Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Октомври, 2008

Земенският манастир - оцеляващият сред вандали

А това е Земенският манастир "Св. Йоан Богослов", който все още има късмета да не е посетен в неподходящо време от неподходящи българи като героите на предишната статия . Дали защото не знаят къде е Земен, дали защото за този обект от Националния исторически музей се грижат по-добре? Св. Йоан Богослов бил любимият ученик на Христос, изобразен е в нишата над входната врата на църквата. В олтарната част на храма са запазени по-мащабни фрагменти от стенописите. Естествено, свещи не се палят. Запазен е почти целият образ на св. Ана, разкрит в първия живописен слой от 11-ти век. И уникален образ на Богородица с нишка в ръка. Изключително ценни са стенописите "Изковаване на гвоздеите за разпятието", "Причастие на апостолите" и ктиторските портрети на деспот Деян и съпругата му Доя. В Земенския манастир е един от най-старите запазени образи на пазителя на Рилската обител Св. Иван Рилски. Майсторът не е използвал зашеметяващи и сложни цветове. Нанасял е боята

Малките варвари

В пушилката от оставки и самоубийства, които направиха последните десетина дни истинска риалити снимачна площадка на съвременен мафиотски сериал, най-малко някой ще се трогне от посегателството върху паметник на културата. Съвсем на крайчеца на дъската и малко преди да го изтрият с подгизналата от скандали и разруха гъба на медийния дневен ред, журналистите добавиха и вандализма в Ивановските скални църкви . Ето така в глупавото и лекомислено ежедневие на днешния презадоволен свят си отиват образи, оцелели векове на мир и войни, на смесване на раси, религии и човешки пристрастия на кръстопътните Балкани. Някакви Стойчо и Цанко, чиито мозъци вероятно са плоски и мътни като далечния хоризонт в мрачно време си правили купон на територията на обект от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Опитали да вложат своя нещастен варварски почерк/ защото на прочит просто не са способни/, върху лика на светците, битуващи там от Средновековието. Случката поставя няколко неотложни с драматизма с

София, есен 2008

Това са думи за малките неща. Които не виждаме, докато се блъскаме, бързаме, мръщим, говорим по телефона и пресичаме на червено. Това са предметите, хората и сградите, покрай които минаваме стотици пъти, без да забележим колко красиви могат да бъдат, ако спрем да ги видим. Понякога трябва да гледаш нагоре. Защото освен небето, старите олющени и помръкнали фасади, жълтите листа, можеш да видиш надписите от миналото - дори в този грандиозен вид: ... и надписите от сегашното време: Джамията сутрин е различна, когато градинката до старата баня е почти празна, луната още обикаля безсънна, а навалицата я няма. За играещите шах цигарата и слънчевата есен вероятно са най-големият подарък в този момент. Може би дървото не избира къде да поникне, както и човек не избира къде да се роди - поне според някои теории... Но като заговорим за есен, какво друго ако не вечнозелената количка на тази стара фурна, може да напомни за печената тиква. Всяка сутрин побелял мъж излиз

Ретро-жените

Това е донесла 28-годишната фотографка от Скопие Ива Димеска. Изложбата не е голяма. Стилът е ретро - или както самата тя казва - намигане към 60-те и 70-те в модната фотография, когато жените на снимките били с по-малко грим и излъчвали повече мекота и спокойствие, за разлика от образите в днешното по-агресивно рекламно пространство. На една от фотографиите усмихнатата по образец на Мерилин Монро жена носи рокля на бабата на Ива. Ива е започнала с журналистическа фотография, но бързо се е отказала. Снимала е в Блаце, още като момиче, защото не я взимали насериозно. Тези фотобележки били натоварени с травми. Сега се е посветила на модната фотография. Разказва, че в днешния стил на обличане не й харесва масовата мода, това, че жените не търсят себе си чрез дрехите, които носят. Тук има повик към носталгията. Затова са водата отзад, любопитната животинка, ръчната количка, кожухчето, наметнато на раменете на модела. Харесва Хелмут Нютън. На една от снимките в софийската изложба бременн

Прозаична история с прозаичен боклук

Има една градинка, чието безобразно състояние преди време ми беше лична кауза. Сега вече не ми е, но гледката остава безобразна. И докато минава времето, ми минават и някои все по-настоятелни въпроси - някои от тях се оформят като диагнози. Това е "околоблоково пространство" в столичен квартал, както пише някъде из законите, което всъщност е ничие. Защото на патроните му - околните блокове, не им пука за него. На родителите, които водят децата си тук - очевидно също. Защото общото е ничие. Градинката разполага с една голяма кофа за смет в единия ъгъл и една по-малка, която добра продавачка от близък минимаркет изхвърляше, докато магазинчето не фалира. И тези кофи са ничии. След като водих мълчалива или по-разговорлива кореспонденция с Малката и Голямата община, се оказа, че ако гражданите от околните блокове не благоволят да си изхвърлят тази кофа, няма земна сила или наредба, която да накара хората от "Чистота" да го правят. Беше ми навик като се понатрупат боклу