Държава за закриване

От около година насам става все по-натрапчиво усещането, че някой е задействал обратното броене на държавата ни като самостоятелна етнокултурна, национална, географски и административно определена и уж самостоятелна единица и е взел бъдещето ѝ на ръчно управление. Под логото на евроатлантизма се правят опити за откъртване на последните пирони, крепящи скърцащата порта на българското, на различното, на историческото в името на едно нерадостно аморфно утре в дигитализиран свят без корени.

Демонстративно в медиите се разгръща лесно разпознаваем фронт от дежурни гласове – нещо като батальонна бойна група, които ни убеждават в нашата западна принадлежност и упорито и безмозъчно пригласят на западните мозъчни тръстове, опитвайки се да ни пришият някак противоестествено и напук на историческите факти към "евроатлантическата общност" и "евроатлантическите ценности". Нещо като "интеграцията" на индианците от западните нашественици и "освободители". Като откъсването им от неграмотността и лошите навици и "приобщаването" им към цивилизацията.

Целите на този малък, но шумен хор, завоювал денонощно присъствие под етикета "анализатори" от най-различни центрове и неправителствени организации, които методично, стъпка по стъпка и години наред си проправяха пътека към медиите, вече избистрят контурите си. Особено след началото на събитията в Украйна все по-ясно и отчетливо, дори грубо, се лансират опорни точки на прозападната пропаганда, които се превръщат в насъщен наратив на почти всяко актуално предаване. Малко като превъзпитание на дебелоглаво дете, на което упорито, до втръсване трябва да се повтарят някои неща, или както е останало в народната реч – да ти го набият в главата.

Медийната среда от пандемията насам се промени драстично, оголя откъм богатство на мнения, прецеди до крайност възможните алтернативни мнения. Но никога в годините на промените, от 1989 г. насам не е била толкова тъжно словоблудстваща в една посока, с еднопластови внушения, никога не е била толкова еднопланова, еднозначна, едновалентна. И рицарите на тази единствена истина и валидна гледна точка днес са изпълнители на мисията – да превърнем България в безличен стълб на евроатлантизма, пък ако ще и с цената на закриване на държавата. Те нали федералистите това и искат – все по-безгласни страни членки, на все по-къса каишка. А медийният амвон услужливо предоставя трибуна за разясняването на тази перспектива.

Следейки отблизо медийния зоопарк, не мога да не отбележа тази драстична и донякъде вулгарна промяна, тази замяна на дискусионния формат с назидателни монолози и настаняването на актуалната cancel култура под формата на публично осмиване на опонента и причисляването му към групата на идиотите, които не разбират за какво става дума, разкостването на противници в социалните мрежи, размахването на плашила под формата на примитивни мантри и опорки. Това работят мнозина "анализатори", които фанатично бранят брюкселската кауза като своя и се опитват всячески да ни убедят в универсалните добродетели на евроатлантизма.

Със зачестилите миналата година избори някак припряно, дори невротично се прави опит българското общество да бъде вкарано в матрицата "или-или". Или Брюксел, или Москва. Или запад, или изток. Или демокрация, или диктатура. Или демокрация, или корупция. Или миналото, или бъдещето. За да се стигне до "или ние, или те" – ние, белите и добрите, те, черните и лошите, достигнало връхната си точка в произведения комплект кукли на конци ПП – представление, логично завършило с фиаско.  

Тези плоски, лишени от връзка с реалността клишета, идеално обслужват основната линия – вагонът "България" да бъде този път яко залепен, циментиран към композицията на обезличаващата се под напора на американските интереси Европа, и по-специално към конструкцията ЕС, която самоубийствено се движи към пропаст. Защото, няма какво да се лъжем, ние може би сме най-шантавата и трудна за разбиране страна член на съюза. Дори румънците станаха по-правоверни евроатлантици от брюкселските чиновници.

Чепатата ни, странна, кръстопътна, носталгично настроена държава  вероятно е трудна за преглъщане хапка от общото хомогенно европейско тесто, споявано от години налагани унифициращи политики, отнемащи от националната идентичност, интереси, колорит на принципа за меда и жилото. Неуправляема в някаква степен от мрежата европейски бюрократични регламенти, директиви и нищо не значещи за обикновения гражданин политически заклинания, България вероятно е като грозното патенце в хладните води на брюкселската политкоректност и тези кривици трябва да бъдат оправени, ръбовете – заоблени, а стърчащите елементи – орязани, пък макар и със сила, ако се налага.  

Процесът започна през 2020-а, когато демократичният пуч на жълтите павета трябваше да произведе внушението за необратимост и да трасира пътя към постигане на лелеяния брюкселски идеал за "върховенство на закона" и "нулева толерантност към корупцията". Замисълът вероятно е бил да се инсталира поредното либерално, умно и красиво управление, по подобие на толкова други в Европа, например на Естония.

И до днес участници в протеста се разпознават, поддържат, поощряват и афишират взаимно като видни демократи и революционери, като членове на една и съща секта, призвана да донесе просветление. До степен, в която ако не се идентифицираш с въпросните протести, значи си назадничав русофил, деградирал ганьовец или подкупен администратор, който крепи "един престъпен режим".

В оборот бяха вкарани всички възможни прийоми за очерняне и демонизиране на бившите управляващи, те бяха опаковани като вредни,  и токсични и вкарани в изолатора все от същите лидери на обществено мнение, от същите "инфлуенсъри", с които започнах тази статия. Въпросните грантови анализатори са много лесно разпознаваеми по основните точки, с които навигират в медиите, защото ползват един и същи конспект.

Тези хора се позиционират трайно в лагера на грачещите русофоби, които лягат и стават с актуалния брюкселски мизантропски сценарий за Путин и Русия, естествено са срещу руския газ и руските паметници, заклеймяват всеки разумен глас в полза на балансирана политика, обозначиха се задължително като "фенове" на Украйна със съответните значки и знаменца в профилите и настойчиво пропагандират евроатлантическото мнозинство, което трябва да извърши всички невиждани досега реформи и всъщност е панацея за всичките ни придобити демократични заболявания.

Тези известни лица, канени по списък, своего рода съвременни еничари, са в уникален и лесно разбираем синхрон с партиите, които са подбутвани и подготвяни за подобен уреден брак по сметка. В  различни конфигурации до момента въпросните партии все не успяват да съшият достатъчно здраво коалиционно управление, което да накара бабуващите им отвъд границата да седнат и да си отдъхнат, да изпият по едно веганско лате и да забравят поне за година-две да ръчкат да пренаписват и променят нашенския политически учебник за откъсването му от "руското влияние". Трябва да признаем, че усилията им вероятно са твърде уморителни, предвид спецификите на народопсихологията тук.   

И така, калните предизборни борби вече са в ход, но изглеждат малко бутафорни, прекалено драматични, с изкуствено критикарство и фалшив патос, което е явно подценяване на публиката и свеждане на проблематиката до инфантилно представен конфликт между здравите прогресивни западни сили и упадъчния изток с привкус на комунистически ретро нотки.

Тези странни безродници, които не хвалят нищо българско и идеализират до непоносимост западния модел, са като метастази на тумор, които се множат и завземат все по-голяма част от тялото. Техният негативизъм спрямо собствения им народ е така пагубен и отвращаващ с лабораторния си замисъл, че би трябвало да задейства оздравителен механизъм. Въпрос на време е това противоестествено явление да бъде изчистено, а тялото – да се отърси от тежестта му. Дудненето им да се чува все по-рядко и все по-тихо. Защото всякакви граници бяха преминати. Не бива да допуснем окончателно да затрият продадената и предадена ни държава. Не бива да допуснем да ни закрият.