишни вражди, празнодумства и евтин блясък терен. Ето и Митко Пайнера. Преплитането на чалгата и политиката и 10-те разлики между тях са част от по-големия въпрос - доколко чалгата стана нещо по-дълбоко от масова култура. Доколко трайно се вплете в нагласите и светогледа на "електората". Дали все повече българчета научават първо разни чалга парчета, а после някой им казва кой е Дебелянов. Защото ако е така, не само Дебелянов няма да им е интересен, но няма и да искат да прочетат нещо по-ново: Петър Караангов, Христо Фотев... Пред стихотворението на Георги Господинов "За русите жени" ще предпочитат някоя руса чалга-жена. Ефектът от чалгата ще бъде видим след години. Радиото на тролейбусния шофьор, настроено на "Сигнал+" е по-малкият проблем - местиш се по-назад, където не се чува. По-важно е как чалгата ще отлежи във времето. Иначе си мисля, че Горан Брегович е по-полезен с музиката, която прави, от нашите политици.

16 август, 2007

кларинет и шепа стотинки от българите

Ровейки в електронните си бележки, намирам един стар файл от април 2005-та, в който чета: "Учителите ще получават надбавки от есента до 30 на сто върху заплатата си, ако в паралелките им има ромски деца. За това се договориха на "Боровец" Синдикатът на българските учители и Политическо движение "Евророма". Образователната програма на движението на Цветелин Кънчев е най-силната част от предизборната му платформа. Той твърди, че разполага с 230 млн. евро, дадени му от световен донор със знанието на премиера Симеон Сакскобургготски. Условието за допълнителната надбавка за учителите е да имат в паралелките си до 30% ромски деца." Така е съобщила БТА. 230 милиона евро. За образование. Може би затова едно такова циганче на 6 и половина с прекрасна усмивка седи в превалящия следобед под дърво до Орлов мост, слуша баща си да свири на кларинет "Кръстникът" и "О, соле мио" и ми разказва, че не знае дали ще ходи на училище. Донка знае текстове на много фолк-диви, обича да се лакира и мечтата й е за 7-мия рожден ден да получи комплект за гримиране. Тази година е видяла морето, била е в Несебър, с нощния влак. Разказва ми още, че мама я "гали с шамари", а тя се смее... Живеят в Люлин, а утре по думите на детето "ще заминават" за Факултета. Бащата на Донка не ме гледа лошо, позволява ми да си запиша няколко негови "парчета" и дори да й подаря червило. Доста хора пускат стотинки в картонената кутия, а на всеки Донка казва "благодаря". Тъкмо тези дни, в които в медиите се търкалят ромските безредици. Днес Цветелин Кънчев не предлага пари за образование, а дава нощни и всякакви дневни интервюта за напрежението между цигани и българи. А Донка може изобщо да не тръгне на училище. И тези натрупвания на безпросветност и политически заигравания с циганите ще продължат да ни държат в класацията на застрашените от нестабилност държави . Гетата ще продължат да миришат и да ветреят парцаливото си пране под балконите на българите, учителите само ще мечтаят за 30% върху заплатата си, за да учат ромчета, а Благо ще продължава да свири на кларинет в Борисовата градина.

15 август, 2007

торба с боклук

В Пловдив - двойно убийство заради поставена пред чужда врата торба с боклук... Заслужава си отвъд битовата смърт, примесена с алкохол и да си "отидеш" заради това, че на съседа му е докривяло по дребен повод, да разгледаме мястото на "торбата с боклук" в българската народопсихология. Торбата с боклук е диагноза. Състояние на духа. Оставянето й пред входа на блока е ежедневен ритуал, без който много хора не могат да започнат деня си. А полета й от висок етаж към залинялата зелена площ около блока е друго неповторимо изживяване. Особено лятото, вечер, когато прозорците са отворени и малкото градски щурчета се чуват. Тогава песента им се прекъсва от шеметно летяща... ТОРБА С БОКЛУК. Винаги се случва по тъмно. Анонимната торба с боклук се приземява с трясък на метри от близките кофи. Но усилието да гледаш по-далеч от носа си не е за всеки. Затова и торбите с боклук влязоха в новините.

14 август, 2007

целувката на таймс скуеър


Една дългогодишна мистерия приключи. Разгадаха кой е войникът на снимката, който целува медицинската сестра на Таймс скуеър през август на 1945-та. 80 годишният ветеран от Военно-морските сили Глен Макдафи години наред се опитваше да докаже, че той е главното действащо лице в класическия кадър. Наричана "Целувката" и "Денят на победата" и веднъж попаднала на корицата на LIFE, снимката е смятана и до днес за репортажен кадър като от учебник. Самоличността на жената отдавна не е тайна /Едит Щайн/, но за ролята на Макдафи спореха няколко души и спорът стигна до съда. Историята е невероятна. От Едит Макдафи узнава за края на войната. Случайна среща в тълпата, завършила с прословутата целувка и уловена от обектива на Алфред Айзенщат.
А аз видях една друга целувка - една сутрин един луд слезе от тролея в задръстване на "Скобелев" и говорейки на висок глас, както само лудите умеят, се втурна срещу рекламно табло на тротоара с изображение на руса и усмихната жена. И я целуна през стъклото. Само че нямаше наблизо човек като Айзенщат.

13 август, 2007

привидности

Пластмасов бизнес. Това е определението, което Милена Славова, певицата, използва за напомпаните стереотипи на пеещите звезди през последните години. Т.е. популярност на привидностите - на силикона, перуките и студийните трикове, които извайват продаваем продукт, обикновено с едно име. Образ, който рекламите на мастика завъртат с интерес, а публиката разпознава безпогрешно. Като казах публиката, в скоби се сещам за вълнуващата новина, че "фолкдинозаврите се завръщат": става дума за Радо Шишарката, Илиан Михов-Баровеца и други имена от 90-те, които проправиха пъртината на модерния фолк. И понеже започнах от привидностите, ето още един акцент от горещите августовски вестникарски истории: мъж, маскиран като Батман и тормозил години наред пернишко село, най-сетне намерил покой. Заглавието е "Смъртта на Батман от селото на омразата". Очевидци подробно са описали подвизите на мъжа, очевидно скривал под наметалото си психични проблеми, но какво ли не виждаме в медиите - един пернишки Батман ли ще ни учуди? Идва ред и на следващата привидност. Освободеният от нигерийските бунтовници Кирил Елевтеров се завръща на българска земя и чуваме от него, че всъщност пленът не е никак лошо преживяване, че той се е чувствал като на курорт, а похитителите му осигурили DVD и мрежа срещу комари... А Горбачов става рекламно лице на маркови чанти. В специална фотосесия той ще се появи седнал в преминаващ край руините на Берлинската стена автомобил. Кампанията се изправя срещу чантите-ментета. Истинската чанта за багаж, която Горби рекламира, струва 1440 евро, а нейните копия - само 20 евро. И това ако не е борба с привидностите:)

11 август, 2007

машина за понички

Приключи он-лайн конкурс на една банка за свежи идеи за лятото. Между юни и 10-ти август на сайта на банката се събираха... мечти. Някои от първите 20, получили най-много гласове, ще получат награда под формата на пари. На повече от 20 странички можете да разгледате най-чудновати мечти. Разбира се, има много материални - за климатици, ремонти и околосветски пътешествия, но има и невероятни - например желанието да се купи астрономическа апаратура за обществено ползване, да се издаде книга със стихове на блогъри, да се купи... машина за понички за малък бизнес в град, в който си нямат машина за понички:) Има и една мечта за празник на козето сирене. И друга - за скулптура от стари счупени фаянсови плочки между блоковете. Един човек си мечтае да стане президент и кандидатства с тази своя мечта. Друг с тези пари би платил медения си месец. Но най-прекрасното е, че има много мечти в полза на другите. Наистина са доста предложенията да се помогне на сираци, бездетни семейства и болни бебета. На тази страница прочетох за дете с вродено изключително рядко заболяване на кожата, което я прави нежна като крило на пеперуда - всяко докосване причинява рана. Мечтата да се лекува това дете е събрала най-много гласове.

10 август, 2007

чужди снимки

Кой беше казал, че няма нищо по-досадно от разглеждането на чужди снимки? Обичам да гледам чужди снимки - правени от друг. На сгради, на хора, на улици и непознати места. Мога да опозная някого по нещата, които снима. По образите, които търси, по светлината, която харесва или по избрания ъгъл. Дори в начина, по който разполага хората в един кадър:) Не говоря за професионалните фотографи, които имат вече създаден "емоционален шаблон" - знаят най-общо какво им трябва за кадър от наводнение, пожар или циганска сватба. Така че да разпознаем човешката драма и да изпитаме съчувствие. Или да се усмихнем. Снимката издава отношение към света. Поставям се на нечие място. Питам се аз какво бих заснела, ако стоя там, съвсем хипотетично. Понякога чуждите снимки ми създават илюзията, че познавам това място. А някои снимки помня с години. Например една черно-бяла от Берлин - старо кино, вероятно следвоенна. Изгрев в Хонг Конг - розовеещо небе над безумно много небостъргачи. Или лицата на онези черногорци, които спасяваха децата в река Лим. Една баба в едър план с огромен наръч съчки на гърба, сякаш носи "планина". Опашки за вода в Азия - шарените туби "чакаха" наредени вместо хората. Самюел Бекет в парижко кафене, а в очите му - целият възможен песимизъм... Във филма "Дим" Харви Кайтъл снимаше години наред, всяка сутрин, в един и същи час един и същи отрязък от улица - различни лица, различни сезони, различна тъга и различна радост. После влизаше в магазинчето да продава цигари и вестници на всякакви чудаци.

пренасочване на гнева

Софийските ремонти разместиха трафика и спирките на транспорта като игра на "Не се сърди човече" - има пионка, няма пионка, има спирка, няма спирка. Че хората не са длъжни ежеминутно да следят медийната информация за менящите се спирки на градския транспорт, е ясно. Но че изчезват ламинираните табели, които се ветреят по постоянни и временни спирки, си е чист български феномен. Нарича се "изместване на гнева". Трябва някой/нещо да "отнесе" яда на онзи, който не се е информирал навреме, който закъснява, който си търси оправдание. В случая изчезва табелката и никой след теб не може да прочете посланието на градския транспорт до редовия пътник...Проблемът за реализирането на гнева е стар народопсихологически проблем. Българинът трупа напрежение в работата, което си "донася" у дома или обратно - домашното напрежение се проявява в службата. Затова често на работа е начумерен и свадлив, а домашното насилие за мнозина е ежедневие. А умението да живееш в мир със себе си и света наоколо означава и да не късаш табели, които не са написани само за теб. И да се държиш нормално в работата, независимо от личните натрупвания. Да не си гасиш фасовете в саксии с цветя, като излезеш на пътя да не се мислиш за безсмъртен. Да не ти "пречат" копчетата за асансьора така че да те карат да ги гориш или чупиш. Странно нещо е гневът на българина - все завива в изненадваща посока. Драскаме по стените, но не гласуваме на избори, много сме гласовити по форумите в мрежата, но големи антивоенни и екодемонстрации не можем да направим. Ядосваме се на чиновници, дето трябва да са свършили нещо, но не са, обаче нямаме време да пишем жалби и да се оплакваме по официалните пътища. И като се случи някаква делнична неприятност - първо се обаждаме на някой приятел - да си поизлеем гнева. А колегата от "Дневник" Симион Патеев описва в блога си съвсем пресен случай с брутална "схватка" между полицай и баба - ето, за това става въпрос.

08 август, 2007

вещи от миналото

Напоследък твърде много обръщам внимание на вещи, които след време ще изчезнат. Разгледах със закъснение "Инвентарната книга на социализма", в която Яна Генова и Георги Господинов събраха в снимки мили картинки от едно време - албумче от отдавна изчезнали образи, които изграждаха материалната матрица на няколко поколения. Някои от тези вещи може още да ги има - по селските тавани и дворове, а и в панелните мазета. На Демир Баба Текке, на входа на светилището, до кладенчето Беш пармак/Петте пръста/ виси закачено метално канче от онези, без които навремето не се тръгваше за хижа или на път. На фона на днешната култура на чашката за еднократна употреба, това канче изглежда като истински ветеран. И се замислих за изчезващите вещи, които още се срещат, тук-там в градския пейзаж и ме карат да се усмихвам: плетени вълнени чорапи, домашен конфитюр или туршия, продавани на тротоара на централна улица, билки и подправки - домашно опаковани. Вероятно след време няма да ги има и металните контейнери за варена царевица с издигаща се пара над тях. И бабите с гевреците, които едва се качват на трамвая, за да стигнат до тяхната спирка по месторабота. Сигурно няма да го има и летния квартален керван със старата лада, дините и платнище, намятано нощем върху тях. Помня, че преди време обичах да минавам оттам по тъмно - продавачите като тъмни силуети седяха до късно и огънчето от цигарите им се забелязваше отдалеч. Преди седмици в едно планинско село, под крайпътна сянка, видях гордо поставена върху метални каси от лимонада задна седалка от кола. Хем си на сянка, хем комфортът да седиш на меко и да следиш селската хроника е гарантиран:) Обичам да разглеждам селски долап - от онези светли дървени шкафове, които определяха задължителния облик на една кухня - кухня от моето детство и от детството на онези преди мен. Какви ли не забравени вещи си живеят остатъчен живот, а редом с тях - модерните примеси от днешния ден: пакетче 3 в 1, кафемашина, зарядно за мобилен телефон. И не мога да забравя как преди много години беше много модерно и практично пощенската кутия пред селската порта да бъде от... термос. Използваше се външната шарена част, а "Работническо дело" винаги беше на сухо, когато завали. Тези образи ме връхлитат като стари истории, останали на дъното на паметта, като гъста утайка на дъното на чашата, която не може да изтече, а само изсъхва. Малко като "Разговорите от изпуснатия влак" на Калин Донков, минали истории, търсещи своето местенце и днес.

07 август, 2007

добра новина за учените и за моя архив:)

Българин е в екипа учени, открили най-голямата планета:

Това ми напомня вестникарска инициатива отпреди години, която целеше в малко мрачния преход, изобилно произвеждащ тежки новини и истории, да даде и няколко опорни точки за разклатеното национално самочувствие и липсата на ориентири. Тази кампания се наричаше "произведено от българин" и даваше образи на открития или просто добре направени неща от ръцете на българи, на различни места по света. В повечето случаи успешните български творения се появяват "навън". И за много успели българи ние не подозираме. Което отваря голямата тема за успеха и какво е за днешния българин успял човек.

носталгия ли?

Преди дни в един пиано-бар човек от публиката грабна микрофона, защото беше рожденик. Мъж, прехвърлящ средната възраст, преподавател, в компанията на студенти. С подчертан усет към аудиторията:) И какво мислите започна да пее? Не Бийтълс.
"И снится нам - не рокот космодрома,
Ни эта ледяная синева,
А снится нам - трава, трава у дома...
Зеленая, зеленая трава..."
В сравнение с всички останали evergreen-парчета, тази песен подлуди разнородната публика, сред която преобладаваха хората на години 40-45+ . Позната тръпка с вкус на добрите стари години. Носталгията винаги е в усмивката на тези хора. Не заради "необятната славянска душа". Не защото те сега не "стоят" добре в новите условия - може би много от тях днес са по-успели, отколкото биха могли да бъдат в онези години, далеч преди 89-та. Не и заради прословутата предвидимост на живота тогава и разграфеното минимално благополучие, достъпно за всеки, не заради 14-дневните почивки и спокойствието през лятото детето ти да играе на улицата до среднощ... А носталгия заради уюта и по-бавния ход на времето, заради това, че приятелите се събираха по-често и си разказваха и хубави случки, не само проблеми. Носталгия заради относително ясните ценности, с които живееш. Заради споделените ценности. Сега в хаоса на новото, когато някои понятия са просто отживелица, тези хора приеха новите "правила", агресивната среда, която непрекъснато ти налага да си най-добрия, най-динамичния човек, която ти дава рецепти за всичко - за перфектен външен вид, неизчерпаем тонус, за нов дом и безоблачен бизнес. Време, в което нямаш време да боледуваш и да говориш с децата си. Време на индивидуалното, в което сам си дефинираш ценностите, защото обществото вече няма такива. Но по празници спомените за "онова време" все се връщат. Не надничат само през семейните снимки, в които се вижда как на фона на рухналия модел на соцбитието хората изглеждат персонално щастливи. Но се връщат и чрез онова общо преживяване с хората до теб, с които заедно остаряваш, с които поделяш еднаквите символи на миналото и едни и същи духовни знаци, с които имаш една и съща азбука на паметта. И ми е много странно, когато някой каже: абе, стига с тая носталгия! Даже социолозите с изненада бяха установили, че носталгията на днешния българин е сериозно съхранена. Но това бе изтълкувано като съжаление за изгубения стандарт на живот. Като носталгия по евтиното сирене и двустайния апартамент. А носталгията е толкова сложно понятие...

06 август, 2007

демитологизиране на героя

Наскоро Димитър Денков от Софийския университет писа за ситуацията, в която медиите прекаляват със сиропа. "Когато някое събитие обилно се полива с политико-медиен сироп, човек е в правото си да мисли, че го будалкат", написа той. И е толкова прав! Медиите са като деца, прекаляващи както с ярките боички, така и с тъмните. Без мяра. Ето днес, България се събуди с потресаващата вест, че световният шампион Максим Стависки е замесен в катастрофа. В разгара на всякакви медийни кампании за безумното шофиране. Часове след инцидента нови данни за вината на Максим и за алкохолната проба пренареждат новините. Едно е анонимно да убиеш някого на пътя, друго е всички да те познават. Нелепата смърт изглежда различно, когато има светски елемент. Нали си нямаме много и скандални звезди като Парис Хилтън, Мел Гибсън и Хали Бери, които шофират пияни, тепърва ще видите медийния ефект от действията на пийнала истинска БГ-звезда /не говорим за пияни депутати/. Изразите са меки: от "оцеля" и "участва", през "остана невредим" и "попадна в катастрофа" до "причини катастрофа". Спомнете си как звучат заглавия във вестниците за жестоки катастрофи с неизвестни действащи лица - там за виновника ще срещнете изразите "помля", "отнесе" и "почерни". Спомнете си Синан Алиев и катастрофата край Бяла. Медиите бяха готови да го разкъсат. Тук обаче имаме герой. И в началото медиите не посягат на ореола на героя. Твърде смущаващо е да бъде развенчан за часове. Толкова време е граден медийния му образ, усмихнат и вдъхващ доверие. Или мъдър и страдащ. Но съчувстващите медии бързо се превръщат в обвинители. Демитологизирането на медийните герои е задължителен ритуал. Ще се случи и със сестрите. Вече започва. Ще се случи и със Стависки.

изток-запад, за орхан и азиз

За някои неща ще си останем "слепи". Ще изхабим много демократично време, за да ги погледнем по-отворено и без емоции. Наскоро правих репортаж за един млад българин, който спечели място в престижна американска писателска програма. Особеното при този човек е, че се казва Азиз Шакир Таш, пише, занимава се с арабистика, превежда и преподава в два истанбулски университета. Идва си често в България. Книгите му са издадени на български. Докато монтирахме този репортаж, споменах, че имам най-добрия превод на Корана, на проф. Цветан Теофанов, с много ценно въведение за исляма. Това породи изблик от негативни реакции от типа: "като чуя за изтока, потръпвам" и "там живеят само диваци".
Пак неотдавна обикалях около Кърджали. В село Мишевско, кацнало на едни меки слънчеви хълмове над Джебел, прекарах няколко часа с кмета Аптула Якуб, който ми разказа всичко за миналото и настоящето на това място. Пихме кафе и ядохме домашна баклава и отношението на този човек към мен, пришълеца, дошъл на края на света, беше по-светло и по-топло от отношението на много "българи", с които съм говорила. А един от най-интересните ми събеседници от последните месеци е фоторепортерът на БТА в Исперих - Мехмед Азиз...
Но за всичко това трябва да си "отворен", да искаш да се вгледаш в другия, да ти стане интересен отвъд шаблоните на публичния му образ. Да търсиш допирателни, а не да подхранваш абстрактна омраза. Така си пише и Орхан Памук, който прави образа на Изтока по-достъпен, по-симпатичен, по-омиротворен. И вярва, че онези нишки, които са прекъснати преди столетия, отново ще се намерят. Не знам дали свръхпопулярен човек като него може да промени възприятия и предразсъдъци, наслоявани от години. Не съм сигурна, че литературата в това пазарно време, което превърна зрители и читатели в консуматори на сензации, може да бъде пречистваща.
Сигурна съм обаче, че с наближаването на местните избори, в общественото и в личното ни домашно пространство отново ще закръжат старите страхове - за турските кметове и "онези", които си говорят на турски по улиците. А политическите хиени ще настървяват публиката по вече изпитани рецепти.

05 август, 2007

забравени места

В така наречения "преход" се отделиха, с невидима линия помежду им два типа МЕСТА. Новите, продукт на новото време и онези, които все повече избледняват, като стари снимки, които все по-рядко забелязваме. Големите банки от стъкло и метал, кафенетата с екзотичен дизайн, широките "вип"-магазини със стерилно огромни витрини, детските парти-клубове и солариумите са нови образи на "модерността" в градския пейзаж. Някъде далече останаха отломъци от едно друго време. Например работилничка, в която някой, ВСЕ ОЩЕ, подвързва книги, поправя инструменти или претапицира столове.

Наскоро влязох в смесен магазин. По-малките дори не си го представят, защото не са виждали. Селско магазинче, в което можете да срещнете шампоан "Па-Па", блузи от басма и домакински принадлежности от "едно време" редом до захар, брашно, мушама и лепенки за рани. За микрокосмоса на едно село смесеният магазин си е актуалност. За променения поглед на градския човек, който прави "шопинг", вероятно е забавен спомен.

Помните ли кварталните видеотеки - онези малки, прашни и мрачни помещения, в които нахлу пиратската видеоиндустрия в първите години след 89-та? И те изчезнаха една по една, погълнати от законите на пазара, големите вериги и... възможността да си намериш филма в мрежата.

Не бях влизала при обущар от години. Препоръчаха ми един, в Борисовата градина, на стадион "Българска армия", от страничния вход, до будката на пазача. Вехтичко помещение, с работещо старо радио, стари рафтове и стари столове. Човек би се запитал откъде си намира материалите за работа този човек със странен занаят, във времената, в които на пазара продават и обувки за 5 лв. Той е усмихнат човек. Прави добри неща с ръцете си. Цял живот това е правил. И прилича на обущар от приказките. Друг е въпросът дали образът му ще оцелее? Дали нашите деца ще знаят какво е да си "занесеш обувките на поправка":)

Времето тече различно за всички ни, дори в образите, които ни заобикалят. Обичам да се отбивам при една квартална шивачка. Спасявала ми е много дрехи. Зимата, когато се стъмва по-рано, си пуска настолна лампа още в три-четири следобед. Понякога влизам просто да си поприказваме. На такива места и разговорите са различни и има една успокояваща лекота във въздуха, която сякаш ти напомня: не всичко е бързане и ядове. И като звънне gsm-ът, ти се струва странно, защото си на място от миналото...

И накрая се сещам за клек-шопа. Наскоро откриха първия КЛЕК-АРТ - т.е. пространство за изкуство, маскирано като прозорче на клек-шоп. Изкуствоведката, с която правих интервю спомена, че това е един от уникалните образи на прехода, дори метафора - как капитализмът израстнал изпод земята, излязъл на улицата от мазето:)

да си "обикновен човек" в медиите

Съвсем скоро на една медийна среща си говорихме за т.нар. "обикновен човек" в медиите. Анонимен участник в масовките-митинги преди години, от човека-маса, който се залъгваше с усещането за "тежестта" си в историята, той постепенно придоби глас и позиции. Да блокира пътища, да излива пред ТВ камерите изкупуваното за стотинки мляко, да застава с името и мнението си във вестникарски колонки и в цветни пасторални репортажи "по телевизора", дори да плаче. "Обикновеният човек" вече не е "непозната земя" за медиите. Те нахлуват и в най-личното му пространство - показват двора му, семейството му, конфликтите му, или странното му хоби. "Обикновеният човек" се гневеше на властта в анкети, участваше в подписки. А сега е по-склонен и да бъде медиен герой в обикновена житейска драма - като в "Имаш поща". Или в някое лъскаво риалити - като Христина /и като Здравко/.

Преди години медиите бяха обсебени от мега-скандалите на държавата, които вървяха като безкраен сериал, бяха твърде важна и твърде тясна за дребните питания на "обикновения човек" територия. Бяха "заети" медии, търсещи отговорите на общонационални въпроси. Сега нещата се поуспокоиха. Малко изненадано истеричната ни журналистическа гилдия установи, че този човек се интересува от по-земни и прагматични неща, не толкова от "философията на Прехода". И се втурна да го "показва" под път и над път. Ама толкова много да го показва, че се стига до абсурдната ситуация вестниците да обръщат живота му с хастара навън в рубриката "Лична драма", а във вечерните ТВ новини да минават по три-четири репортажа за "обикновения човек". Без повод. Репортери пропътуват километри, за да се вгледат в делника му. Когато политиката стана досадна и далечна или през август просто почива, идва ред на "обикновения човек" - той винаги има какво да каже. В комбинация с малко картина или снимка - ефектът е "човешки репортаж". Дали сме на публиката "човешката гледна точка".

Не знам дали "обикновеният човек" харесва този свой битовизиран образ. Другите "обикновени хора" - слушатели, зрители, читатели вероятно обичат такива истории. Защото приличат на техните. Защото лицата са непознати/за разлика от тези на "елита" и "звездите"/. И защото всичко изглежда много истинско. На обикновения човек му гори къщата, наводнение събаря моста на единствения път към училището на детето му, което е на 20 километра, на "обикновения човек" му "вдигат" цените и го снимат на пазара с портмоне в ръка или просто става жертва на лекарска грешка.

"Очовечаването" на медиите е хубав процес, стига да не прелива от едната крайност в другата. От абстрактната политическа говорилня години наред - в репортаж... от спалнята на "обикновения човек".

първи думи

Още малко личен принос към информационния шум, в който живеем:)

От години влача тефтери в чантите. Записвам там какво ли не. Цитати и делнични дреболии. Харесвам думите. И се боя, че използваме все по-малка част от тях. Публичното говорене си има известна "маса" от думи, отвъд която остават много забравени. Красиви думи, редки думи, странни или неподходящи за твърде прагматичното ни време. Медиите ни поднасят истории, "облечени" в определени думи. Малко шаблонно, малко рутинно.
Затова ще опитам да описвам нещата. И да разказвам. Не толкова да коментирам и назидавам. В тази шарена въртележка "интернет" можеш да намериш всичко/и да се "загубиш" дори/. Коментари и назидания колкото щеш.

Блогът е феномен, който руши досегашните модели на публичност, на споделяне. Ще го използвам като "тефтер":)