Ревизия на миналото, или как се кърти памет

Домораслите увредени индивиди, които къртят паметници или ги заливат с боя, поразително приличат на онези западни екоактивисти с празни погледи, които заливат картини в големите световни музеи с доматена супа и се лепят за асфалта. Протестният им почерк е един и същ – лумпенски, налуден, идиотски. Може би колкото по-явно фалшивее една кауза, толкова по-яростно и зрелищно се опитват нейните защитници да привлекат към себе си вниманието с подобни пърформанси, атакуващи обективни реалности.

Тези "артистични" опити буквално да се кърти и заличава памет, защото на някого не му харесва част от миналото според днешните критерии, напъните да се пренапише и пренагласи историята според съвременния политкоректен код и режисурата на деня, са низко дело, долнопробна демонстрация на онова, което днес се смята за плюс – да си безпаметен, варварски настроен към миналото индивид, за когото е валидна единствено днешната матрица.

Агресивни същества буйстват в обществени пространства, изливайки своя неприкрит гняв върху обекти, които, видиш ли, за много голяма част от останалите хора все пак означават нещо, и това минава за вид героизъм? Добре дошли в "новото нормално", където е валиден престижният наратив, а не истинният. Където историята се подмята като уличница, на която може да се купи нова дреха, например модните напоследък чорапогащи. Където възторгът на варварите е за признак за адекватност и принадлежност откъм правилната страна на историята.

Не ви харесва какво е направил Колумб - бутате паметника под аплодисменти на озверяла тълпа. Екатерина Велика не е актуална и не се вписва в стратегическата отмяна на Русия – махате я, защото символизира "агресора", нищо че е живяла бая преди днешните събития. Граф Игнатиев тъкмо сега е започнал да ви дразни – няколко кофи с боя и това се брои за гражданска позиция. Не ми се иска да произнеса диагнозата за общество, в което това ще е мерилото за гражданска осъзнатост и култура. Но пък, щом и водещи режисьори взеха да дращят по вратите с най-хъшлашки устрем и за това се намират извинения и оправдания, значи вече се трасира пътя за следващи изстъпления. Смяната на имена на улици ще е невинно забавление на фона на по-големите "смени", които могат да настъпят.

Този поход на чуковете и боите, който скверни знаците на паметта,  бележи тъжни рекорди – съвсем в съзвучие с разгърналия се фронт за отмяна на 3 март. В общия подем на cancel културата да отмениш една дата, пък била тя и в някаква степен емоционално-сакрална, може да се отметне само като стъпка в правилната посока – депутинизация. Нищо че тази нелогична смес е само в главите на главните действащи лица на маршируващата русофобия. У нас нейните изблици са някак патологични, защото не са автентични. Противно е да се наблюдава как разни костюмирани човечета, отразяващи като ехо чуждите, тоест подходящи мисловни конструкти за ширпотреба, се вихрят на сцената на съшитата с бели конци омраза към Русия. Когато няма здрав фундамент, подобен театър изглежда като паянтова сцена на селска вечеринка, която при най-малката смяна на посоката на вятъра ще се разклати и ще рухне.

Като изключим комичните ревизори, които изфабрикуваха, моделират и огласяват русофобските "настроения" в България, голямата тема тук остава темата за паметта, защото паметта означава устойчивост във времето, корени, познание, идентичност. Всички тези понятия са ненужни и дори вредни за днешния глобалистки подход, който унифицира и в който всичко е краткотрайно, за да е удобна замяната му със следващото, независимо дали става дума за стоки, технологии или концепции за света и обществата. И колкото по-здраво и отговорно се държи една нация за миналото си, толкова по-трудно ще бъде да се откъртят от нея онези важни парченца самосъзнание, които са определящи за нейното утре. Толкова по-невъзможно ще бъде да се залеят с боята на омразата нейни ключови цивилизационни инстинкти.