Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Септември, 2008

Изток

Векът на пергела

В България уникално съжителстват най-новите с удивително вехти и ретроградни практики и технологии. Бегло мернах в тв кадър около поредната морска трагедия с потъването на кораб край Емине, че част от българските пристанищни власти мъдруват нещо пред някакъв екран, а пред тях на масата гордо лежат и други пособия за изчисляване: един пергел.  Преди ден-два пък една телевизия отново разказа как работят полицаите, надникна в ежедневието на човека на закона, който живее сред хиляди хартии и не си пази пишещата машина за спомен или реквизит за някой ретро-филм, а работи на нея, все още. Неотдавна пък дознателите показаха как си лепят с тиксо облегалките на столовете, защото се разпадат, а очевидно бюджет за нови няма. Така е, както знаете, и в болниците - някои апарати работят противно на всички физични, научни, амортизационни, времеви, медицински закони. Друг е въпросът... колко точно работят.  Една селска кметица преди време показа и своята пишеща машина и папките изписани лично от нея м

Imagine

Кръв. На асфалта - в дъжд или слънчево време. Или точно по Коледа. Кръвта на някой, който току-що се е смял, пушил цигара, звънял по телефона, усмихнал се е на детето на задната седалка. Например твоята кръв. Секунди, в които не само воланът, но и животът се завърта главоломно и в буквалния смисъл на думата. Секунди, в които и за вярващите Господ няма. Секундите, в които не ти, а смъртта кара колата. Вчера показаха поредните брутални кадри от катастрофи в Шуменско. Пак убити, изхвърчали от колите, блъснали се в дърво. А оцелелите от предишните катастрофи сигурно гледат тези кадри по телевизията от инвалидните си колички или от болничните легла. Неоцелелите ги гледат някъде отгоре, където небесните шосета са безкрайни, а ограничения за скоростта няма. Представи си. Ужаса да умреш разкъсан на асфалта заради собственото си или чуждо безумие да се мислиш за непобедим, страхотен, ненадминат, неуязвим, много печен шофьор. Или да умираш бавно. Да не идва линейка. Или до теб да умират любимите

Задният двор на паметта

Има образи на запустението, които не са непременно образи на разрухата. Защото са свили под рехавата си повърхност повече живинка, отколкото очакваме. Или поне не всеки запечатан миг пустота означава забрава. Мисля си, че дори един да види, разчете или да си представи историите зад тези образи, те не са безнадеждно забравени. Някога тази къща е била в центъра на селото. Отсам е мегданът. Преди години оттук ежедневно минаваха автобуси по няколко пъти на ден. Сега май минават веднъж седмично. Преди години имаше пощальон, който носеше "Работническо дело" и "Земеделско знаме" всеки следобед. Сега на стената на пощата има само табло с некролози. Вещите си имат "памет". Ако не сте виждали и... помирисвали такава печка поне веднъж в живота си, не се спирайте на тази снимка:) Делва в манастирски двор. Където всичко е замряло в пукнатините на времето, всичко е зелено, зелено и тихо. Оградата на Женския метох в Самоков. Привечер в двора шурти само водата от

Шлифер, шапка и бастун

Шарен бастун в златисто-кафеникаво. Добре лъснати обувки. Очила с дебели рамки. Стар панталон и стара шапка, каквито вече не се продават. Шлифер стил 70-те, а може би по-рано. Познахте ли го? Класическият пенсионер - дядо, който се движи с градския транспорт.  За разлика от бабите, при които е по-трудно да обрисуваш събирателен образ, дядото, когото описвам, си има запазен стил и марка на поведение. Сутринта видях един такъв. Слабичък, стоя прав стоически доста спирки наред до кабинката на шофьора. Защото е от типа, който не връхлита с пъшкане и не разбутва половината тролей, докато седне с многострадална въздишка. А съм сигурна, че има не по-малко основания да го направи.  Винаги съм харесвала този образ - с вестник или без вестник под мищница, с бутилка минерална вода или не, ми напомня за образа на пенсионера отпреди години. Спретнат дядо, който става рано, води внучето на училище, плаща си сметките навреме, клиент или не на ваксаджията на ъгъла - винаги е с чисти обувки и дебела но

Обречена кауза

Да намериш плюшена играчка без т.нар. пискун в корема? Изгубена предварително кауза. Когато синът ми беше по-малък, ми беше много неприятно да получава купища различно писукащи, врещящи, мяукащи, пеещи фалшиво и прочие плюшени играчки. Някои от които с безкрайно неиздържан външен вид - добавени светещи елементи по ушите или лампички на корема, или украсени с повече от един брой сърца с потресаващия надпис "I love you".  Малко са сред тях онези, които са семпли като визия и цвят, не издават звук и приличат на първообраза - например лъвът да прилича на лъв, а не на кенгурче, а кравата - да бъде крава вместо неустановено животински вид. Наскоро се наложи да търся подарък за 7-8 годишно дете.  Вярвате ли, че в достатъчно голям магазин всичките плюшковци звучаха? Избираш някоя симпатична, гледаща умилително, достатъчно гладка и нежна играчка и звукът, който излиза от нея те довършва. Пример: светлокафява маймунка, която квичи/не преувеличавам!/ като добитък пред ножа.  Не разбирам

МагазинА търси продавачка

Това ми е любимият надпис. Украсява от баничарници до бутици. Достолепно и без да му пука. Че трябва да е магазинЪТ, а не магазинА. Същото е като "апартаментА се дава под наем" или "паркингА се плаща до 5-то число на месеца". Може да е много досадно, но такива са правилата за писане. И като не си научил основни положения, би трябвало да се броиш донякъде неграмотен. Това с пълния и краткия член е обществено бедствие. На всички нива - администрация, медии, магазини. Но нежно и по-тихо тлее още по-голямата неграмотност - на знаещите английски, които превеждат филми за мрежата. Торентите са пълни с изумителни субтитри, където да напишеш "бОтилка", "ноща" и "Утчайващо" е абсолютно нормално.  Понеже и голяма част от публиката вече не прави разлика между правилно и неправилно. Какво значение има дали пише "иСпепелявам" или "изпепелявам", щом като се вижда за какво иде реч? Но тъй като това е част от по-голямата тема за