Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Април, 2008

аномалии

Вчера вечерях със стара приятелка, която ме извести, че отива да работи в Брюксел. Поне за година, а после - "според зависи". От дума на дума стана ясно, че моят ден започва с огромно чаша кафе и сутрешните ТВ блокове, за да съм в час отрано с всички скандали и текущи линии на напрежение, защото работата ми е такава, защото така свикнах, защото имам време да погледам, докато го изпия това огромно кафе. И тогава тя ми каза, че изобщо не следи нещата, не знае какъв е Куйович, не е разбрала защо Румен Петков си е отишъл, не е чула за никакви стенограми, дето уж ги четеше целокупният народ... А аз си помислих, че вероятно много "нормални хора" с нормална работа, нормални доходи и нормално мислене също не знаят. Нищо че в последните два месеца този топ-сюжет с МВР, с който заклинателите на "кризата в държавността" почти закриха държавата, беше водещ от сутрин до вечер. Всяка сутрин се будех със сериала "Куйович-Илиев-Запалката". Докато не срещнах еди

местни новини

Така се наричаше и един филм с Кевин Спейси. Малкото, ветровито, морско градче и малкият му вестник, чийто шеф толкова се радваше на извънредни ситуации - бури и катастрофи, защото това нахъсва публиката. И ние в малкия град си имаме вестници, потънали в малките новини, новините, които знаят всички, както се знаят и поздравяват по улиците. Кога голям вестник ще лепне на първа страница "Художници претворяват в картини живописния Ловеч". Или "Разкрит е младежът, потрошил лампите на Покрития мост" ? Това е новинарската машина с местен обхват, която те пренася отвъд досадното и бъбриво нищонеказване на големите медии. Е, има ги и местните клишета - някои протоколни събития са поднесени по-протоколно от самия протокол като "Петър Мутафчиев се срещна с гражданите на Ловеч". Кога голям вестник ще честити от първа страница осми март от името на кмета:) - това четох в петъчния, 7-мо мартенски брой на казанлъшкия "Искра". Иначе, за два дни в малкия град у

том джоунс от шипка - остарял, но гласовит

Българският "Tom Jones". С колело и бастун. Понакуцва и ходи с големи очила. Гласът му е страховит. Наистина. Пее като Елвис, Хъмпърдинк, Синатра, Павароти, Армстронг... Обикалял е из градове и ресторанти. Лятото по морето. Преди време и по сватби. Обича да се шегува с визията си - че приличал на овчар или шофьор на автобус. Обича изненадата на онези, които не го познават, като го чуят за първи път. Живее в Шипка. Пее при Астор. От време на време. Някога е пял в Смолян, Сандански, Стара Загора... хотел "Родина" в София. Във времената, когато за да получиш категория да пееш в заведение, са се покривали "нормативи" от съветски песни. Които обаче не го увличали особено. Казва, че в Америка президентът ставал като запее Ела Фицджералд. Че тук нямаме такава култура. Освен любимците си, чиито изпълнения дублира, слуша джаз и класика. Живее сам. И раздава любителски дискове със свои записи. Имитира гласове, инструменти, автомобили, птици, Тодор Живков. Като учен

gsm

Мобилният станал на 35 . Както и много други завоевания на цивилизацията като миксера и миялната машина, с които американците си служат отпреди последната голяма война, и мобилният дойде късно при нас. Когато започнах да работя в радиото през пролетта на 2000-та година, събеседниците по най-актуалните теми се издирваха /това е точната дума/ в повечето случаи на стационарни телефони. Някои имаха мобифони. Думата мобифон постепенно започна да разширява значението си отвъд "мутрафон". Сега, когато някой даде стационарен телефон за връзка, настава леко напрежение, пауза и после: "а може ли и мобилен?" Има екзотични хора, които не са си купили мобилен телефон, не искат, отричат необходимостта от това чудо на деня, съпротивляват се до последно. Като изпращащите факс. Когато родих детето си, нямах мобилен телефон, на който да ми звънят всички и да ме разпитват надълго и нашироко. В студения коридор на болницата имаше "булфон" или нещо подобно. И разговорите бяха