Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Август, 2007

телевизионен морфин

Добре ми е с филмовото лято. Старички филми, попрашасали, но пък носят познато усещане и като знаеш, че нещо си струва, го гледаш и за 12-ти път. Ето, извадиха "Кръстникът", "Извънземното", класики като "Редник Райън" и... други ленти като "Рикошет" и "Брилянтин", в които прическите на жените носят мириса на 70-те и 80-те, блузите са с огромни подплънки, а екшъните ти се струват визуално примитивни. Но лятото свършва и над ефира надвисва сянката на риалити-напрежението. В средата на септември към политическия предизборен риалити сезон ще се влеят с нови сили новите скъпи комерсиални продукции, а пийпълметрията ще отчита всеки милиметър преднина, т.е. всеки зрител и половина повече в сметката на големите телевизии. Билбордовете вече подгряват публиката. "Пълна промяна" срещу още един "Сървайвър". Ще излязат и нова порция игри като "Това го знае всяко хлапе". Някои от игрите-ветерани ще останат. Но едно е важ

токът на сийка и парното на драган

Едно от нещата, които определят българското битие, са опашките. Въпреки, че много от тях са минало, някои са естествен начин да се похарчат ценни минути и днес. Останали са ми две-три сметки, които плащам на ръка. И ги плащам веднъж на два-три месеца. Заради опашките и особената фамилиарност, която носят. В един "модерен" център за услуги, който ми е на път, с няколко каси за различните сметки, сутринта започва със скърцането на матричен принтер. Подреждат се първите ранобудни пенсионери. Един държи бележка за 3.17, друг- за 7.25. С напредването на сутринта опашката става шарена и се оформят няколко "лъча". Бързащите за работа също прескачат да отметнат някой и друг дълг. Тук започва приключението. Защото хората с повече свободно време носят бележки с имената на неколцина съседи. Така всички чуваме колко вода има да плаща Лидия и дали Михаил е натрупал повече от една сметка. Листчета с имена на други абонати носи почти всеки пети. За някои - само се проверява, без д

епосът балчик

Декари, кактуси и пари. Ключови думи за една епопея. Епопеите не били само с привкус на минало. Един такъв съвременен сюжет бе съживен отново и няма изгледи да приключи скоро. Дългогодишният спор между Софийския университет и Министерството на културата за Ботаническата градина в комплекса "Двореца" в Балчик навлезе във фазата "откровена медийна война". За да се следи този спор е нужна известна изкусност, но ето как се развива той в последните дни и седмици. Първо проф. Боян Биолчев призова чрез "Труд": "Ламбо, обади се!" . Последва обаче не точно обаждане, а решение на правителството за права на управление върху имотите, с което според академичната гилдия, министърът финтира съдебните решения в полза на университета. В момента делата между двете институции са 13! И те се замерват с изпълнителни листове и фактури. Стефан Данаилов обясни, че ходил при Биолчев още юни , с проектоспоразумение в джоба, обаче... нищо не се получило. Сега според едни в

умалително

Писателят Илия Троянов, който работи с няколко езика, ми сподели, че в нито един от тях не среща толкова умалителни в ежедневната реч, колкото в българския. Той идва тук веднъж годишно и въпреки това му прави впечатление, че делникът на българите е изпъстрен с умалителни. И като се замислих, май е вярно. Като започнем с "да пийнем по кафенце с нещо сладичко" гастрономическият речник на българите изобилства от умалителни: "биричка", "картофки със сиренце", малка минерална водичка, да хапнем "рибка". "Салатка и ракийка". Седим "на слънчице", пушим по "цигарка", а на някой му се ражда "бебче". Преди празник се отбиваме за "цветенце", а в църквата палим "свещичка". Гледаме някое симпатично "филмче", а за морето резервираме "малко хотелче". Паркираме по "малките улички", а като се затопли, на балкона изнасяме "пластмасови столчета". Като ни стегне шапка

кафене на края на вселената

Доста години живях в "Люлин", в т.нар. периферия на града и то много преди да се заговори за "спалните на София", т.е. за българския еквивалент на западните предградия. Тогава "Люлин" беше наистина края, на запад и север се виждаше софийското поле, а от нашия балкон - табелата, че свършва София. Съседният блок, най-най последният преди да започне полето, носеше прозвището "милиционерския", заради многото ведомствени жилища. И на партера на този блок в първите демократични години се появи малко квартално кафене, което за онова време направо изглеждаше луксозно. Гледащо на запад, с дървена дограма, която на фона на тухлената фасада на блока стоеше много добре. Мястото беше особено хубаво вечер - пиеш бира, а насреща си залязва кротко слънцето, малко автомобилен шум от близкия булевард и шепа добри приятели. Пред погледа ти - нищо, освен полето. А като се стъмни съвсем, те обгражда пълен мрак като на село. Затова му викахме "кафене на края на в

президентът и светлината

Латинополитиците винаги са нестандартни. След като обеща на вечния Фидел да продължи борбата му с империализма, венецуелският президент Уго Чавес реши да се намеси и в сферата на часовите пояси. Призори на 1-ви септември часовниковите стрелки в страната ще бъдат преместени с 30 минути напред в сравнение със средното време по Гринуич. Така според министъра на науката и технологиите Ектор Наваро преходът към новото време щял по-добре да разпредели слънчевата светлина в страната. Ексцентричният ход ще окаже благотворно влияние върху здравето и самочувствието на венецуелците, казва Наваро. По-стара хрумка на Чавес бе да смени посоката, в която е застанал белият кон върху герба на страната - вместо надясно - наляво, припомнят руски издания.

"спасение дебне отвсякъде"

Идва Илия Троянов. Въпреки, че го обявяват за "германец, роден в София", за себе си го наричам един от онези българи, намерили Мястото си далече оттук. Пише книги, превеждан е в няколко европейски страни, прибрал е в кабинета си няколко литературни награди. Пораснал е в емигрантско семейство. Живял е в Кения и Индия. Учил е право и етнология и казва, че "човек, който купува книги, не може да бъде номад". Пише на немски, а на български се появяват две негови заглавия - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и "Събирачът на светове". Последното заглавие се превърна в метафора за самия него. Събирачът на светове.

песъчинки омраза

Малки песъчинки на омразата, които се натрупват. Това е видимо и без анализатори и хора от НПО-та, които да осветляват циганския проблем. След онези мини-"въстания" в Красна поляна започват да зачестяват единичните случаи на междуетническо насилие, което води и до смърт. Пребито момиче от дом за сираци, призиви за средновековна мъст след побоя в Самоков, заглавието "Ром преби мъж в Долна Митрополия". Това не е само ехо от случилото се в Красна поляна. Това натрупване на насилие в един момент може да промени качествено картината. Онази "замръзнала" картина на ромско-българските отношения, която си наблюдаваме безучастно от години. В един момент просто ще се пръсне на парчета. Както водата разцепва камъка след време... Психологът Христо Монов говори за два модела на детството, които се сблъскват като последица от трайната гетовизация на циганите. "Децата от глобалния свят на интернет, за които Азът е основополагащ в ценностната система, влязоха в стълкн

има ли екшънът втори план?

Не обичам екшъни. Но имам няколко любими. Които правят крачка встрани от безмозъчната схема "бой, бой и още повече бой". Последният такъв пример в екшън-стилистиката на днешното кино е Борн . Самоличността, превъзходството и ултиматумът. И заради въпросите за паметта и цената, но и заради винаги присъстващия "втори план" - този герой не е еднопластов, свъсен и непроницаем като повечето силни момчета, които само стрелят. Има колебание, има търсене, има самоизмама. Добре е като се виждат повече неща - и страхове, и сълзи някакви. Добре е, когато сценаристите се напънат да измислят и друг екшън-мотив, освен отмъщението. Матрицата на безгрешно удрящия, който е виртуоз на пътя, мачка всичко наред и оцелява след авто-салто-мортале, тук е най-малката причина да гледаш. Дори камерата, която превръща филма в един по-дълъг клип и се "врязва" в сюжета като отделен участник, е повод да се загледаш. Има красиви екшъни. В които забравяш за задължителната купчина мъртви

амбулантно

Прочуха се нашите амбулантни търговци отвъд Дунава, на север. Румънският печат писа за голям брой техни представители, глобени от полицията в Букурещ, задето въртели незаконна търговия. Нашенците от погранични селища продавали всякакви неща - от потници и чорапи до паста за зъби и одеколон. Опитах се да потърся повече подробности за стоките, които българите предлагат на шосето, но навсякъде се въртят само тези - малко бельо и малко помада. Амбулантната търговия е неизкоренима. Тя е част от вкуса на Балканите и на Изтока. Колкото по на изток отиваш, толкова повече неща можеш да си купиш на улицата - от палачинки до употребявани авточасти, детски играчки и торбички против молци. Извинете, но от години на "Графа" точно до една голяма книжарница си висят комбинезони и пеньоари - и в студ и в пек, те са се вписали завинаги в пейзажа на трамвайната спирка. Също от години в един вход на "Графа" едни позастаряващи вече момчета продават чорапогащници и вероятно знаят наизуст

соцлегендите не са забравени

Много от култовите марки на социализма преживяха времето си, се казва в статия на Алексей Аронов в "Известия" , посветена на спомените за тези стоки. Редом с мотоциклета "Ява" и фотолентите "Орво" са заснети легендарният коняк "Плиска" и пакет цигари "Ту 134". Почти 2 хиляди души са попълнили анкетата на "Известия". Най-много на руснаците им липсват монголските кожуси - на 24%, 23% жалят за мотоциклетите "Ява", а 17% - за чешкият кристал. 12% са гласували за китайските термоси, 10 - за българските цигари, 8% от интернет-потребителите с агласували за ГДР-гарнитурите "Хелга", на 6% им е мъчно за полската козметика. Кубински цигари, унгарски консерви, югоподправки, кубчето на Рубик и малките фигурки на индианци са сред призраците на онова време, което провокира определението "марки на носталгията". Според изследователи, любопитно било, че интересът към соцмарките сега е не само от страна на хората, к

палтото на серафим

Чели ли сте скоро Йовков? И аз не бях. Но се присетих за някои любими разкази като "Мечтател". Там старият ерген Боянов живее в пощенска станция-страноприемница на границата и от един бегъл епизод с интересна жена успява да си изгради цяла вселена от илюзии. Госпожица Вяра преминава през живота му като белите коне на кираджията Ак Яхя и също като тях оставя облак мечтателен прах след себе си. "Една вихрушка се повдигна сред пепелището на мегданя и като някое фантастично дърво, израснало за миг из земята, изправи се и се извиши нагоре". Така започва "Съд", където Мустафа Ешреф Токмакчията преобръща представите си за миналото на един съдебен процес за две ниви... виждайки дъщерята на обичана някога жена. Той гони призраци в паметта си, заслушва се в шума на опустялата си къща, "сладка мъка свива сърцето му". И решава да излъже, превърнал избледнелия образ на една жена в просветление. Но един разказ винаги ми звучи ритуално като молитва. "Песен

живот на вятъра

Тригодишно момче от софийско село се е простреляло с газов пистолет, а тригодишно момиченце в Сливенско си е отишло заради падане в необезопасена тоалетна яма. Преди дни кучета разкъсаха малко дете във Великотърновско. А май миналата година от село край морето изчезна отново тригодишно хлапе, от собствения му двор, оставен с отворена порта. Общото между тези случаи е, че децата очевидно са били сами. И лековерно възрастните са подценили любопитството им да тършуват насам-натам и да разглеждат света. Повечето подобни инциденти се случват в селата. Там децата живеят по-свободно и не са "вързани" за полата на майка си като градските деца. Но опасностите са еднакво страшни и на двете места. Не си представям как се чувства майката на онова дете, паднало в ямата, нито майката на разкъсаното от кучета наскоро проходило детенце. Никой не е "застрахован", но не може да оставиш едно мъниче да се самоотглежда, воден от бабешкото заклинание, че бог пази "пияните и децата&q

разказвачът от перперикон

Има един човек, който дразни много други. С това, че често е в медиите. С това, че умее да "продава" на публиката намереното под земята. Викат му Българският Индиана Джоунс. В дъждовно и хладно време ходи с дълго тъмно манто и шапка. Атрактивен е. Някои от колегите му археолози неофициално дори му оспорват добавката "професор" пред името. Други вероятно му завиждат, че за всяко откритие успява да вдигне достатъчно медиен шум. Николай Овчаров отново събра камерите и фотоапаратите. Този път в София, от хартиени торбички извади каменни кръстове, онзи трон с фалоса и фрагмент от изображение на орел. За 30 минути успя да преразкаже пред журналистите цяло лято разкопки на Перперикон. И да събуди желанието на невиделите го да го видят. Умее да намира верните думи и да поддържа легендата. Знае как с предметите да връща към онези митологични времена, забулени в историческа недостатъчност. "Войната" му с Георги Китов на тема само златно ли е величието на траките зас

липсата на памет

Няколко страхотни изречения от интервю със Самуел Финци : - Кое не можеш да приемеш в съвременния образ на българина? - Безпаметността. Липсата на мисъл какво е било преди, което си е предпоставка да не мислиш какво ще бъде напред. Мисли се само за момента и всичко трябва да стане ей така, с щракане на пръсти едва ли не. Тук има едно нетърпение, което прераства в агресия. Всичко това идва от липсата на памет. Българинът забравя много бързо. Забравят се много извършени деяния и после тази забрава идва не от някаква щедрост или всеопрощаващо отношение, а защото той си казва – „абе, айде, много важно!”.

социологията през август

Интересни данни вади агенция "Маркет линкс" за отношението на българите към президентското досие. Половината запитани са казали, че досието "Гоце" било "спекулация и опит за дискредитиране на Георги Първанов по политически причини". Само 17% смятат, че президентът трябва да подаде оставка заради агентурното си минало. От изследването излизало, че обясненията на президента по папката са трогнали доверчивите българи, които иначе не вярват много на политиците. "Изненадващо за мнозина, президентът не е дискредитиран от скандалите с досието му", отбелязва "Капитал" . И така, имиджът на президента не е пострадал, а летните му откровения са породили повече въпроси, отколкото отговори. Хората се чудели откъде идват атаките срещу него и какво точно се е случило. Не знам доколко в най-неактивния и ваканционен месец на годината те се вглеждат сериозно в политиката и отговарят искрено на социолозите. Мислех си, че през лятото, в което цените полудя

да пишеш за джон малкович

Има нещо много особено в интервюто или портрета на известен човек, когато не го гледаш по телевизията. Като читател или слушател трябва да ти "подадат" описание, малко атмосфера, малко детайли, за да си го представиш. Да видиш неща, които и журналистът е видял, а не просто да прочетеш въпросите и отговорите. Вестник "Политика" препечатва от "Обзървър" среща с Джон Малкович . Започва със спомен на автора за Малкович отпреди 14 години, посочва мястото на срещата - Шепъртън студио, където той довечера "ще играе със същия раздърпан бял пуловер, с който е облечен, докато си говорим". А после впечатления като "той говори, сякаш е невероятно стар, всъщност е само на 53" преливат в цитати. Ефектът от това е, че в края на страницата имаш невероятно плътна представа за този човек, постигната с факти и емоция. Какво се случва в българската преса? Тя страда от синдрома да гони скандалното за сметка на информацията. Тя предпочита да жълтее, отколкот

чалга-ефект

"Като чуеш Горан Брегович, кракът ти без да искаш започва да потропва". Това точно определение на един познат ми идва наум, когато виждам определящата дума в днешния медиен поток - чалга. Напоследък ми върви да цитирам поппевици. "От 17 години държавата ни е една абсолютна чалга и не е случайно представители от чалгата да влизат в политиката. Всеки влиза в политиката с цел да вземе каквото и колкото може и да се оттегли, както е в чалгата", казва Кристина Димитрова по повод това, че Митко Пайнера си прибра обратно кандидатурата за местните избори, подтикнат от Бойко Борисов. Самият той обобщи: "Не мога да заложа партията срещу чалгата". А според медийния експерт Георги Лозанов, който полифонично коментира всякакви теми и жанрове, "кандидатурата на Митко Димитров изцяло отговаря на състоянието на българската политика и на очакванията на аудиторията към масовите партии. В последните години политическите идеи тръгват по-скоро от чалгата". Изведнъж п

кларинет и шепа стотинки от българите

Ровейки в електронните си бележки, намирам един стар файл от април 2005-та, в който чета: "Учителите ще получават надбавки от есента до 30 на сто върху заплатата си, ако в паралелките им има ромски деца. За това се договориха на "Боровец" Синдикатът на българските учители и Политическо движение "Евророма". Образователната програма на движението на Цветелин Кънчев е най-силната част от предизборната му платформа. Той твърди, че разполага с 230 млн. евро, дадени му от световен донор със знанието на премиера Симеон Сакскобургготски. Условието за допълнителната надбавка за учителите е да имат в паралелките си до 30% ромски деца." Така е съобщила БТА. 230 милиона евро. За образование. Може би затова едно такова циганче на 6 и половина с прекрасна усмивка седи в превалящия следобед под дърво до Орлов мост, слуша баща си да свири на кларинет "Кръстникът" и "О, соле мио" и ми разказва, че не знае дали ще ходи на училище. Донка знае текстове на

торба с боклук

В Пловдив - двойно убийство заради поставена пред чужда врата торба с боклук... Заслужава си отвъд битовата смърт, примесена с алкохол и да си "отидеш" заради това, че на съседа му е докривяло по дребен повод, да разгледаме мястото на "торбата с боклук" в българската народопсихология. Торбата с боклук е диагноза. Състояние на духа. Оставянето й пред входа на блока е ежедневен ритуал, без който много хора не могат да започнат деня си. А полета й от висок етаж към залинялата зелена площ около блока е друго неповторимо изживяване. Особено лятото, вечер, когато прозорците са отворени и малкото градски щурчета се чуват. Тогава песента им се прекъсва от шеметно летяща... ТОРБА С БОКЛУК. Винаги се случва по тъмно. Анонимната торба с боклук се приземява с трясък на метри от близките кофи. Но усилието да гледаш по-далеч от носа си не е за всеки. Затова и торбите с боклук влязоха в новините.

целувката на таймс скуеър

Една дългогодишна мистерия приключи. Разгадаха кой е войникът на снимката , който целува медицинската сестра на Таймс скуеър през август на 1945-та. 80 годишният ветеран от Военно-морските сили Глен Макдафи години наред се опитваше да докаже, че той е главното действащо лице в класическия кадър. Наричана "Целувката" и "Денят на победата" и веднъж попаднала на корицата на LIFE, снимката е смятана и до днес за репортажен кадър като от учебник. Самоличността на жената отдавна не е тайна /Едит Щайн/, но за ролята на Макдафи спореха няколко души и спорът стигна до съда. Историята е невероятна. От Едит Макдафи узнава за края на войната. Случайна среща в тълпата, завършила с прословутата целувка и уловена от обектива на Алфред Айзенщат . А аз видях една друга целувка - една сутрин един луд слезе от тролея в задръстване на "Скобелев" и говорейки на висок глас, както само лудите умеят, се втурна срещу рекламно табло на тротоара с изображение на руса и усмихната жен

привидности

Пластмасов бизнес. Това е определението, което Милена Славова, певицата, използва за напомпаните стереотипи на пеещите звезди през последните години. Т.е. популярност на привидностите - на силикона, перуките и студийните трикове, които извайват продаваем продукт, обикновено с едно име. Образ, който рекламите на мастика завъртат с интерес, а публиката разпознава безпогрешно. Като казах публиката, в скоби се сещам за вълнуващата новина, че "фолкдинозаврите се завръщат": става дума за Радо Шишарката, Илиан Михов-Баровеца и други имена от 90-те, които проправиха пъртината на модерния фолк. И понеже започнах от привидностите, ето още един акцент от горещите августовски вестникарски истории: мъж, маскиран като Батман и тормозил години наред пернишко село, най-сетне намерил покой. Заглавието е "Смъртта на Батман от селото на омразата". Очевидци подробно са описали подвизите на мъжа, очевидно скривал под наметалото си психични проблеми, но какво ли не виждаме в медиите - ед

машина за понички

Приключи он-лайн конкурс на една банка за свежи идеи за лятото. Между юни и 10-ти август на сайта на банката се събираха... мечти. Някои от първите 20, получили най-много гласове, ще получат награда под формата на пари. На повече от 20 странички можете да разгледате най-чудновати мечти. Разбира се, има много материални - за климатици, ремонти и околосветски пътешествия, но има и невероятни - например желанието да се купи астрономическа апаратура за обществено ползване, да се издаде книга със стихове на блогъри, да се купи... машина за понички за малък бизнес в град, в който си нямат машина за понички:) Има и една мечта за празник на козето сирене. И друга - за скулптура от стари счупени фаянсови плочки между блоковете. Един човек си мечтае да стане президент и кандидатства с тази своя мечта. Друг с тези пари би платил медения си месец. Но най-прекрасното е, че има много мечти в полза на другите. Наистина са доста предложенията да се помогне на сираци, бездетни семейства и болни бебета.

чужди снимки

Кой беше казал, че няма нищо по-досадно от разглеждането на чужди снимки? Обичам да гледам чужди снимки - правени от друг. На сгради, на хора, на улици и непознати места. Мога да опозная някого по нещата, които снима. По образите, които търси, по светлината, която харесва или по избрания ъгъл. Дори в начина, по който разполага хората в един кадър:) Не говоря за професионалните фотографи, които имат вече създаден "емоционален шаблон" - знаят най-общо какво им трябва за кадър от наводнение, пожар или циганска сватба. Така че да разпознаем човешката драма и да изпитаме съчувствие. Или да се усмихнем. Снимката издава отношение към света. Поставям се на нечие място. Питам се аз какво бих заснела, ако стоя там, съвсем хипотетично. Понякога чуждите снимки ми създават илюзията, че познавам това място. А някои снимки помня с години. Например една черно-бяла от Берлин - старо кино, вероятно следвоенна. Изгрев в Хонг Конг - розовеещо небе над безумно много небостъргачи. Или лицата на он

пренасочване на гнева

Софийските ремонти разместиха трафика и спирките на транспорта като игра на "Не се сърди човече" - има пионка, няма пионка, има спирка, няма спирка. Че хората не са длъжни ежеминутно да следят медийната информация за менящите се спирки на градския транспорт, е ясно. Но че изчезват ламинираните табели, които се ветреят по постоянни и временни спирки, си е чист български феномен. Нарича се "изместване на гнева". Трябва някой/нещо да "отнесе" яда на онзи, който не се е информирал навреме, който закъснява, който си търси оправдание. В случая изчезва табелката и никой след теб не може да прочете посланието на градския транспорт до редовия пътник...Проблемът за реализирането на гнева е стар народопсихологически проблем. Българинът трупа напрежение в работата, което си "донася" у дома или обратно - домашното напрежение се проявява в службата. Затова често на работа е начумерен и свадлив, а домашното насилие за мнозина е ежедневие. А умението да живееш в

вещи от миналото

Напоследък твърде много обръщам внимание на вещи, които след време ще изчезнат. Разгледах със закъснение "Инвентарната книга на социализма", в която Яна Генова и Георги Господинов събраха в снимки мили картинки от едно време - албумче от отдавна изчезнали образи, които изграждаха материалната матрица на няколко поколения. Някои от тези вещи може още да ги има - по селските тавани и дворове, а и в панелните мазета. На Демир Баба Текке, на входа на светилището, до кладенчето Беш пармак/Петте пръста/ виси закачено метално канче от онези, без които навремето не се тръгваше за хижа или на път. На фона на днешната култура на чашката за еднократна употреба, това канче изглежда като истински ветеран. И се замислих за изчезващите вещи, които още се срещат, тук-там в градския пейзаж и ме карат да се усмихвам: плетени вълнени чорапи, домашен конфитюр или туршия, продавани на тротоара на централна улица, билки и подправки - домашно опаковани. Вероятно след време няма да ги има и металнит

добра новина за учените и за моя архив:)

Българин е в екипа учени, открили най-голямата планета : Това ми напомня вестникарска инициатива отпреди години, която целеше в малко мрачния преход, изобилно произвеждащ тежки новини и истории, да даде и няколко опорни точки за разклатеното национално самочувствие и липсата на ориентири. Тази кампания се наричаше "произведено от българин" и даваше образи на открития или просто добре направени неща от ръцете на българи, на различни места по света. В повечето случаи успешните български творения се появяват "навън". И за много успели българи ние не подозираме. Което отваря голямата тема за успеха и какво е за днешния българин успял човек.

носталгия ли?

Преди дни в един пиано-бар човек от публиката грабна микрофона, защото беше рожденик. Мъж, прехвърлящ средната възраст, преподавател, в компанията на студенти. С подчертан усет към аудиторията:) И какво мислите започна да пее? Не Бийтълс. "И снится нам - не рокот космодрома, Ни эта ледяная синева, А снится нам - трава, трава у дома... Зеленая, зеленая трава..." В сравнение с всички останали evergreen-парчета, тази песен подлуди разнородната публика, сред която преобладаваха хората на години 40-45+ . Позната тръпка с вкус на добрите стари години. Носталгията винаги е в усмивката на тези хора. Не заради "необятната славянска душа". Не защото те сега не "стоят" добре в новите условия - може би много от тях днес са по-успели, отколкото биха могли да бъдат в онези години, далеч преди 89-та. Не и заради прословутата предвидимост на живота тогава и разграфеното минимално благополучие, достъпно за всеки, не заради 14-дневните почивки и спокойствието през лятото де

демитологизиране на героя

Наскоро Димитър Денков от Софийския университет писа за ситуацията, в която медиите прекаляват със сиропа. "Когато някое събитие обилно се полива с политико-медиен сироп, човек е в правото си да мисли, че го будалкат", написа той. И е толкова прав! Медиите са като деца, прекаляващи както с ярките боички, така и с тъмните. Без мяра. Ето днес, България се събуди с потресаващата вест, че световният шампион Максим Стависки е замесен в катастрофа. В разгара на всякакви медийни кампании за безумното шофиране. Часове след инцидента нови данни за вината на Максим и за алкохолната проба пренареждат новините. Едно е анонимно да убиеш някого на пътя, друго е всички да те познават. Нелепата смърт изглежда различно, когато има светски елемент. Нали си нямаме много и скандални звезди като Парис Хилтън, Мел Гибсън и Хали Бери, които шофират пияни, тепърва ще видите медийния ефект от действията на пийнала истинска БГ-звезда /не говорим за пияни депутати/. Изразите са меки: от "оцеля&quo

изток-запад, за орхан и азиз

За някои неща ще си останем "слепи". Ще изхабим много демократично време, за да ги погледнем по-отворено и без емоции. Наскоро правих репортаж за един млад българин, който спечели място в престижна американска писателска програма. Особеното при този човек е, че се казва Азиз Шакир Таш, пише, занимава се с арабистика, превежда и преподава в два истанбулски университета. Идва си често в България. Книгите му са издадени на български. Докато монтирахме този репортаж, споменах, че имам най-добрия превод на Корана, на проф. Цветан Теофанов, с много ценно въведение за исляма. Това породи изблик от негативни реакции от типа: "като чуя за изтока, потръпвам" и "там живеят само диваци". Пак неотдавна обикалях около Кърджали. В село Мишевско, кацнало на едни меки слънчеви хълмове над Джебел, прекарах няколко часа с кмета Аптула Якуб, който ми разказа всичко за миналото и настоящето на това място. Пихме кафе и ядохме домашна баклава и отношението на този човек към мен,

забравени места

В така наречения "преход" се отделиха, с невидима линия помежду им два типа МЕСТА. Новите, продукт на новото време и онези, които все повече избледняват, като стари снимки, които все по-рядко забелязваме. Големите банки от стъкло и метал, кафенетата с екзотичен дизайн, широките "вип"-магазини със стерилно огромни витрини, детските парти-клубове и солариумите са нови образи на "модерността" в градския пейзаж. Някъде далече останаха отломъци от едно друго време. Например работилничка, в която някой, ВСЕ ОЩЕ, подвързва книги, поправя инструменти или претапицира столове. Наскоро влязох в смесен магазин. По-малките дори не си го представят, защото не са виждали. Селско магазинче, в което можете да срещнете шампоан "Па-Па", блузи от басма и домакински принадлежности от "едно време" редом до захар, брашно, мушама и лепенки за рани. За микрокосмоса на едно село смесеният магазин си е актуалност. За променения поглед на градския човек, който пр

да си "обикновен човек" в медиите

Съвсем скоро на една медийна среща си говорихме за т.нар. "обикновен човек" в медиите. Анонимен участник в масовките-митинги преди години, от човека-маса, който се залъгваше с усещането за "тежестта" си в историята, той постепенно придоби глас и позиции. Да блокира пътища, да излива пред ТВ камерите изкупуваното за стотинки мляко, да застава с името и мнението си във вестникарски колонки и в цветни пасторални репортажи "по телевизора", дори да плаче. "Обикновеният човек" вече не е "непозната земя" за медиите. Те нахлуват и в най-личното му пространство - показват двора му, семейството му, конфликтите му, или странното му хоби. "Обикновеният човек" се гневеше на властта в анкети, участваше в подписки. А сега е по-склонен и да бъде медиен герой в обикновена житейска драма - като в "Имаш поща". Или в някое лъскаво риалити - като Христина /и като Здравко/. Преди години медиите бяха обсебени от мега-скандалите на държава

първи думи

Още малко личен принос към информационния шум, в който живеем:) От години влача тефтери в чантите. Записвам там какво ли не. Цитати и делнични дреболии. Харесвам думите. И се боя, че използваме все по-малка част от тях. Публичното говорене си има известна "маса" от думи, отвъд която остават много забравени. Красиви думи, редки думи, странни или неподходящи за твърде прагматичното ни време. Медиите ни поднасят истории, "облечени" в определени думи. Малко шаблонно, малко рутинно. Затова ще опитам да описвам нещата. И да разказвам. Не толкова да коментирам и назидавам. В тази шарена въртележка "интернет" можеш да намериш всичко/и да се "загубиш" дори/. Коментари и назидания колкото щеш. Блогът е феномен, който руши досегашните модели на публичност, на споделяне. Ще го използвам като "тефтер":)