Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Юни, 2008

Толедо за четири часа

Да тръгнем оттук: по малките, тесни, шарени, каменни улички. Цветя и фенери над главите ви. Невероятно шофиране по уличките, които са метър и половина-два. Туристите се "строяват" в колонка, когато се разминават с местните шофьори. А те са доста спокойни за условията, в които се движат. Това се вижда в пролуките, когато се измъкнете от лабиринта на уличките-тунели и искате да видите поне няколко къщи накуп. Смесицата от стилове идва оттам, че в града дълги години са живели заедно маври, християни и евреи. Толедо е бил религиозна столица на Испания. Късче от катедралата. Попаднахме там в ден, в който имаше ученически празник. Стотици деца бяха накацали като гълъбите по площада с букети и сладкиши в ръка. Беше невъзможно да се влезе вътре, затова снимах само отвън. Винаги са ме изкушавали статуите по подобни сгради. Да ги гледам една по една. Седящи с векове горе, като че ли си говорят. Любопитна ми е тази образност и символика. Хората в онези времена имали ли са време и наде

Българинът и правилата

То съграждането на нещо общо започва от правилата, които хората поставят помежду си. Било двама души да поживеят заедно, било група адвокати да изчетат томове писания по дадено дело, било стоителите да построят етаж, било хлебарят да направи добър хляб, докато всички спим. Използвам тези елементарни примери, защото децата учат още "първите седем години", че "не се дъвчи с отворена уста", "на линейката се прави път" и "боклуците се хвърлят в кофата, а не през прозореца". Или поне нормалните родители разказват на децата си кое може, кое трябва, кое е недопустимо.  Днес на голяма част от населението правилата приличат по-скоро на комсомолска отживелица, отколкото на по-лесен начин да живееш с другите. Или ще запалиш цигара там, където не се пуши, или ще си хвърлиш бутилката от вода на магистралата, а тоалетната хартия - насред китна зелена полянка до пътя, която използваш като тоалетна. Или няма да си дупчиш билет, или ще караш без колан, или ще про

Последните, които помнят

Във фоайето на театъра в Хасково в единия ъгъл за две вечери успях да се полюбувам на десетина кукли. Потомците на Педя човек, Лакът брада. Но не съвсем. Кукли-уникати. Колкото повече ги гледаш, толкова повече се убеждаваш, че са уникати. Дрехите им - като излезли от раклата на прабабите. Косите - като боядисана слама, тук-там - по някоя вейчица вплетена. Шевици, бродерии, дантели. И всяка кукла си има лице, не прилича на никоя друга. Даже си помислих, че си има и възраст. Толкова различни бяха - едни замислени, други - усмихнати, трети - питащи, четвърти - търсещи, пети - изгубени...  Авторката е местна актриса - Силвия Предова. През деня беше на площада, маскирана като клоун, вечерта - до куклите, които скоро са поканени във Франция. Досега в България са ги показвали само в Пазарджик. Заговорихме се и Силвия ми разказа, че такива кукли се правят с тъга. Че материалите наистина излизат от раклите на нейните майка и баба, на хора от селото далеч на Дунава, откъдето си носи представи,