Бележки на Яна Боянова

За някои места Бог наистина е високо, а държавата - неопределено далече. Неделино. Силуетите на стари, изтърбушени междуградски автобуси с остатъци от надписи на немски "Свързваме ви с Европа", найлоните на уличните скелета, под които нещо мъничко и зелено си кълни, кравата, която пасе в училищния двор. Всичко е застинало като пейзаж на непроменливото или на времето, в което промените пристигат със закъснение и чувствителна загуба на сигнала. Върху електрически стълб стои надпис-стрелка "бръснар", а в единствената с толкова внушителното име будка "Милениум" се продават вестници, тетрадки за намаляващите ученици и химикалки. На дървено табло в кафене на централния площад с опушения рисунък на рапидограф е написано "капочино". Рекичката, която преди време наводни част от града и доведе големите телевизии да снимат тук, сега е спокойна и прескачаща боклуци. Цветните кофи за разделно събиране са като нови. Част от следобедната дрямка на това място,

Така се наричаше и един филм с Кевин Спейси. Малкото, ветровито, морско градче и малкият му вестник, чийто шеф толкова се радваше на извънредни ситуации - бури и катастрофи, защото това нахъсва публиката. И ние в малкия град си имаме вестници, потънали в малките новини, новините, които знаят всички, както се знаят и поздравяват по улиците. Кога голям вестник ще лепне на първа страница "Художници претворяват в картини живописния Ловеч". Или "Разкрит е младежът, потрошил лампите на Покрития мост" ?  Това е новинарската машина с местен обхват, която те пренася отвъд досадното и бъбриво нищонеказване на големите медии. Е, има ги и местните клишета - някои протоколни събития са поднесени по-протоколно от самия протокол като "Петър Мутафчиев се срещна с гражданите на Ловеч". Кога голям вестник ще честити от първа страница осми март от името на кмета:) - това четох в петъчния, 7-мо мартенски брой на казанлъшкия "Искра".   Иначе, за два дни в малкия град

Българският "Tom Jones". С колело и бастун. Понакуцва и ходи с големи очила. Гласът му е страховит. Наистина. Пее като Елвис, Хъмпърдинк, Синатра, Павароти, Армстронг... Обикалял е из градове и ресторанти. Лятото по морето. Преди време и по сватби. Обича да се шегува с визията си - че приличал на овчар или шофьор на автобус. Обича изненадата на онези, които не го познават, като го чуят за първи път. Живее в Шипка. Пее при Астор. От време на време. Някога е пял в Смолян, Сандански, Стара Загора... хотел "Родина" в София. Във времената, когато за да получиш категория да пееш в заведение, са се покривали "нормативи" от съветски песни. Които обаче не го увличали особено. Казва, че в Америка президентът ставал като запее Ела Фицджералд. Че тук нямаме такава култура. Освен любимците си, чиито изпълнения дублира, слуша джаз и класика. Живее сам. И раздава любителски дискове със свои записи. Имитира гласове, инструменти, автомобили, птици, Тодор Живков. Като учен

Мобилният станал на 35 . Както и много други завоевания на цивилизацията като миксера и миялната машина, с които американците си служат отпреди последната голяма война, и мобилният дойде късно при нас. Когато започнах да работя в радиото през пролетта на 2000-та година, събеседниците по най-актуалните теми се издирваха /това е точната дума/ в повечето случаи на стационарни телефони. Някои имаха мобифони. Думата мобифон постепенно започна да разширява значението си отвъд "мутрафон". Сега, когато някой даде стационарен телефон за връзка, настава леко напрежение, пауза и после: "а може ли и мобилен?" Има екзотични хора, които не са си купили мобилен телефон, не искат, отричат необходимостта от това чудо на деня, съпротивляват се до последно. Като изпращащите факс. Когато родих детето си, нямах мобилен телефон, на който да ми звънят всички и да ме разпитват надълго и нашироко. В студения коридор на болницата имаше "булфон" или нещо подобно. И разговорите бяха

Христо Йотов живее на края на селото, съвсем до розоварната. Не знам у дома ли е, не е ли. Затова тръгвам по дирите на дървените стърготини. Насред двора, в причудлива гора от пънове и странни форми, насред бръмчащата машина и покрит до веждите с фин прах от дървото, той извайва поредните светове. Сепва се като му махам - приближила съм го, без да ме чуе. След операция, която месеци наред го държала встрани от страстта му, намалил цигарите и почнал наново. "Съчетание на груба работа и творческа мисъл" - така определя онова, което прави. Винаги се е пазел, да не "попадне в кича". Преди години в селото имал малка галерийка, на 150 метра от къщата. И чужденци идвали. Сега обаче галерията я няма. Негови неща могат да се видят в Орешак, Калофер, Лещен - при писателя Борис Христов, който му помагал много. За разлика от депутатите, които на изложбата на Христо в парламента хем му обяснявали, че много им били скъпи творбите му, хем си гасели фасовете в тях. "Това мом

Фотоизложбата „До Угърчин и обратно – фотографии на младежи, отгледани в дом” се открива утре вечер в зала "Средец" на министерството на културата. Снимки на осем "деца от домовете" на възраст от 16 до 23 г., прекарали детството си във вече закрития дом в Угърчин, ще се продават, а средствата ще се върнат при тях . Визуални разкази за хора и места, оказали влияние върху живота им, пише в съобщението за изложбата. Толкова рядко имат думата. Обикновено са в кадър като участници в мрачна пиеса, преливаща от насилие и безнадеждност. В тази изложба са автори, опитват се да видят средата си отстрани. Дали за миг, само колкото трае щракването за снимката, забравят? Или ако забравят, няма да стане добра снимка? Сигурно е много тъжно, обръщайки се назад, да видиш тези кадри и да знаеш, че това е твоето минало, че нямаш друго, че то е предопределило в голяма степен съдбата ти... Но сигурно трябва и да си смел, за да го затвориш в рамката на една снимка, така безпощадно разго

Общото между тях е, че са твърде скромни хора. Единият цял живот е рисувал, другият е танцувал, но е месил и хляб. Дванайсет години работил в петричкия хлебозавод още от откриването му. Казва се Христо или бай Ристо. Всички го знаят, защото и до днес, вече почти 50 години, вече като пенсионер, "за една бира и две кебапчета", занимава с народни танци любители. Играе от малък и така го запомнили - чакал на мегдана да се извие хоро и все там отивал.  Другият герой е художник. Приближава към мен с износен, раздърпан пуловер на петна. Рядката му бяла брада е прораснала, очите му са пъстри, но белезникаво помътнели от възрастта. Обича коняк. Разказва ми за изкуството на голото тяло, за рисунъка, колко е трудно да нарисуваш ръка и колко често онези, които не умеят, я покриват с дреха или нещо подобно...Казва се Георги. Бил е ученик на Илия Петров. Живял е на таван с външна тоалетна и е излизал навън с 30 стотинки в джоба. Чуди се как сега се купува всичко, което минава за изкуство.

Шипка бе в представите ми от учебниците. Нямах образ за селище, повече връх, битки, опълченци, заглъхнало ехо от героизъм, който днес е малко или много музейно понятие. Приближавайки Шипка откъм Казанлък почти привечер, в сряда, когато времето съвсем се развали, видях първо златото върху куполите на храма "Рождество Христово" да свети върху сивата дреха на Балкана. Гледката е мистична. Днес Шипка е тихо място. Два интернет-клуба, едно кафене "Аспровалта", наречено така заради местните-каракачани-преселници в Гърция, пустеещи сгради, заключена галерия с великолепни скулптури-миниатюри на Христо Песев и картини на Радка Владева. Не бях чувала за тях, но подобни места са за това - да откриеш нещо или някого. Един клуб на пенсионера, една тъжна Чирпанлиева къща-музей с битовите следи от историята на шипценци. Един местен и познат на много българи "Tom Jones" - Иван Караиванов - пял Синатра, Елвис, Том Джоунс и какво ли още не години наред в софийските хотели и

Днес е денят, който прелива от размишления за националното, гордостта, символите. Задават се онези объркващи въпроси: коя е общата ни цел, кои са общите ни посоки, кои са общите ни знаци на памет. И всичко това би било естествено, ако не беше 2008-ма. Защото в 2008-ма националното, може би за съжаление, а може би - естествен ход на развитието, има все по-малко значение в биографията на отделния човек. Той все повече пътува, работи, живее някъде, където националностите са все по-невидими.  Националното е все повече вътрешно усещане и все по-малко външна показност. В този смисъл има ли значение колко знамена висят на този ден по балконите редом с прането, а утре се прибират отново в шкафа? Не е ли по-важно как всеки поотделно определя и зачита националното, ценните за него символи, които могат да бъдат далеч по-абстрактни от копринения трибагреник? Преди няколко години в една есенна вечер автобус с български танцьори, музиканти, спортисти и журналисти се измъкваше от лондонските задръств

Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни.  Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме.  Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пред себе си

Купувам мартеници в последния момент. Всяка година си казвам, че следващата ще го направя по-рано. Когато можеш да им се полюбуваш, без да се буташ, не на един крак. И да избереш. И всяка година първите сергии, които изплуват в началото на февруари, не ме привличат достатъчно, докато стане... потоп. Неудържимо е - има мартеница със Спайдърмен, има и мартеници, които са малки бижута . Сутрин на Поп-а още в 9 не се вижда нищо друго, освен сгъваемите щандове, отрупани в цвят. Гъсто наредени един до друг, а вятърът вее по-големите Пижовци и Пенди. Мартениците стават все по-смели, все по-шарени, все по-сериозно отдалечаващи се от семплия двуцветен оригинал. Все по-сериозно залитам към тези многоцветни варианти, но държа на онзи вълнен конец в естествен цвят, който е като нишка към миналото, към старото, към уюта да си представиш хиляди ръце, правили през годините... домашни мартеници. Става все по-трудно за кратко време да накупиш мартеници за всички близки души и сърца, защото производство

Някои хора дълго след смъртта си карат другите да си спомнят за тях. Така е и с Ванга , чиято къща в Петрич сега стягат за музей. Като малка прекарвах цели лета в този град. И никога не бях влизала в този дом. Помня го смътно в една от преките до пазара на открито и хората, които чакаха на опашка. Но дори не съм сигурна, че това е изцяло мой спомен, а не е обагрен от легендата около това място и тази жена. За която много са ми разказвали. Съвсем наскоро влязох в ремонтиращата се къща за пръв път. Странно е да видиш толкова вещи, които обикновено се "разотиват" с починалия и изчезват от видимия свят, по местата им, където са стояли с години. Странно е колко "живо" изглежда всичко: пръстта, останала по празните саксии, шарените възглавници, кристалната гарафа за вода, спрелите стенни часовници, иконите, изкуствените цветя. Е, описът на имуществото е по канцеларски стриктен и някои вещи, които няма да са част от музея, са прибрани и запечатани в тъмни чували, едно черн

Нови балкански икони. Пътуваща изложба . Идва от Лондон, Осло, Хелзинки, Рейкявик, Белград, Кембридж... Събира три стила на рисуване на иконата - традиционен, модерен и наивистичен. В България е настанена в Криптата на храм-паметник “Св. Александър Невски”. На Балканите много неща си приличат, за много от тях спорим чии са . Тази обща изложба е от сближаващите знаци. От онези, които нашепват, че зад близката порта на съседа има още непознати и изненадващи неща. Всъщност, тази пътуваща изложба е в една от нишите на Криптата. По-ценна е сбирката от стари български икони, разгърната в цялото пространство. Ако имате време. Ако 6 лева не ви се виждат много за толкова старини накуп. Ако не сте предубедени към подобно изкуство. Защото извън църковните послания, иконата е чисто изкуство, макар и в рамки. И след старите е интересен погледът към новите икони, чиито цветове и дори щипка чувство за хумор някога биха били немислими.

Един протест, оше ненабрал сила, стои между останалите за мнозина вероятно като екзотичен. Между звънците на кравите на жълтите павета и кресливите опозиционери, петицията на студента по европеистика Алекси Дамянов срещу найлоновите торбички вероятно няма да спечели толкова пространство в ефира.  Но за разлика от ситуативната игра на шумно митингуващите опозиционери, има малко по-дългосрочен замисъл - да направи торбичките по дърветата и в краката ни по-малко. Да накара повече хора да откажат средващата, n-та на брой торбичка, която ни подават БЕЗПЛАТНО и за най-бизобидната купувана дреболия.  Може да ви е смешно говоренето за платнените торби и мрежите на баба ви, но по онова време, когато моята ходеше на пазар с такива, найлонът не беше част от градския пейзаж. Пластмасата също. Киселото мляко се продаваше в симпатични бурканчета, бозата и тя. Увиваха сиренето и кренвиршите в хартия. Вярно, нямаше безброй магазини, нямаше рекламни торбички "MANGO", "Ninka" и пр.,

Преди две-три години, около 70-тия си юбилей Ален Делон беше безутешен. Страдаше "морално и физически", търсеше последната любов , заплашваше със самоубийство. Тогава рускините направиха масова акция с изпращане на писма до мъжа на всички времена и той май оцеля. И както беше изчезнал от медийната витрина, изведнъж изплува в българската преса. Ален Делон подкрепи ГЕРБ . .......................... Мълчание за осмисляне на новината. "Случайно и внезапно", както пишат родните вестници и сайтове, Делон се озовал близо до Борисов, а бдителни репортерки се притекли на помощ. Мислехте си, че снимката на Бандерас с Бойко Борисов беше култова? Вижте новата. С Ален Делон. И не само това. Делон можел да помага на Бойко за изборите. Преди много години в лексиконите до въпроса "любим актьор" най-често се появяваше "alain delon". Сега в изборните лексикони на българите на въпроса "любим актьор", на бюлетините много хора биха написали: "б.б.&qu

За някои България се променя. За други - горе-долу. А за трети - никак. Те си обитават материално и географски места, които почти не се променят. Далече от тътена и мълвата за министерски рокади, корумпирани служители, шумни съдебни процеси, евродоклади. Далече, по селата. Събраха се в София представители на селските читалища от цялата страна на среща, на която бюрократите от министерствата на земеделието и културата им обясниха как ще могат и те да се докоснат, евентуално, до някои европроекти. Казаха им, че документацията била на български и че няма да е трудно да се поподготвят. А хората питаха за какво ще бъдат тези пари: за акордеон ли на читалището или? И както си питаха, застана един човек от Каварненско и право на Нихат Кабил в очите рече, че иска да кръстят улица на негово име в едно село .  Правилно чухме, не "Шибил", а "Кабил". Европейското за човека от Каварненско и за министъра са две коренно различни неща. Европейското не е стигнало дори като полъх, ка

За три дни минах през Петрич, Струмяни, Благоевград и Дупница. И малката ми южна обиколка породи противоречиви чувства/точно като при лирическите герои/.  Петрич донякъде е град от моето детство. С ниските сгради в центъра, старите дограми и скърцащи подове на магазинчетата, пешеходната част с пейките и кестените, под които седят дядовци с бастуни. Какво мислите заварих седем години, след като не съм ходила там? Бетон. Много бетон. Коли. Много коли. Липсващи дървета. Изобилен кич. Базари и нови офиси в центъра, нелогично изместили, "изблъскали" на втория ред предишните сгради.  Няма го старото кино. Няма ги и старците, защото няма пейки, на които да седнат. Кметът на Петрич кара пореден мандат. Очевидно на хората им харесва новия "стил" на града. Или поне на някои. Но от чара на малките мащаби, ъгловите кафенета, пресичащите се под остър ъгъл улички, не е останало нищо...  В Дупница поне центърът - съчетание от грандоманските знакови сгради на миналото - община, чит

Зимно слънце. Денят на откриването на пернишкия фестивал на маскарадните игри , който се случва всяка четна година. Идват маскирани от Балканите и отдалеко. На площада на групички бъбрят пенсионери, под чийто буден поглед се стъкмяват последните детайли по сцената, украсата, логистиката на събитието. А логистиката е почти немислима без... продавачите на скара. Всеки е завардил по един стратегически ъгъл.  Към обед на групи излизат учениците и правят и те една обиколка на основната зона, където по тъмно ще започне феста, със специален спектакъл. Дими съвсем истински на кюфтета и кебапчета. В съседния на площада младежки дом има работилница и изложба на маски. Коя от коя по-изобретателни и страшни. Там продават и две баби-сестри: Магдалена и Елена. В еднакви носии, ушити от самите тях и от години - много вътре в сувенирния бизнес. Омесили са питка и посрещат с хляб и сол всеки посетител на "крайпътния"си, разположен на едно стълбище щанд.  Купувам си две царевични мини-кукли,

В студа, нагъсто подредените срещи и вечното бързане понякога имаш нужда от малка пауза. От кратка усмивка. От това да изпиеш кафе сам някъде насред безпосочните следобедни градски шумове и загърбил вълненията на непознатите. Така почти без да искам, използвайки свободен процеп от време и купувайки други книги, погледнах " Малка книжка с интересни факти ".  От онази сладка поредица, която преди време се появи като бутик на мини-книжките и е особено спасяваща в предпразнични моменти. "Малка книжка за..." - мечтите, мъжете, живота, секса и прочие е универсално джобно подаръче дори без повод. И самоподарявайки си изданието с фактите, ето за какви чудеса научих: Сърцето на синия кит е с размер колкото малка кола:). Мравката е единственото животно, което никога не спи:). Една трета от всичкия продаван сладолед е ванилов:). Сборът от точките на срещуположните страни на зарче винаги е равен на 7:). През август се раждат най-много хора:). Най-късата известна война била... 3

И Хийт Леджър се хвана за " стълбата към небето "... Присъедини се към върволицата от образи, които, живели-недоживели, изчезват от невротичното ни, скандално, разрушително битие. Шоу-иконите, които отиват да правят шоу някъде другаде. Вече часове, откакто се превръща в спомен...  Валеше ситен и мокър снежец. Чух новината в топлата кола на път за работа. Между времето, усмихнатия стил на Jazz FM сутрин и анонсите за няколко предстоящи протеста. Между два маха на чистачките. Още една новина с трагичен привкус отнякъде. До следобеда - затрупана от много други. Него обаче ще го помня малко по-дълго. Както се опитват да го запомнят тук . снимка: movies.msn

Снощи валеше по онзи вълшебен начин, който само децата забелязват, защото вдигат глава нагоре, право към небето и имат търпение да проследят полета на снежинките.  Замислих се откога не съм стояла така, да ги гледам как се спускат от тъмното небе, а във видимата част да ги осветява синкавата улична светлина. После погледнах надолу, където най-"чистите" отпечатъци в наскоро приземилия се сняг бяха тези от малки кучешки лапи. Кръстосали се със стъпките на десетки незнайни хора, отнесли през пресния сняг незнайните си мисли.  Слушах през това време по радиото репортажи от цигански домове за тяхната нова година, за трапезата, за благословиите. Хубав мъжки глас позапя ритуална песен, която се изпълнява на този празник, през мразовития януари. Сетих се, че на топло ме чакат хубави книги, "Не се сърди човече" и разни днешни негови "братовчеди" и... изплува старата истина - колко малко му трябва на човек. Дори само някакви си снежинки. снимка: уикипедия

Лента от червен плюш маркира зоната, в която става опасно за журналисти - питащи и снимащи. За откриването на новия парламентарен сезон председателят на НС Георги Пирински надмина себе си - маркира територия за депутати и... с лика на Ботев залости парламентарното кафене, така че журналята да не се смесват с хората в костюми и да не им спират сладката приказка.  Единият кулоар ще бъде свободен от жужащи момичета с микрофони и момчета с камери. И ще осигури нечий илюзорен комфорт. Някой беше казал, че няма по-страшна ограда от тази, която човек сам поставя в ума си.  От известно време насам оставам с впечатлението, че Георги Пирински харесва оградата като символ. Спомнете си масираните заграждения от парламента по време на учителската стачка . Мотивирани от неговите опасения. Пирински бе автор и на обяснението за космическите лъчения , които блокират пултовете за гласуване.  И сега поредният нелеп ход: и без това неголямата, строена в зората на българските демократични времена преди де

Харесвам летищата. Обяснението е сложно и донякъде смешно. 1. Доста късно летях за първи път. 2. Възхищавам се на пилотите. За мен това не е една от многото професии, а специално занимание. Когато летя, се опитвам да си представя човека, който "кара самолета", както биха казали децата. Дали е весел, спокоен или нещо му тежи, дали е разсеян, замислен, недоспал, пил ли е кафе - един куп такива мънички и комични подробности, които са доста важни, когато возиш толкова хора. И от уменията ти поне донякъде зависи дали ще ги превозиш живи и здрави. 3. Когато бях на двайсет и няколко, сестра ми замина за чужбина. Щеше да обикаля с туристически кораби много места. Летището още беше в онзи мърляв вид, в който вероятно мнозина от вас са го виждали. Преди "Щрабаг" и ремонтите, и новия терминал, и... Тогава кафенето беше така разположено, че пред прозорците му се открояваше част от пистата. Прекрасно усещане. Пиеш си кафето и гледаш кацащи и излитащи самолети. Летището е най-неу

Спомени от пролетна командировка миналата година. Обиколка около Ивайловград и Маджарово. С. Долни Главанак си има скално светилище, за което някои са чували, други - никак. Мястото е далеч от представите за селски или културен туризъм, по проект бяха предвидени асфалтова пътека, паркинг с кафене и осветление, така че вечер по пътя към Маджарово този мини-стоунхендж да блещука в мрака.

Тази църква е на 200 години. Камък върху камък, невзрачна и малка. Няма как случайно да минеш покрай нея, защото село Долно Луково е южно от Ивайловград - на края на картата и на края на един път, който се вие като мустак към границата. И това притихнало село, като много други чудати и далечни места, си има апостол. Баба Стефана Димова. Пенсионирана учителка по български език. "Кратка или дълга беседа?", пита и проницателно ни оглежда, за да прецени интереса. Старото име на Долно Луково било Суванли, а турците го наричали Алтън Суванли. Храмът изниква насред дъбова гора. Тук през 1806-та къщи не е имало... Църквата е построена за седмица. Изографисана от местен зограф, останал незнаен. И не всички канони са спазени. Жените и мъжете са влизали на различни места в малката църква, защото е двуделна. Мъжкото отделение - богато изписано, женското - почти монашески аскетично. "Светлото - това е рая, тъммното - ада. Така си го е представял зографът. Някои от светиите държат б