31 декември, 2007

тръни през зимата





Харесвам тръни и бодили. Много са "чисти" в посланието си. Красиви в голотата си. Вярвам, че много тръни могат да се "опитомят". Тези на снимките от телефона ми са градски тръни. Със скреж. И на края на града, където ги видях, силуетите им са особено изразителни - на фона на мътното, сивкаво зимно небе и последните блокове. Снимките са от ръба на отиващата си година:)

28 декември, 2007

mess around*

Цветните коледни пожелания и sms-енергията да сме позитивни поне на празниците се удавиха в лошотии и странности. На света не му пука за смирението, за Коледа, за вглеждането малко отвъд повърхността на агресията и кресливото ежедневие. То не бяха застреляно семейство в САЩ, развилнял се австралиец в нощна София, хулигански изпълнения с пиротехника в Москва, вечните кръвопролитници в Пакистан, които този път ликвидираха Беназир Бхуто. Помня тази жена като по-млада. Един от образите от новините, които са се запечатали в паметта ми. Сега това ще бъдат само архивни кадри. Гала се съблече за "Playboy". Сайтовете се радват : "най-после", "ето и тя..." Мислех си, че точно тя няма да го направи. Явно шоу бизнесът си има "железни правила" и суетата е безпощадна. Рано или късно всички се разголват - физически или душевно. Снимат се голи или разказват детски спомени, показват черно-бели снимки, канят репортер в жилището си и готвят с него. А глезлата, която все кара пияна - Парис Хилтън, дядото я лиши от наследство, без да му трепне сърцето. И това стана около Коледа. Междувременно вчера в тъмното, до кварталната кръчма "Сите българи заедно" видях един Дядо Коледа да се преоблича. Натъкмяваше се с костюм, слагаше си брадата - там, на тротоара, до колата си, а всичките му атрибути бяха на задната седалка. Открих сайт, който се казва... "Шум.БГ", а в него и класирани... най-идиотските новини за годината... Пускам си "Mess around" на Рей Чарлз и за няколко дни ще се опитам да забравя за света и нежеланието му да утихне малко, околоколедно.

P.S. mess around - бъркотия, суматоха

23 декември, 2007

турски поети, родени през 70-те

Брашняна супа, черешова ракия и малко време
Гьокченур,Ч.


Тук съм си добре
под евкалиптовите листи, банановите сенки,
разпукващите се нарове, тук
обядваме с нощите,
пием закумова ракия, разговаряме с рибарите,
на връщане от рязането на тръстиките казват,
реката разбира защо всичко прилича на дъжда.
Местните хора не знаят, че под едно русло текат две реки,
една върху друга,
притиснати силно.
Успоредни на слънцето, две реки прилични отдалеч на две прегърнати змии
в любовна ласка.
Тук съм си добре,
тук в кралството на мухите
ме дадоха стая с изглед към реката
брашняна чорба, черешова ракия и малко време ми дадоха.
Хората, - казах на доктора, в миналото не са мислили с думи,
когато слънцето е било като рибена люспа върху небето,
но им дошъл в повече безкрая да мислят в образи, затова
са уйдурдисали малко наброй думички,
а докторът не вярваше,
че времето носи свойствата на дъжда.

Времето като змиорка се изплъзва от нашата раздяла
тук варосваме дърветата, поправяме пристана,
опитваме се да говорим с удължаващите се и скъсяващи се сенки на дърветата.
Вчера срещнахме пастир на две пчели, връщащи се от наблюдателницата
на пожара, това е гора, казаха,
може би обяснявайки съществуването си.
Това са гори, им отвърнах, това са гори!
Местните хора не виждат, че насред гората е спряла друга гора
на дъжд прилича, погледнеш ли я отдалеч.

Тук съм си добре,
денем гледам планината, вечер тайно пиша.
От писането ставал човекът по-самотен,
но на това не вярвам.

"сценарии на произвола"*

Отдавна не бях попадала на толкова точен и съвпадащ с отношението ми към писането във вестниците и състоянието на ежедневния печат анализ - Боян Знеполски в списание "Обектив".

*заглавието е на цитирания автор

20 декември, 2007

червената лампичка "дискриминация"

Излезе интересно национално изследване на социолозите от "Скала" за нивата и разбирането за дискриминация у нас към септември тази година, с регионална извадка за Хасково и Кърджали. Което дава повод на утрешните вестници да излязат със заглавия като "Дискриминацията у нас - по-силна, отколкото в САШ през 60-те". Не е изненада, че 68% твърдят, че най-често срещаната дискриминация е на етническа основа. На второ място излиза признакът "възраст", а на трето - различните увреждания. По-любопитно и поучително е зачитането в детайлите. Например, че 40 % не могат да преценят дали им се е случвало да бъдат жертва на дискриминация, т.е. хората не знаят кое е дискриминация. Близо една трета от българите срещат затруднения да си общуват с човек от друг етнос. Едва една трета са съгласни, че децата с увреждания трябва да ходят в едно и също училище с "нормалните", а над 80% биха работили в една стая с човек с увреждания, но почти 50% биха се държали снизходително с него. Близо 80 на сто осъждат онези, които имат различна сексуална ориентация. Почти половината запитани не биха искали да работят с такъв човек на едно място, а над 70 % избягват да общуват с хомосексуалисти. Социолозите правят извода, че много от запитаните смятат дискриминацията за нещо нормално, че напрежението между българи и турци идва по линия на българите, че ромите повече не понасят българите, отколкото турците - българите. На въпроса "Бихте ли създали приятелство с мюсюлмани" положително отговарят почти 80%. Повече от 80 на сто не биха се съгласили детето им да сключи брак с ром/ка, към "не" за брак с турчин/туркиня клонят около 67%, а с българо-мохамеданин/мохамеданка - 60%.
За мен най-важният личен извод от това проучване е, че си живеем с мухлясалия псевдоморал на псевдотолерантност. В контраст с горепосочените отговори, на въпросите: "бихте ли наели на работа: хора с увреждания, бременни, млади хора без трудов стаж, хора над 50-годишна възраст, турци, роми" - преобладават, на места категорично, отговорите "да". Това да ви се разминава с действителността? На теория доста неща звучат добре, в живота - страховете от Другия са повече от нормалното. Eдин по един си заминават митовете, които сме отглеждали за себе си. Един от тях - за толерантния народ. Процентите в това изследване наистина са важни да се самоубедим, че имаме проблем. Който в мрежата може да има най-безобидната за мнозина форма на сайт... за цигански шеги.

P.S. Използвам терминология от самите въпроси на изследването, както е задавана на анкетираните.

19 декември, 2007

църквата... в мрежата

Българската православна църква имала позиция за донорството. Замислих се откога не съм срещала позиция на църквата по други важни въпроси - катастрофите, наркоманиите, хората с увреждания, благотворителността... Особено шумна в това отношение е... Варненската митрополия. Тя се изказва за секти, вероучението в училище, рекламата на Биг Брадър, агресията в училище, абортите. Имаше заклеймен от нейна страна гей-парад. Никога не съм търсила сайта на БПЦ. Реших да проверя има ли църквата "позиция по...". И попадайки на страницата, се притесних. Прилича на евтин и грозен търговски сайт. Поправете ме, ако греша. Страницата започва на английски и под иконата на св. Иван Рилски пише: the life of st. John of Rila. Избирам български и чета: "Най-после Православната библия и на български в Интернет! Благодарим на Интерклип ООД". Моля ви, посетете този сайт, той не носи нито грам от енергията на православието, духовността, смирението пред изкушенията на света, например рекламата... Пише, че най-обширната поддиректория била тази за "Църковен вестник", но много от линковете изобщо не работят. Върху отровно-зелен фон се появяват линкове към други православни църкви. А на едно от водещите места излиза "Патриаршеско и синодално пасхално послание от...1998 година". Добре, че има и по-смислени сайтове: "Православие.бг", "Религия.бг". Иначе с такъв сайт православието съвсем затъва. И губи чисто информативния си шанс да присъства в мрежата.

не клатете машината


Автоматите за кафе и закуски са одушевени предмети, така си е - "гълтат" стотинки, "не пускат" избрания номер, "правят" капучино без мляко, когато свърши. И най-нагло ви го продават на същата цена:) С машините за кафе може да се общува и по-непосредствено, с по-силен физически допир, свидетелства следващата бележка.
"Ако се случи така, че избраната от Вас закуска заседне на спиралата - обадете се на телефона за повреда или пуснете отново монети и изберете същия код - ще паднат и двата продукта. МОЛЯ, НЕ КЛАТЕТЕ МАШИНАТА, ЗАЩОТО КОЛЕГИТЕ СЛЕД ВАС НЯМА ДА МОГАТ ДА ПИЯТ НАПИТКИ С МЛЯКО ИЛИ ШОКОЛАД!!!" Последното изречение не ми е ясно - за млякото и шоколада. Някакви идеи? Някой, който разбира от автомати?

18 декември, 2007

starbucks coffee

При Пламен чета една вече изпусната от мен, но още несъстояла се новина:) - Старбъкс иде, пише той, като се позовава на "Дневник". И се сещам за неотдавнашното кръстосване на Солун, по време на което имахме много срещи и се изпиха много кафета, но не и в "Старбъкс". Аз всеки път поглеждах жално към надписа, а колегите се шегуваха: "Старбъкс" е твоето кафе". Преди три години, в началото на ноември, в Лондон беше сиво и студено и след всички работни часове ни остана малко време за сувенири и... за кафе, не в пластмасова чаша в Хайд парк, а на топло. Къде? В "Старбъкс". Още помня уюта, с който чувалчета и пакети кафе те посрещат на вратата, поставени в плетени съдове. До масата виси току-що започналият да излиза /след повече от 200 години/ в таблоиден формат "Times" и се замислям дали да не свия дървената бъркалка за спомен:) Навън хората есенно бързат, лудите, които сами си говорят /доста бяха в този град/шарят по тротоарите, някой си седи с лаптоп и пие кафе... Сега това го има и тук - има "Онда", има "Costa Coffee". Нищо изключително няма да се случи. Освен приближаването на една емблема, със закъснение, както често ни се случва... Един от любимите ми филми е "Аз съм Сам" - Шон Пен обичаше "Бийтълс" и работеше в "Старбъкс". Каква по-ирационална причина да харесвам това място?

P.S. Слагам линк към конкурса "Моето любимо кафене":)

...и за най-големите глупости

Въпреки насмешката, с която минавам мимоходом покрай всякакви НАЙ-класации, трябва да отбележа поредната глупост: най-влиятелното дете на света. То е само на една годинка, но вече е спечелило вниманието на редактори и журналисти, тъй щото написаните за него материали са... 2 хиляди. Браво! Очевидно има търсене на подобни статии. Очевидно днешните свръхзадоволени общества изключително много обичат не само да знаят какво става в спалните на известните люде, но и да следят всяка крачка на децата им. На Бекъм техните май поотраснаха. Принцовете във Великобритания - също. Сега по-интересни са онези, които дори не могат да говорят, а преди специална фотосесия биват застраховани за милиони. Не бих искала нито да съм на мястото на "най-влиятелното дете на света", нито на мястото на онези, които пишат за него. Светът започва да прилича на "Шоуто на Труман".

кражба на годината

Ето я и следващата номинация за кражба на годината: след изчезналите валяци в Обзор, Враца и Разлог, народните носии от Нови Пазар и откраднатата мома в Петричко, идва ред на една по-"тежка" вещ - изчезналия танк "Майбах" в Ямболско... Ето и част от съобщението, подадено на медиите: "задържаният по случая майор Алексей Петров, заместник-началник на Седма мобилизационна база, е влязъл във връзка с двама граждани на Германия. Тримата заедно са успели да транспортират германски танк "Майбах" от района на село Лесово до Германия. " Раздвоена съм: между валяка и танка:)

17 декември, 2007

още малко глина

..."каничката я направиха пред очите ми... къде.. нека остане малка тайна за сега... за секунда се върнах при старите майстори от 18-19 век, с миризмата на прясно изпечена глина и мелодията на грънчарското колело, задвижвано ръчно..." - казва авторът на снимката. Глината е сред чудесата на света, сред материите, движили света напред:) Имах преди години любителски занимания с глинени съдове - рисувах по тях с боички за стъкло и керамика. За равновесие и заради онова връщане по забравени пътеки в миналото, което те прави по-свободен от условностите на днешния ден. Снимките тук са от мрежата. Само главата си е моя:)



















за background-а на свети спиридон

Тази статия е като ехо. Отпреди седмица, когато беше празникът на Свети Спиридон. Един от най-симпатичните и топли декемврийски празници. Спиридон изхранвал сиромаси и бедняци и приемал много страниици в дома си, пише Уикипедия. Хората го смятат за закрилник на занаятчиите - обущари, тухлари, грънчари, бакърджии... т.е. на много от "професиите", в които правиш нещо с ръцете си - докосваш кожа, глина, метал и те добиват форма. Нещо, от което съвременният човек безвъзвратно се е отдалечил. Обущарите са на изчезване, а бакърджии и грънчари вече са атракция в резервати като Златоград и Етъра, те са вече "модели" на занаятчии, техни лъскави копия, които трябва да образоват и забавляват туристите. Свети Спиридон като всеки светец правел чудеса - на Никейския събор изобличил еретическото учение на арианците - стиснал в ръката си керемида и от нея избухнал пламък нагоре, а надолу потекла вода. Тази легенда е разпространена по целия Балкански полуостров, разказва Folklore-bg.com. "Свети Спиридон пръв се опитал да направи съд от глина. Мъчил се, мъчил се, но не успял, защото глината се лепяла по ръцете му. Тогава се разплакал. Сълзите паднали върху глината и той разбрал, че за да източи съд на колелото, трябва да вземе вода. Замесил глината с вода и направил първия съд. След това го опекъл. Оттогава насам светецът се счита за покровител на грънчарите". Във връщането към подобни легенди и притчи има нещо прастаро - усещането на първопроходниците, на онези, които първи са опитали да направят нещо, днес смятано за даденост. Харесва ми връзката, които модерните автори правят с древността - днешните, които сега правят толкова търсената в галериите керамика си "говорят" с онези, които не са знаели нищо за нея и са намирали опипом пътя да опитомят глината. В деня на Свети Спиридон жените месят погачи и ги раздават топли... тичайки. А тук чета, че според вярванията, на този ден слънцето спирало да се движи и поемало "обратния път към лятото". Колко примитивна поетика има в тези думи. Колко вълшебства може да изрови човек само от един празник :)

16 декември, 2007

отвъд африка

Почти не гледам телевизия. Старите филми, които въртят, повечето съм ги гледала, докато преди доста години работех в една видеотека. Но заглавие като "Отвъд Африка" ме печели. И ми напомня времената, когато филмите се гледаха ритуално. За по-малките ще разкажа, че тогава нямаше DVD и "Арена", още нямаше и легален бизнес с видеокасети. Видеотеките бяха тесни, задимени помещения във входове на блокове или полумазета. Презаписите се правеха в апартамента на собственика, касетите изглеждаха ужасно, а повечето преводи бяха с по един глас - също гаражно производство, да има два се смяташе за лукс. Мътни години на жадно гледане - след 89-та... Тогава гледах за първи път "Отвъд Африка" и след дълги преговори с един собственик на квартална видеотека, се сдобих с тази ценна и овехтяла от въртене касета на някаква символична цена. Картината, разбира се, е размазана, а едва снощи, когато по телевизията "видях" филма в истинските му цветове, разбрах и до каква степен преводът, който ми е познат, не съответства на оригинала. Но да обичаш една история означава да не се вглеждаш в детайли:) Този филм ме съпътства вече години наред - като реплики, ситуации, отношение към събитията. Макар че разликата във времената ни е повече от век - там разказват за годините 1913-1918 в Кения. И е много уютно, когато не ти е "минало" любопитството към една вече полуархивна лента, въпреки екстрите, които киното днес предлага. Просто днес вече не се разказват подобни истории. Не и по този начин.

14 декември, 2007

медийният човек


Ето тази книга смесва медии, pr, политика, екшън... Русия преди... "третия мандат на Путин". Кое е продаваемо в медиите? Кога риалити-шоуто става част от политически сценарий като в "Да разлаем кучетата"?
Колко /не/можем без медии, колко ни манипулират? Бестселър на руския пазар.

60-те

Тази изложба продължава до 15-ти януари заради големия интерес. Утре трябваше да свалят от стените черно-белите и някои цветни снимки на Лорънс Шилър, в които се оглеждат лицата на Америка от 60-те. Никога не съм знаела, че някои от любимите ми снимки от филми са негови. Пол Нюман и Робърт Редфорд във финалната сцена на "Бъч Касиди и Сандънс Кид" и изправени до стената с усмивки под мустак. Мохамед Али. Снимките в тази изложба са от любимо мое време - когато още не съм била родена - 60-те. Харесвам филмите и музиката от онези години. И всичко в тази изложба ми е познато - като лица и сюжети. Боби Кенеди преди убийството му. Лий Харви Осуалд и пушката, с която е убит JFK. Никсън. Младият Клинт Истууд с пилешка кълка в ръката. Джак Лемън след снимачен ден. Закъде без Мерилин Монро? Има цяла серия голи снимки. Барбара Стрейзанд преди да изгрее във филми като "The Way We Were". Морски пехотинци, целите в кал и само очите им се виждат. Въпреки усещането за deja vu, снимките си струват, дори само за да завидите на Шилър, че е бил близо до всички тези хора:)

13 декември, 2007

измислена държава

Трябва да имаме чувство за хумор. В тази държава, в която стават предимно чудеса. И хората са предимно агенти. Емблемите на престъпността успяват да се разболеят винаги тежко и винаги навреме, шефовете на общинските фирми, взети заедно - образуват дълъг синджир от далавери, а като започнат да ги съдят, добиват образ на страдалци в износени пуловери на ромбчета. Ватманите на трамваите, които карат мотриси отпреди моето детство работят в една компания с Христоско Вретенаров, завлякъл общината с над половин милион лева, без никой да го усети навреме. Държава, в която всяка цветна и силна реплика на главния прокурор звучи добре, но трудно се реализира. Днес той каза, че положението с правната и финансовата дисциплина в общинските фирми е... "драматично". Живеем в държава, в която измислените малки партии на Бившите /НДСВ-та, СДС-та, Атак-и/ не излизат от мода. Това е държавата, в която ВИП-персони карат крадено ауди, Азис и гаджето му се целуват на огромни билбордове, а в парламента се оплакват от космическо лъчение, което блокира пултовете за гласуване. Държавата, в която софийският кмет иска да му носят сака, а министърът на образованието дори на сериозни места се носи с тридневна брада и костюм - полулежерно, полуофициално. Брадата му отива, а от време на време участва в "седенки". Държава, в която министърът на културата е действащ актьор и за 65-тата му годишнина му снимат босите крака в гримьорната. Държава на изгърмелите мавзолеи и непресъхващите архиви на ДС. На децата, които се убиват в междучасието и миньорите, които също умират безпричинно в мините. Държава, в която спирането на пешеходната пътека на светофара е ежедневен ритуал. В която матурите са повод за небивала обществена солидарност, а хотелите са повече от туристите. Държавата, която е сред най-големите "износителки" на проститутки в ЕС. Щях да забравя: държавата, в която хората живеят дни без ток заради сняг и бури. Това държава ли е?

скъсаният лист на омразата

Грънчаров рече да разкажа малко за наградата "Димитър Пешев". Може пък да ви стане интересно, знам ли:) Изработена е от скулптора Васко Василев. Символизира скъсан лист хартия, чиито "крила" са съединени с безопасна игла, т.е. пукнатините помежду ни. Дават я в края на календарната година в категории радио, ТВ, преса - "за етническа и верска толерантност в медиите", "за принос към преодоляване на стереотипите в обществото". Идеята е да се поощри цивилизованото отношение към етническия и верския друг - наш съсед, колега, непознат, тъй щото медиите ни да не звучат примитивно. Миналата година резултатите от изследване за враждебната реч в медиите не бяха никак добри. Било в заглавия, било в самите поднасяни истории се крие тенденциозното желание да уязвиш, обидиш, поставиш различния някак по-долу, да го представиш пред публиката така, че и той самият да не може да се познае.
Има няколко важни и печални извода около тази награда:
1. Българските медии нямат много ясно понятие що е толерантност, нищо че е обяснено в Етичния кодекс, подписан на помпозна церемония в "Шератон" преди няколко години. Или се правят че не знаят.
2. Печатът "удря електронните медии в земята" с примери на нетолерантност. Единици са вестниците, които показват и разкриват Другия и Различния с умерен тон, нормален словоред и неманипулиран разказ. Заглавия ще приложа най-отдолу.
3. Сред колегите-журналисти има доста расисти и мразещи Другостта/съжалявам за измислената дума, която напомня "заедност":) /
Като теглим чертата, се оказва, че на повечето журналисти тази тема хич не им е по силите, а малцина я пишат, говорят, снимат от всички възможни страни и без емоция. Има явна или скрита непоносимост към цигани, турци, негри, гейове... Това хич не ни прави чест като гилдия. Поставя ни на нивото на алкохолизирания продавач на семки на стадиона, който псува всеки с различно име от българско или с по-тъмен цвят на кожата, убеден е, че циганите трябва да живеят в гета, а турците - да си седят... на тютюна, че обратните са за затваряне, а китайците от Илиенци - трябва да бъдат върнати обратно в Китай.
Та, в тази сфера никак не е трудно да изработиш добри репортажи, ако имаш любопитството, желанието и познанието, така че картината да е достоверна и интересна за публиката. Да се разходиш тук-там, а не припалвайки цирага от цигара в офиса, да съчиняваш и преразказваш, и доукрасяваш случки, които деформират реалността и насаждат напрежение и побутват към зрителя или читателя дневната порция омраза.
А хора и истории за разказване - колкото щеш. Миналата година Бедров взе телевизионната награда за филма си "Родопите 2006" - питайте и него. За най-толерантна медиа бе определен "Капитал". Тази година награда за цялостна политика на медиа няма. Правете си изводите. Как медиите пригласят на политическите расисти и доколко са рефлекс на натрупана в обществото скрита омраза.
Накрая - малко примери:
"Самоков мрази най-много циганите, Дупница - турците", "Село в страх след ромски погром", "Ромите в Завет нямат вода, но мамят с интернет", "Роми и българи - на нож"...

09 декември, 2007

за нормалните и досиетата

Наистина ми е все едно за досиетата. За агентите. За съседите и колегите - участници в големия агентурен соц-доклад. За тайните имена. За министрите и депутатите от 90-те, които сега се оказват агенти. По повод репликата на Станишев за нормалните хора, които не се интересуват от досиета, ще кажа само, че нормалните, които не се интересуват са повече от нормалните, които се интересуват. Досиетата са толкова изсловоблудствана тема, че вече ми е не скучна, а направо излишна. Искам да ми говорят за днешни и утрешни неща, защото доста време през последните 18 години бе пропиляно в приказки за вчера - по-близкото и далечно вчера. Искам да ми говорят конкретни неща за утре, а не до мен да достига прахоляка от поредната затворена папка с досиета. Прахолякът от миналото и пожълтелите му страници ги оставям на учените, историците, изкушените, лично засегнатите, колегите и... онези нормални хора, които имат житейско време в излишък, за да спорят за досиета.

05 декември, 2007

цивилизацията...

"Цивилизацията ми дойде в повече", каза днес по радиото, на запис, човек от Маджарово, захванал се с някакъв местен бизнес, по някакви далечни европроекти. Питаха го с учудване защо е там, с подтекста не му ли липсва "големият град"... Звучи толкова нормално да правиш онова, което искаш там, където искаш - независимо дали е на края на цивилизацията или насред нейните бушуващи градски лудости. Рядко се сещаме за уюта да си в мир с обкръжаващата среда. Дали в обезлюдяващо се село, където се вписваш с всички малки и големи условности, неудобства, познанства до болка. Или по анонимните тротоари на "по-голямото село", където ако припаднеш и чаша вода няма кой да ти подаде, но пък си в центъра на събитията и на главоболията:) Въпрос на усещане. Или на "разстояние" - колко надалеч можеш да погледнеш, без да се натъкнеш на човешки силуети, когато си "извън цивилизацията" и колко ти е нужна близостта им, на силуетите, хората, въпросите, напрежението, ежедневно?
Вчера си купих сандвич от "Макдоналдс", а не обичам "Макдоналдс". Просто "цивилизацията", умората, липсата на време, дъждът и куп други мотиви ме накараха да изям това странно и безвкусно хлебче. А детето на далечна роднина от Монтана свързваше идването си в София с "Макдоналдс". Голямото М като един от символите на "цивилизацията".
За три дни останах без интернет, защото го платих със закъснение и "цивилизацията" започна да ми липсва... Всички нейни залъгалки са около нас - технологии, медии, премиери на "Хари Потър" в полунощ. Затънали сме в "цивилизация" и отпадъците от нея до шия. А понякога толкова ми липсва яснотата, с която този човек простичко казва: "цивилизацията ми дойде в повече".

04 декември, 2007

камък, наречен "прошка"

Ако днес трябва да си избирам новина - то това е новина за камъни. Камъни с нежни имена. В Берлин правят международен проект, в който се включи и южноафриканският нобелов лауреат епископ Дезмънд Туту. "Церемонията по поставянето на камъка ще започне на 3-ти декември точно в 11 часа. Елате навреме", пише в онлайн поканата за събитието. Поставиха черен гранитен блок от Африка, който се казва "Надежда". Той влезе в ансамбъла на предишните три камъка от три континента - "Любов" от Америка, "Мир" от Австралия и двата мраморни блока от Урал за Европа, наречени "Събуждане". Чета, че последният камък, който ще дойде от Азия, носи името "Прошка".
На сайта http://www.globalstone.de/ разказват историята на каменния проект. Графика показва пътя на камъните на световната карта. Има снимки от работилницата на автора Волфганг фон Шварценфилд. Залези и работни моменти, в които сякаш говори с камъка. Пътешественик по море, на различни континенти той търсил два или няколко подобни камъка. Единият оставял на "родното" му място, а другият - занасял в Германия. Веднъж годишно, в деня на лятното слънцестоене на 21-ви юни, светлинните отражения от повърхността на "каменните близнаци" ги свързват, независимо от разстоянията. Единият от камъните прилича на кит.
Удивителна история. Да носиш камъни от единия край на света - на другия. Да направиш "разговор" между неподвижни като послание форми, да отвориш към слънцето недиалогична материя като камъка... Това е в графата "малки чудеса":)

02 декември, 2007

малката кибритопродавачка

Преди много години не можех да разбера защо майка ми плаче, докато ни чете Андерсен. После и на мен започна да ми се плаче. Особено тази история - кибритопродавачката - така крехка и изгубена. Толкова незабележима в снега, въпреки че продава светлина...

Познавам едно момиче. Откакто го помня "продава светлина". Спасявало ме е в трудни моменти. В тъмни моменти. Не се страхуваше да отиде и на другия край на света, да пътува с кораби, да говори с неизвестното. Като тийнейджър приличаше на хипи - с къси шарени рокли и дълги коси. Рисува. Помня как й подарихме първия истински статив, чудехме се как да го качим в тролея... Малка и нежна кибритопродавачка. За един рожден ден ми подари кибритена кутийка, в която всяка клечица беше нарисувана. С различни цветове, точки, чертички, форми. Всяка изумителна сама за себе си. Кутийката също беше изрисувана.

Обичаме да си разменяме дрехи. Тя опакова страхотно подаръци. И винаги намира пътеките. Сестра ми е. И като се сетя за Андерсен, винаги се сещам за нейния кибрит.

зимата от хартия

Най-хубавото време: когато снегът вали на произволни късчета, къщите са прекрасни в несиметричната си усмивка, а хората са високи колкото снежния човек. Светът все още е подреден, както на теб ти се струва, несъвършеното е предимство, а формите - абсолютно без значение:)

декември

Гирлянди. Златисто. Червено. Червено и златно. Декември. Предколедно. Месецът на сребърното и златистото. На светналите улични украси, които в никой друг месец не са толкова настоятелно блещукащи, колкото в настоящия. Камбанки, томболи, пазаруващи тълпи. Мирис на ароматни свещи. Никога Коледа не е била толкова цветна, колкото през последните две-три години.
Преди Коледа претърсвам чекмеджета и гардероби, събирам стари дрехи и стари чанти. И слагам голяма торба навън до кофите. Винаги някой има нужда да се стопли, да си намери вещ, която да го зарадва. Не че не го правя и в други месеци на годината. Но декември е най-особен, най-подходящ да дадеш нещо, без да знаеш на кого. Най-добронамерен в посланията си.
Най-уютен. Най-домашен. Краят на годината е като натоварена с плодове и шарени черги каруца, която едва-едва върви, поклаща се тежко и мързеливо по пътя през снега, пренася всичките ни доволства, усмивки и натрупани тревоги, всички тайни въпроси, и желания, и набелязани мечти. А началото на Новата година е винаги като открито снежно поле, абсолютно тихо, човек не се мярка. Толкова е леко в този бял безкрай, че можеш да започнеш много неща начисто, да разплетеш стари истории, да съчиниш нови:)
Най-хубавото на декември е предчувствието за празник, което се носи с далечно охолство, с мъничко ежедневен блясък, протяжно и позитивно. С наближаването на празниците и най-големите мърморковци кротват. И пожеланията са малко повече от нищо незначещи думи. И неочаквано нещо те прави по-щастлив. Сякаш се повдигаш на пръсти и виждаш нещо, което допреди това е било скрито.