Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от 2008

Страната на падащите камъни

"Опасност от падащи камъни има по пътя София - Самоков, Ботевград - Мездра, Кричим - Девин, Асеновград - Смолян - Чепеларе, Югово - Лъки, района на Козница, 4-ти км. при Никопол, Кресненското и Искърското дефиле, прохода Троян - Кърнаре..." Тази рутинна информация звучи трогателно ежедневно от устата на още сънения диспечер в "Пътна помощ". По радиото я чуват стотици хора. Не знам дали забелязват, че тя се повтаря до лудост с месеци и години. Т.е. опасността от падащи камъни е постоянна за пътищата ни. Но и за цялата държава. Сетете се за друго място в Европа, където камъкът вместо "да си тежи на мястото" - пада. И нищо не е в състояние да го спре. Скандалите падат като камъни ежедневно и с постоянство, което сравнявам единствено с непроменящата се ситуация в сутрешната сводка на СБА. Ефектът е само в леко разплисканата кал след това. Няма извънредни мерки или извънредна тревога. Ето -тази година бе изобилна на падащи камъни: не бяха арестувани служител

И още за трамвая, управляван от премиера

Какво ли не се каза и изписа за ретро-клипа, предшестващ конгреса на БСП. За трамвая, в който Станишев и Данаилов водят населението към по-добрите времена. Това още веднъж доказва колко се впрягаме и за най-големите дреболии. Колко не можем с усмивка да приемаме някои ексцентрични решения на пи-ар-ите. Как всичко трябва да бъде омазано в черно - като в песента на Stones - Paint It Black. Затова много ми хареса отговорът на "Московска" 33. Може да изглежда встрани от правилата и сериозния тон на официалното общуване, но и без това напоследък кметът и премиерът си говоря като кръвно обидени едно на друго деца от квартала. Понеже линкът спестява част от свежестта на текста, ето го целия: "Във връзка с получени сигнали от обезпокоени граждани , че неквалифицирани водачи управляват трамваи Столична община апелира софиянци да запазят спокойствие. Гарантираме, че в градския транспорт няма опасност пътниците да подпаднат в трамваи, управлявани от неподготвен водач като Сергей С

Принос към теорията за нещастния народ

Българите пак били сред най-големите песимисти в Европа. А северните народи - най-големи оптимисти. Това отдавна не е новина. Новина е, че не се променяме в нещастието си. Бях три дни в Германия. Някои неща, причинители на щастие и спокойствие, се набиват на очи от пръв поглед. Огромни добре регулирани кръстовища, уютни пешеходни зони, спокойно движещи се хора - не видях истерично бързащи, блъскащи се, озъбени на някого, не видях и твърде шумни компании в ресторантите, в които се хранихме. Нямаше много пушещи в smoking area-та. Хората живеят разумно, здравословно и доста усмихнато, дори да изглеждат вглъбени и затворени. Карат велосипеди, редят се и на опашки в магазина, но не бързат. Казват "добър ден" и "лека нощ" на непознати в коридора на хотела. И... вече пазаруват коледни подаръци. Нищо, че и там има финансова криза. Дойдох си на думата. Всичко вече е украсено. Улици, магазини, дори ресторантите отвътре. Огромни елхи на всяка крачка - и в Лайпциг, и в Берлин.

Граници

Всичко започва и свършва тук. Циганските антени на булевард "Европа" - входът и изходът на Европа. Оттук насетне граници всякакви. Географски, икономически, психологически. Площадът в Драгоман. В последния ден преди зимните пости. Дали пък не изядохме принцеси с кайма в бързината? Те, правилата, нали и без това са само думи. Едно от селцата по пътя Трън-Драгоман, който се вие така неразбираемо на картата, че сякаш свършва в нищото. Но иначе го има, караме "по главния път, все направо и сте в Драгоман". Покрай него: кафе-аперитив "Демокрация", надпис "точилар" и разни други реликви. Сред първите образи, които децата рисуват, са къща и дърво, казват психолозите. Те така и си остават, къщата и дървото, доста свързани - и в запустението. Снимката е от село Бусинци, Трънско, където е било първото държавно училище за керамика след освобождението. Затова ги обичам тези места. "Работническо дело". Откога не съм виждала. Както и огнище

Писмо до приятел

Отварям си една от пощите с "десетдневно закъснение". Стар приятел ме пита защо не пиша тук, че му липсват мислите за малките неща... Напоследък сякаш не живея, а тичам. Само задръстванията забавят този безумен ритъм. Но японците скоро ще изкопаят метрото и то ще стигне до радиото. Телефонът ми титка през няколко минути с breaking news - за някоя измама, катастрофа, починала звезда. Въобще лошавина някаква. На другия телефон настоятелно sms-но ми обясняват, че е наложително да спечеля "Мерцедес". Допиваме поредната политическа боза. Кой какво на кого казал, а неговите пиар-и му се обадили и той веднага отговаря, първият му връща, а вторият не се дава и продължава да коментира. И така от зори до мрак. Премиер, който се обади на фенките, кметове с бицепси в старчески дом, кремиковски металурзи с метален блясък в очите/повече метал от този на Доган/, арестувани бизнесмени, а идва и грипът. Един Обама зад океана и заклинанието "финансова криза". Това е похлу

Земенският манастир - оцеляващият сред вандали

А това е Земенският манастир "Св. Йоан Богослов", който все още има късмета да не е посетен в неподходящо време от неподходящи българи като героите на предишната статия . Дали защото не знаят къде е Земен, дали защото за този обект от Националния исторически музей се грижат по-добре? Св. Йоан Богослов бил любимият ученик на Христос, изобразен е в нишата над входната врата на църквата. В олтарната част на храма са запазени по-мащабни фрагменти от стенописите. Естествено, свещи не се палят. Запазен е почти целият образ на св. Ана, разкрит в първия живописен слой от 11-ти век. И уникален образ на Богородица с нишка в ръка. Изключително ценни са стенописите "Изковаване на гвоздеите за разпятието", "Причастие на апостолите" и ктиторските портрети на деспот Деян и съпругата му Доя. В Земенския манастир е един от най-старите запазени образи на пазителя на Рилската обител Св. Иван Рилски. Майсторът не е използвал зашеметяващи и сложни цветове. Нанасял е боята

Малките варвари

В пушилката от оставки и самоубийства, които направиха последните десетина дни истинска риалити снимачна площадка на съвременен мафиотски сериал, най-малко някой ще се трогне от посегателството върху паметник на културата. Съвсем на крайчеца на дъската и малко преди да го изтрият с подгизналата от скандали и разруха гъба на медийния дневен ред, журналистите добавиха и вандализма в Ивановските скални църкви . Ето така в глупавото и лекомислено ежедневие на днешния презадоволен свят си отиват образи, оцелели векове на мир и войни, на смесване на раси, религии и човешки пристрастия на кръстопътните Балкани. Някакви Стойчо и Цанко, чиито мозъци вероятно са плоски и мътни като далечния хоризонт в мрачно време си правили купон на територията на обект от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Опитали да вложат своя нещастен варварски почерк/ защото на прочит просто не са способни/, върху лика на светците, битуващи там от Средновековието. Случката поставя няколко неотложни с драматизма с

София, есен 2008

Това са думи за малките неща. Които не виждаме, докато се блъскаме, бързаме, мръщим, говорим по телефона и пресичаме на червено. Това са предметите, хората и сградите, покрай които минаваме стотици пъти, без да забележим колко красиви могат да бъдат, ако спрем да ги видим. Понякога трябва да гледаш нагоре. Защото освен небето, старите олющени и помръкнали фасади, жълтите листа, можеш да видиш надписите от миналото - дори в този грандиозен вид: ... и надписите от сегашното време: Джамията сутрин е различна, когато градинката до старата баня е почти празна, луната още обикаля безсънна, а навалицата я няма. За играещите шах цигарата и слънчевата есен вероятно са най-големият подарък в този момент. Може би дървото не избира къде да поникне, както и човек не избира къде да се роди - поне според някои теории... Но като заговорим за есен, какво друго ако не вечнозелената количка на тази стара фурна, може да напомни за печената тиква. Всяка сутрин побелял мъж излиз

Ретро-жените

Това е донесла 28-годишната фотографка от Скопие Ива Димеска. Изложбата не е голяма. Стилът е ретро - или както самата тя казва - намигане към 60-те и 70-те в модната фотография, когато жените на снимките били с по-малко грим и излъчвали повече мекота и спокойствие, за разлика от образите в днешното по-агресивно рекламно пространство. На една от фотографиите усмихнатата по образец на Мерилин Монро жена носи рокля на бабата на Ива. Ива е започнала с журналистическа фотография, но бързо се е отказала. Снимала е в Блаце, още като момиче, защото не я взимали насериозно. Тези фотобележки били натоварени с травми. Сега се е посветила на модната фотография. Разказва, че в днешния стил на обличане не й харесва масовата мода, това, че жените не търсят себе си чрез дрехите, които носят. Тук има повик към носталгията. Затова са водата отзад, любопитната животинка, ръчната количка, кожухчето, наметнато на раменете на модела. Харесва Хелмут Нютън. На една от снимките в софийската изложба бременн

Прозаична история с прозаичен боклук

Има една градинка, чието безобразно състояние преди време ми беше лична кауза. Сега вече не ми е, но гледката остава безобразна. И докато минава времето, ми минават и някои все по-настоятелни въпроси - някои от тях се оформят като диагнози. Това е "околоблоково пространство" в столичен квартал, както пише някъде из законите, което всъщност е ничие. Защото на патроните му - околните блокове, не им пука за него. На родителите, които водят децата си тук - очевидно също. Защото общото е ничие. Градинката разполага с една голяма кофа за смет в единия ъгъл и една по-малка, която добра продавачка от близък минимаркет изхвърляше, докато магазинчето не фалира. И тези кофи са ничии. След като водих мълчалива или по-разговорлива кореспонденция с Малката и Голямата община, се оказа, че ако гражданите от околните блокове не благоволят да си изхвърлят тази кофа, няма земна сила или наредба, която да накара хората от "Чистота" да го правят. Беше ми навик като се понатрупат боклу

Изток

Векът на пергела

В България уникално съжителстват най-новите с удивително вехти и ретроградни практики и технологии. Бегло мернах в тв кадър около поредната морска трагедия с потъването на кораб край Емине, че част от българските пристанищни власти мъдруват нещо пред някакъв екран, а пред тях на масата гордо лежат и други пособия за изчисляване: един пергел.  Преди ден-два пък една телевизия отново разказа как работят полицаите, надникна в ежедневието на човека на закона, който живее сред хиляди хартии и не си пази пишещата машина за спомен или реквизит за някой ретро-филм, а работи на нея, все още. Неотдавна пък дознателите показаха как си лепят с тиксо облегалките на столовете, защото се разпадат, а очевидно бюджет за нови няма. Така е, както знаете, и в болниците - някои апарати работят противно на всички физични, научни, амортизационни, времеви, медицински закони. Друг е въпросът... колко точно работят.  Една селска кметица преди време показа и своята пишеща машина и папките изписани лично от нея м

Imagine

Кръв. На асфалта - в дъжд или слънчево време. Или точно по Коледа. Кръвта на някой, който току-що се е смял, пушил цигара, звънял по телефона, усмихнал се е на детето на задната седалка. Например твоята кръв. Секунди, в които не само воланът, но и животът се завърта главоломно и в буквалния смисъл на думата. Секунди, в които и за вярващите Господ няма. Секундите, в които не ти, а смъртта кара колата. Вчера показаха поредните брутални кадри от катастрофи в Шуменско. Пак убити, изхвърчали от колите, блъснали се в дърво. А оцелелите от предишните катастрофи сигурно гледат тези кадри по телевизията от инвалидните си колички или от болничните легла. Неоцелелите ги гледат някъде отгоре, където небесните шосета са безкрайни, а ограничения за скоростта няма. Представи си. Ужаса да умреш разкъсан на асфалта заради собственото си или чуждо безумие да се мислиш за непобедим, страхотен, ненадминат, неуязвим, много печен шофьор. Или да умираш бавно. Да не идва линейка. Или до теб да умират любимите

Задният двор на паметта

Има образи на запустението, които не са непременно образи на разрухата. Защото са свили под рехавата си повърхност повече живинка, отколкото очакваме. Или поне не всеки запечатан миг пустота означава забрава. Мисля си, че дори един да види, разчете или да си представи историите зад тези образи, те не са безнадеждно забравени. Някога тази къща е била в центъра на селото. Отсам е мегданът. Преди години оттук ежедневно минаваха автобуси по няколко пъти на ден. Сега май минават веднъж седмично. Преди години имаше пощальон, който носеше "Работническо дело" и "Земеделско знаме" всеки следобед. Сега на стената на пощата има само табло с некролози. Вещите си имат "памет". Ако не сте виждали и... помирисвали такава печка поне веднъж в живота си, не се спирайте на тази снимка:) Делва в манастирски двор. Където всичко е замряло в пукнатините на времето, всичко е зелено, зелено и тихо. Оградата на Женския метох в Самоков. Привечер в двора шурти само водата от

Шлифер, шапка и бастун

Шарен бастун в златисто-кафеникаво. Добре лъснати обувки. Очила с дебели рамки. Стар панталон и стара шапка, каквито вече не се продават. Шлифер стил 70-те, а може би по-рано. Познахте ли го? Класическият пенсионер - дядо, който се движи с градския транспорт.  За разлика от бабите, при които е по-трудно да обрисуваш събирателен образ, дядото, когото описвам, си има запазен стил и марка на поведение. Сутринта видях един такъв. Слабичък, стоя прав стоически доста спирки наред до кабинката на шофьора. Защото е от типа, който не връхлита с пъшкане и не разбутва половината тролей, докато седне с многострадална въздишка. А съм сигурна, че има не по-малко основания да го направи.  Винаги съм харесвала този образ - с вестник или без вестник под мищница, с бутилка минерална вода или не, ми напомня за образа на пенсионера отпреди години. Спретнат дядо, който става рано, води внучето на училище, плаща си сметките навреме, клиент или не на ваксаджията на ъгъла - винаги е с чисти обувки и дебела но

Обречена кауза

Да намериш плюшена играчка без т.нар. пискун в корема? Изгубена предварително кауза. Когато синът ми беше по-малък, ми беше много неприятно да получава купища различно писукащи, врещящи, мяукащи, пеещи фалшиво и прочие плюшени играчки. Някои от които с безкрайно неиздържан външен вид - добавени светещи елементи по ушите или лампички на корема, или украсени с повече от един брой сърца с потресаващия надпис "I love you".  Малко са сред тях онези, които са семпли като визия и цвят, не издават звук и приличат на първообраза - например лъвът да прилича на лъв, а не на кенгурче, а кравата - да бъде крава вместо неустановено животински вид. Наскоро се наложи да търся подарък за 7-8 годишно дете.  Вярвате ли, че в достатъчно голям магазин всичките плюшковци звучаха? Избираш някоя симпатична, гледаща умилително, достатъчно гладка и нежна играчка и звукът, който излиза от нея те довършва. Пример: светлокафява маймунка, която квичи/не преувеличавам!/ като добитък пред ножа.  Не разбирам

МагазинА търси продавачка

Това ми е любимият надпис. Украсява от баничарници до бутици. Достолепно и без да му пука. Че трябва да е магазинЪТ, а не магазинА. Същото е като "апартаментА се дава под наем" или "паркингА се плаща до 5-то число на месеца". Може да е много досадно, но такива са правилата за писане. И като не си научил основни положения, би трябвало да се броиш донякъде неграмотен. Това с пълния и краткия член е обществено бедствие. На всички нива - администрация, медии, магазини. Но нежно и по-тихо тлее още по-голямата неграмотност - на знаещите английски, които превеждат филми за мрежата. Торентите са пълни с изумителни субтитри, където да напишеш "бОтилка", "ноща" и "Утчайващо" е абсолютно нормално.  Понеже и голяма част от публиката вече не прави разлика между правилно и неправилно. Какво значение има дали пише "иСпепелявам" или "изпепелявам", щом като се вижда за какво иде реч? Но тъй като това е част от по-голямата тема за

Троянски гледки

Покрив с тикли. Бившето килийно училище в село Гумощник, възстановено с т.нар. "царски проект". Вътре раздават дипломите на малки ученици от Троян, иначе е затворено, защото църквата и общината се съдят за него. Ателието на Ирина и Ивайло в Априлци. Живеят и рисуват заедно като един. Не можеш да разбереш откъде започва единият и къде другият. Не им липсва големият град. Нещата им са много красиви, рисувани изцяло на ръка. И в този занаят има "хляб", т.е. масова продукция и разкош, за ценители. Съчетават ги. Отец Станимир отваря църквата в с. Гумощник с ключа от нейното създаване преди 170 години. За разлика от други неща, този ключ се пази като реликва в обезлюденото село. Поглед отвътре. В този храм е един от най-ювелирно изработените иконостаси, които съм виждала. Правили са го шест години. Днес дали някой ще отдели шест години за нещо подобно? Дядо Марин от с. Черни Осъм. На 87 години. Заснет в най-голямата жега в два по обед. Бодър и все с нагласа да запее.