Бележки на Яна Боянова

Красив, цветен, спокоен. С фонтани на ключови площади. И достатъчно, но ненатрапчиви табели за туристите. Подреден, уютен, диалогичен град. Повечето апартаменти нямат балкони. Ако не броим мястото за две саксии и вятърна въртележка. Много от прозорците са френски, до земята, с дървени капаци или щори. Това е един от най-шарените площади на града. Някога тук е имало карнавали и екзекуции. Сядаш да пиеш бира или кафе и погледаш фокусници, просяци, странници, много азиатци с фотоапарати. Аз видях жонгльор, който въртеше напоени с бензин огнени въженца. Нощният жимвот на Мадрид не е мит. Закусвалните за бързо хранене работят и след полунощ, сервират ти изцяло чаровни "индианци" от Южна Америка. Общността на латиносите тук продължава да се разраства. На всеки ъгъл името на улицата е изрисувано върху пано от керамични плочки с образи - кралици, тореадори, каквото се съдържа в името. Ресторантчетата и кафенетата са ретро, а там, където храната е вкусна и оценена от клиентите, по

Над Неделино е Старцево - голямо село с ферма за щрауси, която си има и страница в интернет. Собственикът излиза като каубой и си говори с гостите в нарочно сглобена беседка, предлага бира и занимателни факти от живота на пернатите. Опитах щраусова пържола и видях жълтъка от яйцето на щраус. В Златоград малка изненада на улицата с прословутото кафе на пясък, покрай кафенето на ъгъла, снимано на всички картички, е трафикът. В представите ми това място винаги е било пешеходна зона. Малко преди да се разочаровам пристъпих и към тесните каменни улички с ателиетата и етнографския музей. Тази носия, заснета забавено, прелетя вълшебно от някога - до днес:) Бенковски е източно от Златоград. Край селото има скални грамади с великански вдлъбнатини, които приличат на "стъпки". Полегатите скали, по които можеш да ходиш, докато колата на пътя се превърне в далечна точка, са нашарени от многоцветни лишеи. От време на време пробягва гущер. Растат и такива малки прелести. В Смолян си нава

За някои места Бог наистина е високо, а държавата - неопределено далече. Неделино. Силуетите на стари, изтърбушени междуградски автобуси с остатъци от надписи на немски "Свързваме ви с Европа", найлоните на уличните скелета, под които нещо мъничко и зелено си кълни, кравата, която пасе в училищния двор. Всичко е застинало като пейзаж на непроменливото или на времето, в което промените пристигат със закъснение и чувствителна загуба на сигнала. Върху електрически стълб стои надпис-стрелка "бръснар", а в единствената с толкова внушителното име будка "Милениум" се продават вестници, тетрадки за намаляващите ученици и химикалки. На дървено табло в кафене на централния площад с опушения рисунък на рапидограф е написано "капочино". Рекичката, която преди време наводни част от града и доведе големите телевизии да снимат тук, сега е спокойна и прескачаща боклуци. Цветните кофи за разделно събиране са като нови. Част от следобедната дрямка на това място,

Така се наричаше и един филм с Кевин Спейси. Малкото, ветровито, морско градче и малкият му вестник, чийто шеф толкова се радваше на извънредни ситуации - бури и катастрофи, защото това нахъсва публиката. И ние в малкия град си имаме вестници, потънали в малките новини, новините, които знаят всички, както се знаят и поздравяват по улиците. Кога голям вестник ще лепне на първа страница "Художници претворяват в картини живописния Ловеч". Или "Разкрит е младежът, потрошил лампите на Покрития мост" ?  Това е новинарската машина с местен обхват, която те пренася отвъд досадното и бъбриво нищонеказване на големите медии. Е, има ги и местните клишета - някои протоколни събития са поднесени по-протоколно от самия протокол като "Петър Мутафчиев се срещна с гражданите на Ловеч". Кога голям вестник ще честити от първа страница осми март от името на кмета:) - това четох в петъчния, 7-мо мартенски брой на казанлъшкия "Искра".   Иначе, за два дни в малкия град

Шипка бе в представите ми от учебниците. Нямах образ за селище, повече връх, битки, опълченци, заглъхнало ехо от героизъм, който днес е малко или много музейно понятие. Приближавайки Шипка откъм Казанлък почти привечер, в сряда, когато времето съвсем се развали, видях първо златото върху куполите на храма "Рождество Христово" да свети върху сивата дреха на Балкана. Гледката е мистична. Днес Шипка е тихо място. Два интернет-клуба, едно кафене "Аспровалта", наречено така заради местните-каракачани-преселници в Гърция, пустеещи сгради, заключена галерия с великолепни скулптури-миниатюри на Христо Песев и картини на Радка Владева. Не бях чувала за тях, но подобни места са за това - да откриеш нещо или някого. Един клуб на пенсионера, една тъжна Чирпанлиева къща-музей с битовите следи от историята на шипценци. Един местен и познат на много българи "Tom Jones" - Иван Караиванов - пял Синатра, Елвис, Том Джоунс и какво ли още не години наред в софийските хотели и

Някои хора дълго след смъртта си карат другите да си спомнят за тях. Така е и с Ванга , чиято къща в Петрич сега стягат за музей. Като малка прекарвах цели лета в този град. И никога не бях влизала в този дом. Помня го смътно в една от преките до пазара на открито и хората, които чакаха на опашка. Но дори не съм сигурна, че това е изцяло мой спомен, а не е обагрен от легендата около това място и тази жена. За която много са ми разказвали. Съвсем наскоро влязох в ремонтиращата се къща за пръв път. Странно е да видиш толкова вещи, които обикновено се "разотиват" с починалия и изчезват от видимия свят, по местата им, където са стояли с години. Странно е колко "живо" изглежда всичко: пръстта, останала по празните саксии, шарените възглавници, кристалната гарафа за вода, спрелите стенни часовници, иконите, изкуствените цветя. Е, описът на имуществото е по канцеларски стриктен и някои вещи, които няма да са част от музея, са прибрани и запечатани в тъмни чували, едно черн