11.09. като клише

За пръв път на 11-ти септември не се сетих от сутринта за онзи 11-ти септември. За пръв път ми се струва толкова далече - утихнал дори в спомените, не само в нетрайната ни, обагрена с ежедневни апокалипсиси обща медийна памет. За пръв път днес усетих онази лекота, с която се опитваме да забравим лошите сънища. Не че не трябва да се помни. Дори бих гледала отново и отново онзи филм-мозайка на 11 режисьори, всеки от които в 11 минути беше намерил своя ъгъл към черния ден. Просто начинът, по който медиите се опитват да си го "спомнят", не ми харесва. Колективните клишета: горящите небостъргачи, замъглената от гъст дим картина и безпосочно тичащите хора - всичко това ще се превърне в толкова стереотипна представа за събитията, каквато са руските филми за войната. Днес гледа ли ви се такъв филм??? Всеки има своя "картина" от 11-ти септември, лична случка, която е запомнил заради този ден, личен "шифър" за онези безкрайно дълги часове. Има книги, има хиляди материали в мрежата. И не държа всяка година да ми "обработват" спомените с валяка на изтърканите от въртене по ТВ-каналите кадри на кошмара, разплакани лица в едър план и запалени свещички в памет на... Нещата не са толкова прости и толкова повърхностни, че да ги събираме в рутинната новина за една панихида. Дали пък това не е част от онази "макдоналдизация" на света, за която някои автори говорят? От това да ти предложат механичен, бърз, простичък и предвидим и прочит на реалността? Засищащ, но крайно безвкусен.