От около година насам става все по-натрапчиво усещането, че някой е задействал обратното броене на държавата ни като самостоятелна етнокултурна, национална, географски и административно определена и уж самостоятелна единица и е взел бъдещето ѝ на ръчно управление. Под логото на евроатлантизма се правят опити за откъртване на последните пирони , крепящи скърцащата порта на българското, на различното, на историческото в името на едно нерадостно аморфно утре в дигитализиран свят без корени. Демонстративно в медиите се разгръща лесно разпознаваем фронт от дежурни гласове – нещо като батальонна бойна група , които ни убеждават в нашата западна принадлежност и упорито и безмозъчно пригласят на западните мозъчни тръстове, опитвайки се да ни пришият някак противоестествено и напук на историческите факти към "евроатлантическата общност" и "евроатлантическите ценности". Нещо като "интеграцията" на индианците от западните нашественици и "освободители".
Блог за невидимите граници между нещата: като доброто капучино, което е сладко, но едва загатнато нагарча