30 ноември, 2007

ежедневие на безсмислените трагедии

Мануела се събуди от кома, месеци след катастрофата с Максим Стависки. Кома, която вероятно за близките й е била път сред безкрая. Англичанка бе нахапана до смърт от улични кучета. Бомба, заложена за лице от „криминалния контингент” изкоруби половин блок и рани една жена. Поредната мина взе живота на трима миньори. Това са само „новини” от последните три-четири дни. За пореден път звучат неубедителни, полувиновни гласове кой, защо и как е трябвало нещо да направи, за да не осъмват поредните миньорски семейства с черни ленти по вратите. За пореден път безсмислени обяснения, пълни с термини от минното дело, пълнят ефира, за да се окаже, че и тази трагедия е НЕЯСНА, ИЗЛИШНА, ОТВРАТИТЕЛНА. Нехайството, с което преживяваме подобни случаи, е необяснимо. Те стават част от житейския и медийния ни пейзаж - на шофьорски безумия, административно дебелокожие, криминална вакханалия. Всеки идиот може да ви унищожи апартамента или да ви сгази на пешеходна пътека. Всеки „инвеститор” може да поиска да превърне ценна сграда в МОЛ. Спиране на ток може да причини смъртта на недоносено бебе. Чиновникът Х може години наред да не направи ей толкова мъничко, за да стане трудът на някакви хора по-сигурен, по-нормален, а не да влизат на работното си място „като на война” /така казват миньорите/, с неяснотата дали ще излязат. Няма последици от лошите новини - те са във вечен кръговрат, във вечния ни календар. И като наближи Коледа, ставаме суеверни. Защото вместо чудеса, се случват… трагедии /Кербала, Индиго/. И като няма последици, всеки си прави каквото иска, а общото впечатление е „няма оправия”. На пътя правилата са за баламите, защото се знае, че глобите и полицейските проверки са фарс. На депутатите им пораснаха ръцете от протягане към чуждите карти и съседните бутони. И им е все едно дали им снимат всеки ден това упражнение, защото няма последици. Деца на 4 години се нагълтват с хапчета, защото някой не си е бил на мястото, не се е съобразил, не е проверил, или просто не е имал време. На „инвеститорите” не им пука за безопасността, защото ги глобяват символично. Сякаш сме в лабиринт на безсмислените трагедии, нелепите загуби, ненормалната „новина”, която става ежедневие. Най-лошо е усещането, че всяка злощастна случка може да се повтори. Не защото никой не е застрахован срещу случайности, а защото нямаме усещането за време – да направим нещо днес, за да е видим ефектът утре. Намаляването на пораженията – ето в това хич, ама хич не ни бива.

28 ноември, 2007

демокрацията като трилър


От известно време се чудя на Тихомир Безлов. Защо приема всякакви покани за участие в откровено безсмислени интервюта. Заради ореола, който си създаде преди време на човек, научил някакви тайни за подземния свят и от време на време трябва да ги споделя с публиката. Вероятно помните нарко-схемите, които Центърът за изследване на демокрацията извади преди време и те бяха отпечатани във всички вестници - човечетата от различните банди бяха в различен цвят, бяха назовани кварталните тартори и т.н. Преди години Центърът за изследване на демокрацията правеше нелоши конференции и нелоши проекти. После имаше порно-скандал. А от доста време насам ме мъчи усещането, че изследването на демокрацията е основно изследване на престъпната й страна и то основно изследване на Тихомир Безлов. Някоя медиа все си намира повод да го пита за "актуалното състояние на наркопазара" и той като един истински диспечер се отзовава. Снощи по Канала се яви по повод случая "Краус" - отвлечения син на бившия транспортен министър, за да разкаже, че отвличането на деца било най-подходящият и изпитан начин да се вземе откуп от семейството. Нямаше да се сетя.
Това е синдромът на "знаещия тайните", който работи в медийното поле вече години наред. Нарочваме си някого, който вече е пускал на публиката някакви задкулисни пикантерии и той се превръща в доживотен хроникьор. Продължава да говори години наред, дори и когато вече няма тайни за разказване. Така беше с бившия МВР-секретар Цвятко Цветков, така беше с някои бивши "шефове на баретите"/ама как звучи само... истински съспенс/. Така е с бившия зам. военен министър Велизар Шаламанов или с Димитър Йончев - днес "експерти по сигурността", които от време на време излизат на "трибунката". Че годините от 89-та насам си бяха истински трилър, дума да няма, но тази история с хората, които са много навътре в тайните процеси и горят от желание да ни ги преразказват, вече започва да става досадна.

27 ноември, 2007

солун с букви

Солун е като парченце цветен локум. Спокоен/въпреки трафика и разкопания за метро център/ и подреден, приятелски настроен град. С продавачи на сусамени гевреци по улиците и китайци с преносими табли с джунджурии, с малки масички за кафе и много цигарен дим в кафенетата, където се пуши много, в метални пепелници. В нишите пред църквите, на тротоара, постоянно горят свещички, които минувачите палят и след бързо прекръстване, продължават. Откъм крепостта, която е като яка на града, се спускаш по малки еднопосочни улички с десетки таверни, малки магазинчета и къщички. Църквите са навсякъде между по-новите сгради. Кинофестивалът е разположен в халета на пристанището, превърнати по европроект в арт-център, съвсем до историческата "солунска митница". Кафенетата не се пълнят от ранни зори като тук, а витрините на магазините са много класически, за разлика от тукашния визуален разнобой. Тентите и капаците на прозорците са в най-различни цветове, а по балконите е пълно с малки палми. Край будките за вестници, дъвки и дреболии стоят купчини неразопаковани списания, а по един брой от вестниците виси, закачен с щипки за пране и който иска спира и чете. Малките моторчета са спасителен превоз също като в Италия, а музеят на византийската култура е толкова и древен, и модерен, че си е спечелил определението "музей на Европа" преди няколко години. Следобедното слънце осветява крайбрежния булевард точно като на картичките, а левият палец на крака на Аристотел наистина е побелял от ръцете на хилядите туристи, които се снимат до паметника му, хванати за него. Клаксоните свирят по цял ден не от нерви, а защото тамошните шофьори така си общуват, натискат ги и за добро, и за лошо. Стъмва се и крайбрежният булевард оживява. Върху капучиното слагат две-три зрънца кафе и щипка канела.

"thessaloniki-greece"















































































20 ноември, 2007

бележка

Отивам в Солун. Вие си четете, хапвайте от "сладкото" в архива. Музика съм оставила по линковете тук-там. Вечер оставяйте светнати ламБите:) И да изхвърлите пепелниците накрая:):)

още един паметник в странство


Към добрите новини: на 24 ноември в Брунате (Италия) ще грейне паметник на Пенчо Славейков от бронз. Автор - авторът на един от най-оплюваните и противоречиви паметници /този в градинката на НДК/- проф. Валентин Старчев. Министерството на културата финансирало изцяло проекта. В прессъобщението пише, че "при създаването на паметника проф. Старчев е ползвал богат снимков материал на Националния литературен музей." И пресъздал образа на поета в момент на творчески размисъл. Тук изникват питанки - дали нашите герои като паметници по чужди земи /в Италия вече имаме и Петко Войвода/ са толкова ценни и популярни, колкото биха били повече днешни паметници по нашите земи? Защото тук ги обезглавяват, опикават, драскат или куп паметници просто се саморазрушават. Дали чак когато имаме малко по-грижовно отношение към тукашните паметници, няма да е по-честно да рекламираме духовните си символи и навън? Дали държавата не залита повече по престижните лъскави културни събития и коктейли, организирани зад граница, а тук традиционни културни дейности мизерстват или частните визии и пари просто компенсират сънливата държавна политика? Последният, най-нов паметник в София - този на Радичков, е дело на сдружение "Приятелите на Радичков".

19 ноември, 2007

паралелна българия

Те са живи. Не легендите. Не призраците. А те - умилителните образи от соц-естрадата, без които не идваше Нова година. Сутринта, докато изгазя калта от детската градина до спирката, само в моя квартал, видях плакати за две пресни събития - концерти на Ритон и на Георги Христов. Наскоро бе поредния, вече приближаващ знака "безкрайност" концерт на Лили Иванова, Васил Найденов пее в "Дали". Като върна лентата назад, по уличните стълбове от обичайния ми дневен маршрут само през миналата една година съм виждала още: Кичка Бодурова, Фамилия Тоника. Има си една публика, която въпреки драстичните визуални, социални, квартални и ментални промени на т.нар. демокрация, си остава публика на тези звезди. Ходи по концерти, дава им тонус, легитимира ги като гласове, като лица, като марки. Вече може и да няма крем за бръснене "Каро", или грамофонни плочи с приказки, или опашки в книжарниците за "Птиците умират сами", но те са тук. Естрадните хитове. Застиналата естрадна реалност - Веселин Маринов, "ама такова хубаво момче", казва една близка баба. Мими Иванова се "върна след 15-годишна пауза". Сигнал. Щях да забравя Нели Рангелова, Маргарита Хранова, Йорданка Христова. Сетете се за някой, който не се е върнал? Това ме връща мен към темата за носталгията и нейните ниши днес. "Естрадните лъвове" са сред малкото марки на соц-битието, които оцеляха недокоснати от промените. Разбира се, докоснати от козметичните вълшебства, за да бъдат... същите. Но естрадните образи от афишите по стълбовете се оказаха визуална константа. Те са феномен, който новите времена не успяха да пометат. Новини на килограм от ретро-естрадата тук. Официален сайт на дует "Шик". Покана за юбилеен концерт на "Кукери" във Военния клуб в Русе.

17 ноември, 2007

общото между китай и баба ми

Пуловер. Без майтап. Китайски пуловер от улична сергия. Страхотен. Плетен. Някаква завъртяна плетка. От онези, с които зимата на улицата е по-уютна. Странно съчетание на цветове - кафяво и студено зелено. Минути след потапянето му във вода, зеленото става отровно зелено и...изчезва, пада като отмита водна боичка. А отдолу излиза истинския, естествен цвят на вълната. Сега дрехата прилича на плетена от българска баба. Прилича ми на пуловерите, които баба плетеше. Китайска връзка. Невероятно. Никога не съм мислила, че нещо made in china ще ми напомни детството... А всъщност, продавачът имаше черна котка до себе си, свита върху пластмасовия му стол:).

нещастници

Българите се делят на две групи - велики българи и нещастни българи. И това е трайно положение. През 2005-та година от едно проучване излезе, че "стресът на прехода поставя българите сред най-нещастните в света". Година по-рано картината беше същата. Според версия от началото на тази година бяхме и най-нещастните в ЕС, макар и току-що пристъпили прага. Тогава "Дневник" написа: "Нещастни, по-нещастни, българи". Съвсем наскоро французи отчетоха, че румънците и българите сме най-нещастните в света. А сега друг източник - холандски, пак ни поставя на дъното на таблицата на оплаквачите, мрънкачите, песимистите, казват по новините. Работата се откроява сред основните душмани на българина и причина за неговото нещастие. И така, нещастието е карма, ежедневие, даже мисия. Склонността да си изговорим първо лошото - дълг. Усмивката - лукс, а не навик. Така излиза. Припомням нескромно онова, което писах за намусеното човече като национален символ. Какво може да направи нация от нещастници? Накъде да върви? Какви деца да отглежда? Потиснати, завистливи, недоволни, уморени, вечно омърлушени? И като определиш себе си като нещастен, как се будиш сутрин? Как гледаш на света? Какво искаш? Някой да ти поднесе щастието на тепсия?

16 ноември, 2007

"альоша от бутилката"

Правилото е всеки нов скандал да измества предишния, всяка режисирана шумотевица да отвлича медийно вниманието от по-важни случки, а най-гафообразните решения да се взимат в петък. Защото събота и неделя се търкулват по-безболезнено в медиите, а до понеделник вече е "изтекла много вода". Така media sapiens бързо натрупва в краткотрайната си памет оглушителна смес от политическа фехтовка/избори/, битови идиотщини/кражби на опасни кабели и силен ток у дома/ и светски клюки/тук се затруднявам да посоча последните/.
Преди време цитирах Финци младши за кратката памет. Напоследък обаче забелязвам вълна на настоятелна памет в блоговете. Почти по едно и също време Юлиан Попов, Абагар и Еленко отвориха дума за паметника в градинката на НДК. Комитата започна широкомащабна акция за гранд-хотел България, а Иван пусна "Альоша от бутилката" и настана бурен спор. Кой, къде, какви паметници да слага и да маха. Какво значат. Кой се сеща за тях. Кой е окупатор или скулптор-некадърник... Че даже и оставки бяха поискани. В мрежата е петицията за спасяването на зала "България". Като символ и памет. Грънчаров написа хубава статия за датите и паметта.
Това натрупване ми се струва важно. Несъответствието между краткотрайната памет, с която "измиваме витрината" след всяка порция новини и тази по-настоятелна памет, която разпитва, припомня, размахва знаците на миналото - като присъствие днес. Здравословно несъответствие. Което дава надежда, че една от "детските болести" на демокрацията - безпосочния гняв и отрицание преминава в търсене на по-далечен смисъл: и назад, и напред във времето. Това е отлепване от мисълта за днес, с която живяхме повечето от последните 17-18 години. Фактът, че паметниците будят толкова шарени реакции днес, а не през 90-та, е успокояващ. Преминаваме отвъд "вестите от деня" - отвъд ръчното броене на бюлетини, "състезанието с един кон за шеф на Върховния касационен съд, нелепиците на Кузов за затвора за полови инфекции... В тази игра на трайното и нетрайното застават редом паметниците и моловете. Знаците на памет и днешните хитове.

дядо мраз в цум

Никога не можех да стигна до вратата навреме, за да го хвана. Да го видя. Всеки път се разсейвах, омръзваше ми да вися в коридора и тъкмо когато си давах почивка в чакането, той звънеше. Дядо Мраз "по стар стил". Сега е безинтересно. Наднича от всяка витрина и всяка реклама. Скоро ще изнесат китайските пеещи с тенекиен глас Дядо Коледовци, които си въртят неестествено широкия ханш пред всеки магазин. По телевизията ще дават дежурния репортаж за училището за Дядо Коледов-ци, което неизменно развенчава идеята за единствения, неповторим, неуловим Дядо Коледа, чиито ботуши не се хлъзгат, докато се катери по покривите и хвърля през черните като катран комини лъскави пакети. Като ги видиш тези стотици червенокостюмирани мъже как спокойно и усмихнато ходят по някое авеню, всички чудеса се изпаряват. Дядо Коледа вече е поп-герой. Има си сайтове. Всяка година забърква специална коледна кока-кола. Раздава червени шапчици в моловете и кината. Дали това мултиплициране на образа го прави много по-малко значим, познат, предвидим за което и да е хлапе? Ако е по-наблюдателно, като се вгледа в снимките си от три поредни коледни тържества, то сигурно ще пита "защо е различен". Нали така някои са пораснали, като забелязали часовника на съседа върху ръката на Дядо Мраз. Краят на мистификацията се смята за малък край на детството. Всяка година той идваше в ЦУМ. За по-малките - някога ЦУМ беше меката на пазара, а преди Нова година насред снега от стиропор Дядо Мраз чакаше децата за снимки. Всяка година ми се искаше да се снимам до него, а не знам защо нямам такава снимка. Значи и това е било лукс. Снимка с Дядо Коледа. Лукс, който предпазва от разпадане чудото. Желанието, което се стаява за догодина. Нетърпението да го видиш пак. И забравения при вида на подаръците въпрос - а защо не чух стъпки пред вратата:)

12 ноември, 2007

паметници на забравата

Като прочетох "Пазете се от падащи паметници", си припомних още едно място, където цветовете, зидовете, оградите, също се разпадат. Страхотно място, скрито зад няколко километра широки завои в отбивка от пътя Гоце Делчев - Сатовча. Меки хълмове, тихи улички, стар мирис на дим и безлюдно замъглени прозорци. Калта е повече от камъните. И там преустрояването на къща става с триста и трийсет подписа и разрешителни, а държавата е забравила за оцеляването на тези стари къщи-паметници. За разлика от Турция, където частният собственик на сгради от фонда на културното наследство е ухажван по най-различни начини от държавата - безвъзмездни целеви средства за ремонти, нулеви данъци - това го разказаха хора от турското министерство на туризма. Та, мястото, за което разказват снимките, се казва Долен и също като Ковачевица е... "археологически резерват".












слезте от колите бе, хора


Пак се сетих за "Пропадане" с Майкъл Дъглас. За задръстването, което отключи натрупания гняв. За бръмчащата муха в колата, която го извади от равновесие.
Сутрин в София. Недоспали шофьори с нервни маневри печелят сантиметър след сантиметър по асфалта, надхитряйки останалите - къде с грубост, къде с нарушение, къде с откровен непукизъм. Можеш да изслушаш половин сутрешен радиоблок, докато пъплиш сред "морето от ламарина" /дочут израз на случайна баба на случайна спирка/.
Привечер в София. Цветни ивици от размиващи се фарове и светофари. Дъждовна вода, която се стича от десетките чадъри по спирките. Тролеите ги няма, защото не могат да спазват графика от коли. Трябват ни летящи тролеи, паралелни трасета. Задушаващият трафик става все по-налуден. Все повече се измества и към по-късните вечерни часове, в които преди време прибирането с автомобил беше безпроблемно. Няма как. Всеки втори в този объркан, задръстен, неориентиран към хорския комфорт град, се е качил на кола. Автоманията добива нетърпими размери. Лели на средна възраст карат микробуси. Жени карат таксита. Всяко 20-годишно момиче с работа в рекламна агенция също кара. Повечето мъже пък ако не се движат с кола сигурно се чувстват непълноценни някак. Не че не се паркира по един час, но друго си е с кола. Пускаш си музика и преставаш да четеш по устните на съседите-шофьори колко си тъп и ненормален и колко са велики те. Всички карат. И всички увеличиха времето си за път из града. Откраднахме от времето за други хубави неща, плащайки лукса да се возим по един в колата. Защото е лукс харченето на толкова минути и часове в постоянен стрес на пътя. Вероятно си имаме си излишък: време и егоизъм. Май няма да карам скоро. Както е тръгнало, предпочитам да си чета в тролея или в метрото и на бърз ход да стигам до произволни точки в центъра пеша. Ако седя в кола, сигурно ще полудея като Майкъл Дъглас.

11 ноември, 2007

видеотеките като спомен

Сняг и вятър, гледани през прозореца. А прозорецът гледа към една много бивша квартална видеотека, в която някога и аз работех. С форма на коридор, точно до входа на многоетажен блок, видеотеката през онези, още студентски за мен години - преди 98-ма, беше малко, задушно и много... клубно място. На пода имаше балатум, а зад вратата кофа с парцал. От онези рошавите, на фитили, с който вечер измивах пътечката между компютъра /май 486-ца/ и входната врата и за да не правя стъпки обратно, изчаквах навън да изсъхне и заключвах.
Видеотеката вероятно нямаше и 5 кв. м. площ, но там съм водила едни от най-смислените разговори за филми. Влизаха хора всякакви - на такова място, ако имаш желание, ставаш непрофесионален психолог, влизаш под кожата на различни типажи, знаеш кой какво харесва и му го пазиш... защото по онова време филми се наемаха всеки ден, не по един, по няколко. Някои оставаха на тясното столче пред тясното ми бюро по час или два, пиехме кафе, а върволицата от клиенти не секваше. Деца, любители на екшъни, които гледат само това, любителите на драми, които също не отстъпват от това естетическо решение и не правят стъпка встрани към филм, който не попада в тази категория:) Разказвах им допълнително неща около даден филм, спорехме за разни актьори, абе, като в квартално кафене. Всеки се чувстваше специален и разпознаваем - като вкусове, като странности, като нагласа към живота.
Зимата се топлехме с печка в краката, но помагаха и някакви тръби от инсталацията на блока, минаващи зад близката стена. Обичах понеделниците, защото тогава идваха новите филми, заедно с новите плакати. Идваха и пиратски копия на най-чаканите и касови филми, но това си беше в реда на нещата. "Александра" тепърва набираше сила, преди да помете и заличи повечето квартални видеотеки. Миналата година във вестник "Сега" излезе хубава статия - "Залезът на кварталната видеотека". От време на време се сещам за това заглавие. Сещам се и за архива си от над 30 видеокасети с любими филми, които нито мога да гледам, нито да изхвърля. Споменът за онази видеотека е хем хубав, хем тъжен, защото тези малки и мрачни местенца на прехода, където по стар български обичай се въртят новините от квартала, вече липсват. Кварталните бакалии поизчезнаха. Гаражните кафенета също се топят. Но остават фризьорките и дрехите втора употреба.

не пийте от тази вода




Това е надпис над мивките в тоалетната на софийско заведение. Не знам откъде идва водата...

10 ноември, 2007

градски пророци

В една галерия часове преди една изложба се разхожда като привидение странен човек. Косата му е прорасла почти до раменете, дланите му - полуоблечени в кожени ръкавици без пръсти, а върховете на пръстите му са почернели от молива, който държи. Очила с дебели рамки, лепени с дебела черна лепенка. Размъкната карирана зимна риза, върху нея - размъкнат пуловер. Очите му светят като на човек, който вижда повече от останалите или поне има повече време и инат да забелязва детайли, да гледа под повърхността... Рисува си нещо, като бърка с четка в тумбесто шишенце със златиста течност, подобна на искрящ женски лак. Знае, че отивам по работа, но държи преди да тръгна да седна за 5 минути срещу него, да ме рисува. Навън припръсква загадъчно сняг, на толкова ситни точици, почти гранично състояние с дъжда. Закъснявам, но тези 5 минути си струват.
Прави шаржове, несбъдната мечта - карикатурист във вестник.
"Знаете ли каква е моята роля на откриването довечера?, пита. "На чучело" - усмихва се, без да дочака отговор. "В костюм един размер по-голям". Може и да се шегува. А може и да ми казва истината - изложбата е всъщност инсталация на едно пътуване, след падането на граници и визи и през личната емоция на участниците "чете" големите събития.
"Рисувам в трамвая. Вече ме познават и не ме глобяват. Рисувам женски портрети. И никога не падам, докато трамваят се движи:)"
Добър е в разглеждането на лица и хора. В чертите на лицето отсява основни нишки в характера - за художника т.нар. физиогномика е особено важна. Говори ми и на мен, докато върху златист кръг скицира с черния си молив главата ми. В думите му има и самоирония, и проницателност за другите, но знае къде да спре и къде започва личното.
Обзалагам се, че в трамвая много хора го гледат като луд, много вероятно се дръпват от него, други му се смеят. Защото сме свикнали да се движим по коловоза на разпознаваемото, сигурното и обичайното. Такива хора плашат останалите. Защото са много директни и не шикалкавят. Но са като градски пророци. Ако имаш любопитството да поговориш с тях.

09 ноември, 2007

фотьойл, тухла и джак даниълс










Не вярвам да е декор от филмите. Това изтърбушено кресло. Съвсем в центъра. На крачка от градинката зад бившия дворец /сега национална галерия/. На крачка от хотел "Арена ди Сердика", който така добре приобщи в интериора си стени и камъни от древните софийски времена. Този фотьойл стои като изхвърлен, но не съвсем. С хартия някаква с надпис "Jack Daniel's" и една истинска тухла "в скута". Първа асоциация - в "Усещане за жена" Ал Пачино пиеше доста от това уиски. Втора асоциация - ненужните вещи винаги имат и втори живот. Често на улицата, докато дойде каруцата - за онези, които не могат да се нарамят на гръб.

08 ноември, 2007

"покръстване" в рока и местната власт

Цонко Цонев, който провъзгласи Каварна за рок-столица, положи клетва като кмет в компанията на Джон Лоутън от Юрая Хийп. Така рокбиографията на градоначалника става още по-тържествена. След като толкова от т.нар. рокдинозаври през изминалите години избраха да свирят там и да се снимат с кмета Цонев, вместо с първите държавни мъже /справка - снимка на Петър Стоянов с Пейдж и Плант/, вече никой не може да снеме музикалния венец от главата на каварненския кмет... А през далечната 1993-та Каварна беше малко, полуспретнато градче, обвито в чисто провинциална леност, което не беше ударено от стихийните промени на демокрацията. Имаше бели микробусчета с табела на предното стъкло :"Каварна-МОРЕТО-Каварна". За тези, които не знаят, краката на града не са топнати в морето, а са малко встрани. Тогава бяха живи някои икони на соц-а като голям магазин за домашни потреби, кафенетата не се бяха отървали от вида си на сладкарници и сервираха мелби от онези с пуричките и хартиените чадърчета. В центъра - неголям стар хотел, обгърнат от запустенитето на промените. Каварна никак не беше място за масовия турист. Една-две кръчми на морския бряг и тишината на място, което още се колебае между миналото и неясното бъдеще, затова няма ясен облик. Не съм стъпвала там оттогава. Сигурна съм, че вече е различно. Че ако мина по онзи безкраен път в равнината със слънчогледите, много на север, ще ми бъде любопитно дали туристическият глад е преобразил градеца в голяма и шумна рок-колония... Но Цонко Цонев е от онези кметове, които умеят да правят от града си "запазена марка", другояче казано - да го превръщат в клише. От сайта на община Каварна научавам, че Лоутън си купува и апартамент в града. В един друг сайт пише, че "глобализацията свършва в Каварна":) Единственото, което аз знам за Каварна от изминалите години се събира в думата "рок". Затова едно старо парче за финал.

07 ноември, 2007

с праздником...

КАРТИНКА от БЛОГА на Комитата или един от начините да се сетим за 7-ми ноември:)

митологичното "равен старт"


Жив е той, жив е копнежът... по равния старт. Изумително, но го има все още - въпреки демокрацията, приватизацията, глобализацията. На родителската среща една твърда агитка от родители поддържаше тезата да се купят 32 еднакви несесера за децата, за да няма разплакани, сърдити, начумерени. И моливите, и острилките, и гланцовите блокчета. Всичко да е... еднакво. Като едно време. Когато имаше един вид тетрадки с тесни и широки редове и само един вид ароматизирани гумички. Помня как родители или роднини на някои съученици се връщаха от "чужбина" /едно далечно и приказно понятие/ и им носеха шарени и много различни несесери или кутии за моливи от тези на повечето деца, купени от книжарницата в училището. Помня колко невероятни ми изглеждаха. Но никога, даже преди 89-та и даже на 10 години, не съм правила детски трагедии от това, че другите имат нещо различно. Никога не са ми обяснявали, че трябва да бъда "като другите" и че всичко трябва да е "еднакво, за да не се сърдят другите". Още тогава си имаше по, по и най. Сегашните деца от малки разполагат с много варианти, виждат много варианти, свикват с много варианти. Знаят, че не може непременно и по всяко време да имат онова, "което има Гого". Или Пепи. Детска демокрация. "Животът е пъстро кафене", както се пееше в една песен. Хората умеят различни неща и живеят различно. Отнасят се различно към материалното. Купуват си различни дрехи. И някой ми обяснява, че в един момент гумата на Х трябва да бъде като гумата на Y. Дали X и Y ще мечтаят за еднакви неща, дали ще харесват едни и същи жени, дали и двамата ще пият бира и ще се усмихват на едни и същи вицове като пораснат? Дали ще имат еднакви страхове? Не. Но моливите и несесерите им трябва да са еднакви. Елементарно, но страшно като нагласа и като памет. Старите митове дремят в ъгъла. Старата наслада от това другият да не е много по-далеч от теб като постижения, благополучие, надежди. Хоризонтът на москвича. На тези хора вероятно и през ум не им минава, че с раждането си, според подредбата на звездите, линиите върху ръката, мястото, родителите, магиите... всички сме различни. Че няма равен старт още от там. Аз няма да купя несесер за 20лв., ще купя за 5. Ще купя и обикновени флумастри. Обаче някой да ми говори за сърдитото другарче, понеже розовото на едното пише малко по-розово, малко ме притеснява. Оцветява ми света в безкрайно сиво. Реди "тухлички в стената".

06 ноември, 2007

"инстантно кафе"


Между кафе-машините в една голяма сграда с много служители има конкуренция. Вероятно това е по-важно от описанието на топлите напитки. И цветът на чашките, и вкусът на кафето са от значение:) И така, върху няколко етикета на една нова машина в работата изгряха надписите: инстантно кафе, инстантно кафе с мляко и още някакъв вариант на "инстантно кафе". Върху малка бяла бележчица отдолу "помагат" трите магически букви: НЕС. Дори не са се сетили да напишат "разтворимо". На мен малко ми е трудно да произнеса гладко думата "инстантно", а си представям и диалога по средата на работния ден.
-Да ти взема ли нещо от машината?
-Кафе.
-Какво? Дълго, с мляко...?
-Не, инстантно.
ПЪЛНО БЕЗУМИЕ. Звучи грозно и неестествено. Както са пълно безумие "позитивната конвергенция" и "социал-либералния вектор", които се развяват из медиите. Войната с чуждиците е обречена. Ясно е, че езикът е податлив на всякакви космополитни влияния и професионален жаргон, които нахлуват в него, както вятърът носи прашинките. Ясно е, че между "акаунт" и "слоуган" в делника ни се настаняват още безброй привнесени, гримирани, "атачнати", "данлоуднати" примеси с български окончания.
Но ми писна от "презентации", "килъри", "джендър", "криейтив", "промоутъри", "кетъринг" и други такива дивотии. Не съм от т.нар. от езиковедите пуристи, които са фенове на старите описателни варианти на думите с дъх на средновековие, но твърде лесно хубави думи си дават без бой територията... И това инстантно кафе... Какво му е на доброто старо "нес-кафе"? Хем чуждица, хем хубава.

P.S. Допълнения към горния списък от противни думи: реимбурсирам, конференция по "интермодален транспорт и логистика", бенефициенти, офсетна сделка, туининг проект...


І

05 ноември, 2007

баба пена (feed)

Това не е баба, а блог. Новопостъпил в блогосферата на "Грамофон". Есенно, есенно и предвкусвайки зимата :) С рецепти, групирани в категории за улеснение. Мразя готварските книги. И никак не спазвам рецепти. Но в мрежата можеш да срещнеш какви ли не кулинарни попадения - като това.

03 ноември, 2007

лесно намерено, лесно изгубено

Все повече се удивлявам на отношението на българите към парите. По два повода - незапомненото по народен ентусиазъм и мащаби купуване на гласове и пенсионерските измами по телефона. Две напълно разнородни явления, разкриващи две напълно разнородни склонности - жива е както нагласата да вземеш малко "аванта", да се сдобиеш с нещо без грам усилие, дори срещу гласа си като едно от малкото граждански средства за натиск, така и изначалната и невъзможна за проумяване доверчивост към непознати, дори когато става дума за даване на много пари.

Поредната телефонна кампания извади от джобовете на пловдивските пенсионери доста скътани пари. След врачанската серия, мними роднини продължават да правят телефонни удари в Бургас. Хората дават, въпреки абсурдните постановки "адвокати" и "следователи" да ги чакат по гари и да им звънят лично на вратите. Емоцията избива, разумът заспива, когато звънне някой "близък" и... даже гласът не буди съмнение. На жертвата се подхвърля тежък сюжет, който я вади от равновесие и тя забравя да пита дори за името. В сравнение с предишните сценарии: "бабо, изпращам ти лекарства от Америка, дай парите на Х" сега са включени черни елементи: "синът ви участва в катастрофа, лежи в ареста" и прочие.

Неотдавна Веселина Седларска написа поредния хубав текст - "Сашко, ти ли си?", тъкмо за телефонните измами, колко е лесно да "хлътнеш", да станеш съучастник на ненормалника, който изкарва пари по този начин. Препрочитам го и пак не мога да разбера защо българите обичаме толкова лесно да намираме и лесно да губим.

правата върху локума

Харесвам земните измерения на европейския съюз. Цветните, малки, народопсихологически символи, с които се съизмерва европейското битие. За нас това бяха ракията, баничките и шкембе чорбата. Но откъм Кипър ликуват заради локума. Изтекли били сроковете за оспорване на "бащинството" над локума и занапред щял да се нарича "кипърски". Напомня се, че рекордът за най-голямо парче локум, регистрирано в Книгата на Гинес, също бил кипърски. Преди 3 години 35 сладкари изваяли 2718 килограмово парче от два и половина тона захар, 350 килограма олио и 150 кг бадеми.
По повод това , че Кипър мина едни гърди напред с локума "Стандарт" пише: "Кипър открадна локума от Турция", а електронният вестник "За града" находчиво отбелязва, че "В ЕС и локумът няма да е турски". Малко от теорията на локума тук. А тези шарени кубчета, целите в кокос и ядки, по улиците на сергии, ги помня от ранните години на демокрацията, когато на морето продавачите на сладкишчета оставаха "на стража" до нощните часове. И въздухът миришеше на локум.

02 ноември, 2007

самите краища на европейската идея

Това е колона от барабани от бронз. Макет на истински барабани. В тъмното просветва екран и на две стени започва да трепка картина от непозната част на Турция.
Не вярвайте само на политиците, когато изричат "европейската идея". Двама наши художници, единият работи в Лондон, другият в Ню Йорк, "носят" в картина и звук образа на едно място на "самите краища на европейската идея". Ергин Чавушоглу и Константин Божанов са заснели петима пътуващи музиканти-роми от малкия граничен град Кешан в Турция. Поканили ги да изберат, всеки поотделно, идеалното място, където да зазвучи характерен фолклорен инструмент. Стара тухларна фабрика, сюрреалистична детска площадка с разпадащи се люлки, гълъбарник, спалня в ромска къща. Проект без политическа рамка, по-скоро документална импресия. Докато слущате музиката и наблюдавате изпълнението на всеки от петимата на единия екран, на другия "тръгвате" из прашните улички на Кешан и околността. "Героите" са свирили в "Музиката на Истанбул" и "С глава в стената" на Фатих Акин. Чавушоглу и Божанов искат да направят трилогия. След "Квинтет без граници" спирката ще бъде Мароко.

контрольорите на задушница

"Масови контрольорски хайки в градския транспорт на София за Задушница". Е, на това му викам заглавие. И подход на институция към традицията. "Дивечът" в транспорта срещу хайките. Поводът не е футболен мач, не са избори със "засилено полицейско присъствие" заради масовата дивотия с купуването на гласове, а... Задушница. Контрольорите щели да ходят в екипи. Те и сега го правят. Не че има особен ефект. Продължава да битува безсмислицата или по-скоро симулацията на контрол в два варианта:
ВАРИАНТ ПЪРВИ:
"Къде ви е билета?"
"Ами, нямам"
"Следващият път си продупчете."
ВАРИАНТ ВТОРИ:
Твърде натуралистичен за описание, но завършва със сваляне на нередовния от возилото или с поражението на контрольора, който след яка караница, в която се включват съвестни граждани-пътници, вдига ръце и напуска "тепиха".
Кого плашат тези от "Градския транспорт"? Чии нерви ще се опъват утре - на тръгналите към гробищата? Безумно е разсъждението - на Задушница трамваите са пълни, значи и гратисчиите стават много повече, значи - двойно повече контрольори. Не ви ли обижда изречението "От Столичната компания за градски транспорт призовават гражданите да се качват в превозните средства снабдени с билети или карти"? Не ви ли звучи като надпис на американско кафе - "внимание, горещо, може да се опарите"? Кога ще заживеем по-нормално? Кога медиите ще сменят езика на градската джунгла? Но това е друга тема.