Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Ноември, 2007

ежедневие на безсмислените трагедии

Мануела се събуди от кома, месеци след катастрофата с Максим Стависки. Кома, която вероятно за близките й е била път сред безкрая. Англичанка бе нахапана до смърт от улични кучета. Бомба, заложена за лице от „криминалния контингент” изкоруби половин блок и рани една жена. Поредната мина взе живота на трима миньори. Това са само „новини” от последните три-четири дни. За пореден път звучат неубедителни, полувиновни гласове кой, защо и как е трябвало нещо да направи, за да не осъмват поредните миньорски семейства с черни ленти по вратите. За пореден път безсмислени обяснения, пълни с термини от минното дело, пълнят ефира, за да се окаже, че и тази трагедия е НЕЯСНА, ИЗЛИШНА, ОТВРАТИТЕЛНА. Нехайството, с което преживяваме подобни случаи, е необяснимо. Те стават част от житейския и медийния ни пейзаж - на шофьорски безумия, административно дебелокожие, криминална вакханалия. Всеки идиот може да ви унищожи апартамента или да ви сгази на пешеходна пътека. Всеки „инвеститор” може да поиска да

демокрацията като трилър

От известно време се чудя на Тихомир Безлов. Защо приема всякакви покани за участие в откровено безсмислени интервюта. Заради ореола, който си създаде преди време на човек, научил някакви тайни за подземния свят и от време на време трябва да ги споделя с публиката. Вероятно помните нарко-схемите, които Центърът за изследване на демокрацията извади преди време и те бяха отпечатани във всички вестници - човечетата от различните банди бяха в различен цвят, бяха назовани кварталните тартори и т.н. Преди години Центърът за изследване на демокрацията правеше нелоши конференции и нелоши проекти. После имаше порно-скандал . А от доста време насам ме мъчи усещането, че изследването на демокрацията е основно изследване на престъпната й страна и то основно изследване на Тихомир Безлов. Някоя медиа все си намира повод да го пита за "актуалното състояние на наркопазара" и той като един истински диспечер се отзовава. Снощи по Канала се яви по повод случая "Краус" - отвлечения си

солун с букви

Солун е като парченце цветен локум. Спокоен/въпреки трафика и разкопания за метро център/ и подреден, приятелски настроен град. С продавачи на сусамени гевреци по улиците и китайци с преносими табли с джунджурии, с малки масички за кафе и много цигарен дим в кафенетата, където се пуши много, в метални пепелници. В нишите пред църквите, на тротоара, постоянно горят свещички, които минувачите палят и след бързо прекръстване, продължават. Откъм крепостта, която е като яка на града, се спускаш по малки еднопосочни улички с десетки таверни, малки магазинчета и къщички. Църквите са навсякъде между по-новите сгради. Кинофестивалът е разположен в халета на пристанището, превърнати по европроект в арт-център, съвсем до историческата "солунска митница". Кафенетата не се пълнят от ранни зори като тук, а витрините на магазините са много класически, за разлика от тукашния визуален разнобой. Тентите и капаците на прозорците са в най-различни цветове, а по балконите е пълно с малки палми. К

"thessaloniki-greece"

бележка

Отивам в Солун. Вие си четете, хапвайте от "сладкото" в архива. Музика съм оставила по линковете тук-там. Вечер оставяйте светнати ламБите:) И да изхвърлите пепелниците накрая:):)

още един паметник в странство

Към добрите новини: на 24 ноември в Брунате (Италия) ще грейне паметник на Пенчо Славейков от бронз. Автор - авторът на един от най-оплюваните и противоречиви паметници /този в градинката на НДК/- проф. Валентин Старчев. Министерството на културата финансирало изцяло проекта. В прессъобщението пише, че "при създаването на паметника проф. Старчев е ползвал богат снимков материал на Националния литературен музей." И пресъздал образа на поета в момент на творчески размисъл. Тук изникват питанки - дали нашите герои като паметници по чужди земи /в Италия вече имаме и Петко Войвода/ са толкова ценни и популярни, колкото биха били повече днешни паметници по нашите земи? Защото тук ги обезглавяват, опикават, драскат или куп паметници просто се саморазрушават. Дали чак когато имаме малко по-грижовно отношение към тукашните паметници, няма да е по-честно да рекламираме духовните си символи и навън? Дали държавата не залита повече по престижните лъскави културни събития и коктейли, орг

паралелна българия

Те са живи. Не легендите. Не призраците. А те - умилителните образи от соц-естрадата, без които не идваше Нова година. Сутринта, докато изгазя калта от детската градина до спирката, само в моя квартал, видях плакати за две пресни събития - концерти на Ритон и на Георги Христов . Наскоро бе поредния, вече приближаващ знака "безкрайност" концерт на Лили Иванова , Васил Найденов пее в "Дали". Като върна лентата назад, по уличните стълбове от обичайния ми дневен маршрут само през миналата една година съм виждала още: Кичка Бодурова , Фамилия Тоника. Има си една публика, която въпреки драстичните визуални, социални, квартални и ментални промени на т.нар. демокрация, си остава публика на тези звезди. Ходи по концерти, дава им тонус, легитимира ги като гласове, като лица, като марки. Вече може и да няма крем за бръснене "Каро", или грамофонни плочи с приказки, или опашки в книжарниците за "Птиците умират сами", но те са тук. Естрадните хитове. Застинал

общото между китай и баба ми

Пуловер. Без майтап. Китайски пуловер от улична сергия. Страхотен. Плетен. Някаква завъртяна плетка. От онези, с които зимата на улицата е по-уютна. Странно съчетание на цветове - кафяво и студено зелено. Минути след потапянето му във вода, зеленото става отровно зелено и...изчезва, пада като отмита водна боичка. А отдолу излиза истинския, естествен цвят на вълната. Сега дрехата прилича на плетена от българска баба. Прилича ми на пуловерите, които баба плетеше. Китайска връзка. Невероятно. Никога не съм мислила, че нещо made in china ще ми напомни детството... А всъщност, продавачът имаше черна котка до себе си, свита върху пластмасовия му стол:).

нещастници

Българите се делят на две групи - велики българи и нещастни българи. И това е трайно положение. През 2005-та година от едно проучване излезе, че "стресът на прехода поставя българите сред най-нещастните в света" . Година по-рано картината беше същата . Според версия от началото на тази година бяхме и най-нещастните в ЕС , макар и току-що пристъпили прага. Тогава "Дневник" написа: "Нещастни, по-нещастни, българи". Съвсем наскоро французи отчетоха , че румънците и българите сме най-нещастните в света. А сега друг източник - холандски, пак ни поставя на дъното на таблицата на оплаквачите, мрънкачите, песимистите, казват по новините. Работата се откроява сред основните душмани на българина и причина за неговото нещастие. И така, нещастието е карма, ежедневие, даже мисия. Склонността да си изговорим първо лошото - дълг. Усмивката - лукс, а не навик. Така излиза. Припомням нескромно онова, което писах за намусеното човече като национален символ . Какво може да

"альоша от бутилката"

Правилото е всеки нов скандал да измества предишния, всяка режисирана шумотевица да отвлича медийно вниманието от по-важни случки, а най-гафообразните решения да се взимат в петък. Защото събота и неделя се търкулват по-безболезнено в медиите, а до понеделник вече е "изтекла много вода". Така media sapiens бързо натрупва в краткотрайната си памет оглушителна смес от политическа фехтовка/избори/, битови идиотщини/кражби на опасни кабели и силен ток у дома/ и светски клюки/тук се затруднявам да посоча последните/. Преди време цитирах Финци младши за кратката памет . Напоследък обаче забелязвам вълна на настоятелна памет в блоговете. Почти по едно и също време Юлиан Попов , Абагар и Еленко отвориха дума за паметника в градинката на НДК. Комитата започна широкомащабна акция за гранд-хотел България, а Иван пусна "Альоша от бутилката" и настана бурен спор. Кой, къде, какви паметници да слага и да маха. Какво значат. Кой се сеща за тях. Кой е окупатор или скулптор-некад

дядо мраз в цум

Никога не можех да стигна до вратата навреме, за да го хвана. Да го видя. Всеки път се разсейвах, омръзваше ми да вися в коридора и тъкмо когато си давах почивка в чакането, той звънеше. Дядо Мраз "по стар стил". Сега е безинтересно. Наднича от всяка витрина и всяка реклама. Скоро ще изнесат китайските пеещи с тенекиен глас Дядо Коледовци, които си въртят неестествено широкия ханш пред всеки магазин. По телевизията ще дават дежурния репортаж за училището за Дядо Коледов-ци, което неизменно развенчава идеята за единствения, неповторим, неуловим Дядо Коледа, чиито ботуши не се хлъзгат, докато се катери по покривите и хвърля през черните като катран комини лъскави пакети. Като ги видиш тези стотици червенокостюмирани мъже как спокойно и усмихнато ходят по някое авеню, всички чудеса се изпаряват. Дядо Коледа вече е поп-герой. Има си сайтове . Всяка година забърква специална коледна кока-кола. Раздава червени шапчици в моловете и кината. Дали това мултиплициране на образа го прави

паметници на забравата

Като прочетох " Пазете се от падащи паметници ", си припомних още едно място, където цветовете, зидовете, оградите, също се разпадат. Страхотно място, скрито зад няколко километра широки завои в отбивка от пътя Гоце Делчев - Сатовча. Меки хълмове, тихи улички, стар мирис на дим и безлюдно замъглени прозорци. Калта е повече от камъните. И там преустрояването на къща става с триста и трийсет подписа и разрешителни, а държавата е забравила за оцеляването на тези стари къщи-паметници. За разлика от Турция, където частният собственик на сгради от фонда на културното наследство е ухажван по най-различни начини от държавата - безвъзмездни целеви средства за ремонти, нулеви данъци - това го разказаха хора от турското министерство на туризма. Та, мястото, за което разказват снимките, се казва Долен и също като Ковачевица е... "археологически резерват".

слезте от колите бе, хора

Пак се сетих за "Пропадане" с Майкъл Дъглас . За задръстването, което отключи натрупания гняв. За бръмчащата муха в колата, която го извади от равновесие. Сутрин в София. Недоспали шофьори с нервни маневри печелят сантиметър след сантиметър по асфалта, надхитряйки останалите - къде с грубост, къде с нарушение, къде с откровен непукизъм. Можеш да изслушаш половин сутрешен радиоблок, докато пъплиш сред "морето от ламарина" /дочут израз на случайна баба на случайна спирка/. Привечер в София. Цветни ивици от размиващи се фарове и светофари. Дъждовна вода, която се стича от десетките чадъри по спирките. Тролеите ги няма, защото не могат да спазват графика от коли. Трябват ни летящи тролеи, паралелни трасета. Задушаващият трафик става все по-налуден. Все повече се измества и към по-късните вечерни часове, в които преди време прибирането с автомобил беше безпроблемно. Няма как. Всеки втори в този объркан, задръстен, неориентиран към хорския комфорт град, се е качил на кола

видеотеките като спомен

Сняг и вятър, гледани през прозореца. А прозорецът гледа към една много бивша квартална видеотека, в която някога и аз работех. С форма на коридор, точно до входа на многоетажен блок, видеотеката през онези, още студентски за мен години - преди 98-ма, беше малко, задушно и много... клубно място. На пода имаше балатум, а зад вратата кофа с парцал. От онези рошавите, на фитили, с който вечер измивах пътечката между компютъра /май 486-ца/ и входната врата и за да не правя стъпки обратно, изчаквах навън да изсъхне и заключвах. Видеотеката вероятно нямаше и 5 кв. м. площ, но там съм водила едни от най-смислените разговори за филми. Влизаха хора всякакви - на такова място, ако имаш желание, ставаш непрофесионален психолог, влизаш под кожата на различни типажи, знаеш кой какво харесва и му го пазиш... защото по онова време филми се наемаха всеки ден, не по един, по няколко. Някои оставаха на тясното столче пред тясното ми бюро по час или два, пиехме кафе, а върволицата от клиенти не секваше.

не пийте от тази вода

Това е надпис над мивките в тоалетната на софийско заведение. Не знам откъде идва водата...

градски пророци

В една галерия часове преди една изложба се разхожда като привидение странен човек. Косата му е прорасла почти до раменете, дланите му - полуоблечени в кожени ръкавици без пръсти, а върховете на пръстите му са почернели от молива, който държи. Очила с дебели рамки, лепени с дебела черна лепенка. Размъкната карирана зимна риза, върху нея - размъкнат пуловер. Очите му светят като на човек, който вижда повече от останалите или поне има повече време и инат да забелязва детайли, да гледа под повърхността... Рисува си нещо, като бърка с четка в тумбесто шишенце със златиста течност, подобна на искрящ женски лак. Знае, че отивам по работа, но държи преди да тръгна да седна за 5 минути срещу него, да ме рисува. Навън припръсква загадъчно сняг, на толкова ситни точици, почти гранично състояние с дъжда. Закъснявам, но тези 5 минути си струват. Прави шаржове, несбъдната мечта - карикатурист във вестник. "Знаете ли каква е моята роля на откриването довечера?, пита. "На чучело" - усм

фотьойл, тухла и джак даниълс

Не вярвам да е декор от филмите. Това изтърбушено кресло. Съвсем в центъра. На крачка от градинката зад бившия дворец /сега национална галерия/. На крачка от хотел "Арена ди Сердика", който така добре приобщи в интериора си стени и камъни от древните софийски времена. Този фотьойл стои като изхвърлен, но не съвсем. С хартия някаква с надпис "Jack Daniel's" и една истинска тухла "в скута". Първа асоциация - в "Усещане за жена" Ал Пачино пиеше доста от това уиски. Втора асоциация - ненужните вещи винаги имат и втори живот. Често на улицата, докато дойде каруцата - за онези, които не могат да се нарамят на гръб.

"покръстване" в рока и местната власт

Цонко Цонев, който провъзгласи Каварна за рок-столица , положи клетва като кмет в компанията на Джон Лоутън от Юрая Хийп. Така рокбиографията на градоначалника става още по-тържествена. След като толкова от т.нар. рокдинозаври през изминалите години избраха да свирят там и да се снимат с кмета Цонев, вместо с първите държавни мъже /справка - снимка на Петър Стоянов с Пейдж и Плант/, вече никой не може да снеме музикалния венец от главата на каварненския кмет... А през далечната 1993-та Каварна беше малко, полуспретнато градче, обвито в чисто провинциална леност, което не беше ударено от стихийните промени на демокрацията. Имаше бели микробусчета с табела на предното стъкло :"Каварна-МОРЕТО-Каварна". За тези, които не знаят, краката на града не са топнати в морето, а са малко встрани. Тогава бяха живи някои икони на соц-а като голям магазин за домашни потреби, кафенетата не се бяха отървали от вида си на сладкарници и сервираха мелби от онези с пуричките и хартиените чадърчета

с праздником...

КАРТИНКА от БЛОГА на Комитата или един от начините да се сетим за 7-ми ноември:)

митологичното "равен старт"

Жив е той, жив е копнежът... по равния старт. Изумително, но го има все още - въпреки демокрацията, приватизацията, глобализацията. На родителската среща една твърда агитка от родители поддържаше тезата да се купят 32 еднакви несесера за децата, за да няма разплакани, сърдити, начумерени. И моливите, и острилките, и гланцовите блокчета. Всичко да е... еднакво. Като едно време. Когато имаше един вид тетрадки с тесни и широки редове и само един вид ароматизирани гумички. Помня как родители или роднини на някои съученици се връщаха от "чужбина" /едно далечно и приказно понятие/ и им носеха шарени и много различни несесери или кутии за моливи от тези на повечето деца, купени от книжарницата в училището. Помня колко невероятни ми изглеждаха. Но никога, даже преди 89-та и даже на 10 години, не съм правила детски трагедии от това, че другите имат нещо различно. Никога не са ми обяснявали, че трябва да бъда "като другите" и че всичко трябва да е "еднакво, за да не се с

"инстантно кафе"

Между кафе-машините в една голяма сграда с много служители има конкуренция. Вероятно това е по-важно от описанието на топлите напитки. И цветът на чашките, и вкусът на кафето са от значение:) И така, върху няколко етикета на една нова машина в работата изгряха надписите: инстантно кафе, инстантно кафе с мляко и още някакъв вариант на "инстантно кафе". Върху малка бяла бележчица отдолу "помагат" трите магически букви: НЕС. Дори не са се сетили да напишат "разтворимо". На мен малко ми е трудно да произнеса гладко думата "инстантно", а си представям и диалога по средата на работния ден. -Да ти взема ли нещо от машината? -Кафе. -Какво? Дълго, с мляко...? -Не, инстантно. ПЪЛНО БЕЗУМИЕ. Звучи грозно и неестествено. Както са пълно безумие "позитивната конвергенция" и "социал-либералния вектор", които се развяват из медиите. Войната с чуждиците е обречена. Ясно е, че езикът е податлив на всякакви космополитни влияния и професионален ж

баба пена (feed)

Това не е баба, а блог . Новопостъпил в блогосферата на " Грамофон ". Есенно, есенно и предвкусвайки зимата :) С рецепти, групирани в категории за улеснение. Мразя готварските книги. И никак не спазвам рецепти. Но в мрежата можеш да срещнеш какви ли не кулинарни попадения - като това .

лесно намерено, лесно изгубено

Все повече се удивлявам на отношението на българите към парите. По два повода - незапомненото по народен ентусиазъм и мащаби купуване на гласове и пенсионерските измами по телефона. Две напълно разнородни явления, разкриващи две напълно разнородни склонности - жива е както нагласата да вземеш малко "аванта", да се сдобиеш с нещо без грам усилие, дори срещу гласа си като едно от малкото граждански средства за натиск, така и изначалната и невъзможна за проумяване доверчивост към непознати, дори когато става дума за даване на много пари. Поредната телефонна кампания извади от джобовете на пловдивските пенсионери доста скътани пари. След врачанската серия , мними роднини продължават да правят телефонни удари в Бургас. Хората дават, въпреки абсурдните постановки "адвокати" и "следователи" да ги чакат по гари и да им звънят лично на вратите. Емоцията избива, разумът заспива, когато звънне някой "близък" и... даже гласът не буди съмнение. На жертвата

правата върху локума

Харесвам земните измерения на европейския съюз. Цветните, малки, народопсихологически символи, с които се съизмерва европейското битие. За нас това бяха ракията, баничките и шкембе чорбата. Но откъм Кипър ликуват заради локума. Изтекли били сроковете за оспорване на "бащинството" над локума и занапред щял да се нарича "кипърски". Напомня се, че рекордът за най-голямо парче локум, регистрирано в Книгата на Гинес, също бил кипърски. Преди 3 години 35 сладкари изваяли 2718 килограмово парче от два и половина тона захар, 350 килограма олио и 150 кг бадеми. По повод това , че Кипър мина едни гърди напред с локума "Стандарт" пише: "Кипър открадна локума от Турция", а електронният вестник "За града" находчиво отбелязва, че "В ЕС и локумът няма да е турски". Малко от теорията на локума тук . А тези шарени кубчета, целите в кокос и ядки, по улиците на сергии, ги помня от ранните години на демокрацията, когато на морето продавачите на

самите краища на европейската идея

Това е колона от барабани от бронз. Макет на истински барабани. В тъмното просветва екран и на две стени започва да трепка картина от непозната част на Турция. Не вярвайте само на политиците, когато изричат "европейската идея". Двама наши художници, единият работи в Лондон, другият в Ню Йорк, "носят" в картина и звук образа на едно място на "самите краища на европейската идея". Ергин Чавушоглу и Константин Божанов са заснели петима пътуващи музиканти-роми от малкия граничен град Кешан в Турция. Поканили ги да изберат, всеки поотделно, идеалното място, където да зазвучи характерен фолклорен инструмент. Стара тухларна фабрика, сюрреалистична детска площадка с разпадащи се люлки, гълъбарник, спалня в ромска къща. Проект без политическа рамка, по-скоро документална импресия. Докато слущате музиката и наблюдавате изпълнението на всеки от петимата на единия екран, на другия "тръгвате" из прашните улички на Кешан и околността. "Героите" са св

контрольорите на задушница

" Масови контрольорски хайки в градския транспорт на София за Задушница". Е, на това му викам заглавие. И подход на институция към традицията. "Дивечът" в транспорта срещу хайките. Поводът не е футболен мач, не са избори със "засилено полицейско присъствие" заради масовата дивотия с купуването на гласове, а... Задушница. Контрольорите щели да ходят в екипи. Те и сега го правят. Не че има особен ефект. Продължава да битува безсмислицата или по-скоро симулацията на контрол в два варианта: ВАРИАНТ ПЪРВИ: "Къде ви е билета?" "Ами, нямам" "Следващият път си продупчете." ВАРИАНТ ВТОРИ: Твърде натуралистичен за описание, но завършва със сваляне на нередовния от возилото или с поражението на контрольора, който след яка караница, в която се включват съвестни граждани-пътници, вдига ръце и напуска "тепиха". Кого плашат тези от "Градския транспорт"? Чии нерви ще се опъват утре - на тръгналите към гробищата? Безумно е

амстердам