Писмо до приятел

Отварям си една от пощите с "десетдневно закъснение". Стар приятел ме пита защо не пиша тук, че му липсват мислите за малките неща... Напоследък сякаш не живея, а тичам. Само задръстванията забавят този безумен ритъм. Но японците скоро ще изкопаят метрото и то ще стигне до радиото. Телефонът ми титка през няколко минути с breaking news - за някоя измама, катастрофа, починала звезда. Въобще лошавина някаква. На другия телефон настоятелно sms-но ми обясняват, че е наложително да спечеля "Мерцедес". Допиваме поредната политическа боза. Кой какво на кого казал, а неговите пиар-и му се обадили и той веднага отговаря, първият му връща, а вторият не се дава и продължава да коментира. И така от зори до мрак. Премиер, който се обади на фенките, кметове с бицепси в старчески дом, кремиковски металурзи с метален блясък в очите/повече метал от този на Доган/, арестувани бизнесмени, а идва и грипът. Един Обама зад океана и заклинанието "финансова криза". Това е похлупакът, под който се движим. Един овчар се обадил на телефона на слушателя в радиото и казал, че живее "откъснат от света, но по цял ден слуша радио". Ако знае как му завиждам. Хем да си там, дето надлъж и нашир е само поле, тишина, дим от коминчета и суровата истина - хем да знаеш какво става със световните дела. Така, от дистанция, овчарят преценява по-добре нещата от нас, които се въртим в голямата делнична лудница. Спасих се за ден по западните пътища. Тези де, близо до западната граница. Между Трън, където наистина има тръни и от старите дюлгери са останали само пушещи намръщени мъже по площада и Драгоман, където по-често площада пресича сянката на птица, отколкото човек. Минах по път, който е толкова тесен, че не знам как се разминават две коли, особено зимата. Но може би и коли няма толкоз по тези краища. Не е като на Руски паметник. Един дядо с военна шапка с някакъв съветски символ, ни упъти накъде да караме, а граничните ни спряха за проверка и ни питаха дали сме "от селото". Не, ние сме от "глобалното село", от медийното, онова вечно будното, което не мирясва... Ех, дядо, дядо... Как се живее на това място, в тоя кристален въздух и беднотия, без "Кауфланд" и "Арена", без билетни автомати и пуканки с карамел, а? Задавам си въпроса какво трайно създаваме, с безкрайното си щуране из публичните вълни на днешна България? На големия мегдан? По-красиви сгради ли, по-вкусен хляб ли, по-здрави деца ли, по-ценни картини ли? Не ни ли прави това абсурдно време шерпи на твърде кратка мисия? Консуматорска сякаш? Време нямаме за нищо. Нерви имаме в изобилие. А перспектива ясна - не съвсем. Българите от Испания си идват. Казаха ми го още напролет, като ги разпитвах. А младите олимпийци, в чиито глави са новите открития - поемат обратния път: навън. Някой преброи българите зад граница и ги изкара почти колкото тези тук. Сетих се, че където и да отида, вече срещам доста българи. И светът се смалява. Става все по-домашен. Какво друго? Гледах новия Бонд. И той е полудял. Ей такива неща покрай мен.