31 януари, 2008

VIP

Интересна седмица. Знакови дела със "знакови" присъди - Индиго, Стависки, Митьо Очите. Изоставеният, никому известен допреди няколко дни Дамян в снежния безкрай. Шум на метал и недоволни гласища от стоманения и очевидно безстопанствен "гигант" Кремиковци. Загадъчната поява на двама загадъчни мъже: Прамод Митал и Константин Жеваго/не Живаго/ за часове в България, по разни кабинети. Отново културологично-философският и най-вече обществен спор за религията в училище. Намалиха заплатата на Кушлев на 2 226 лв. И като една вълнуваща поанта, както обичат да казват учителите по литература, "сървайвърът с президентския самолет" над Азорските острови, където врели и кипели в медийния казан мъже като Тошо Тошев и Борислав Зюмбюлев/ от ВАЦ-овата медийна група/ се държали като деца във въздуха и скришом предавали по мобилните си телефони небесната драма на властта, кръжаща над островите. Сутрешните блокове се разтопиха от удоволствие - в тази история има всичко - ВИП персони, съспенс, неизвестност, технически подробности, уплашени хора...Разказват кой носел уиски, кой успокоявал пътуващите, как пилотите разглеждали стара техническа схема да открият повредите, всеки малък детайл е обрисуван в десетки версии. Как се бил държал президентът в тази криза, пита Бареков. Мъжки ли, за да сме знаели дали ще ни е опора в трудни времена?!?!
В същото време изплува една съвсем не по-слаба като емоции и безизходица история, но с далеч не толкова коментирани герои, от бързо заглъхващите и обречени истории: силистренският театър, един от най-големите в страната, бере душа, студува, пътува с разкъртени автобуси на турнета, сградата му се пали... Изобщо, да се чудиш как го има още. Директорът разказва как вкочанени от студ актьорите слизали от автобуса, за да играят някъде. И се били заканили да се махат, да работят друго, а той ги убеждавал да останат, че премиера се задава, за честта на професията, демек... Абе, на кой му пука за някакви театрали от ветровитата Силистра, бе? Президентът не можа да стигне до Мексико. Тренчев облече маскировъчните дрехи във военно-зелено като през 90-та и излезе с лулата под синдикалните знамена на металурзите. Шампионът Стависки бе пощаден от съда. Тошо Тошев изпълнява "мисията" си да информира дори в критична ситуация и за него правилата не важат. Не виждате ли невидимата линия на правилата за нормалните и правилата за привилегированите? На историите за известните и историите за анонимните? Усещате ли медийното вълнение, когато се завърти история за известно лице? Ще сравните ли патоса на въпросите за оцеляването на президента над Азорските острови, с патоса, когато изчезнаха моряците от "Ванеса"? Усещате ли разликата, както се казваше в една реклама...

27 януари, 2008

сурва

Зимно слънце. Денят на откриването на пернишкия фестивал на маскарадните игри, който се случва всяка четна година. Идват маскирани от Балканите и отдалеко. На площада на групички бъбрят пенсионери, под чийто буден поглед се стъкмяват последните детайли по сцената, украсата, логистиката на събитието. А логистиката е почти немислима без... продавачите на скара. Всеки е завардил по един стратегически ъгъл. Към обед на групи излизат учениците и правят и те една обиколка на основната зона, където по тъмно ще започне феста, със специален спектакъл. Дими съвсем истински на кюфтета и кебапчета. В съседния на площада младежки дом има работилница и изложба на маски. Коя от коя по-изобретателни и страшни. Там продават и две баби-сестри: Магдалена и Елена. В еднакви носии, ушити от самите тях и от години - много вътре в сувенирния бизнес. Омесили са питка и посрещат с хляб и сол всеки посетител на "крайпътния"си, разположен на едно стълбище щанд. Купувам си две царевични мини-кукли, които се държат в дома за благополучие до следващата Сурва през януари и накрая се изгарят. Освен маските, продават и малки торбички с магични растения - за любов, за здраве и т.н. Тези за любов са червени. Казват ми, че по-нататък като се видим, като отида в техния край, ще ми баят с някаква игла. По женски. Мъжът ми където и да ходи, все при мен да се връща:) А аз се връщам на площада, където Йордан и Иван стоят до една скара и пластмасови бутилки с "домашно вино от Мелник"/понеже в Пернишко пият главно ракия и не са винари/. Иван недоволства, че тъкмо когато "Перник е центърът на света и Перник е България" по телевизията му давали за бразилския карнавал... Това видях преди да започнат истинските танци. Преди мъжките фигури да запристъпят, облечени в тежки кожи, рогата им да закачат небето, а звънците им да отекнат с онзи езически звук, който кара нещо да трепне и у най-големите скептици.


24 януари, 2008

големите истини в малък формат


В студа, нагъсто подредените срещи и вечното бързане понякога имаш нужда от малка пауза. От кратка усмивка. От това да изпиеш кафе сам някъде насред безпосочните следобедни градски шумове и загърбил вълненията на непознатите. Така почти без да искам, използвайки свободен процеп от време и купувайки други книги, погледнах "Малка книжка с интересни факти". От онази сладка поредица, която преди време се появи като бутик на мини-книжките и е особено спасяваща в предпразнични моменти. "Малка книжка за..." - мечтите, мъжете, живота, секса и прочие е универсално джобно подаръче дори без повод. И самоподарявайки си изданието с фактите, ето за какви чудеса научих:

Сърцето на синия кит е с размер колкото малка кола:).

Мравката е единственото животно, което никога не спи:).

Една трета от всичкия продаван сладолед е ванилов:).

Сборът от точките на срещуположните страни на зарче винаги е равен на 7:).

През август се раждат най-много хора:).

Най-късата известна война била... 38 минути:).

Терминът dj бил използван още през 1937-ма:).

23 януари, 2008

и без хийт леджър



И Хийт Леджър се хвана за "стълбата към небето"... Приседна във върволицата от образи, които живели-недоживели изчезват от невротичното ни, скандално, разрушително битие. Шоу-иконите, които отиват да правят шоу някъде другаде. Вече часове, откакто се превръща в спомен... Валеше ситен и мокър снежец. Чух новината в топлата кола на път за работа. Между времето, усмихнатия стил на Jazz FM сутрин и анонсите за няколко предстоящи протеста. Между два маха на чистачките. Още една новина с трагичен привкус отнякъде. До следобеда - затрупана от много други. Него обаче ще го помня малко по-дълго. Както се опитват да го запомнят тук.


снимка: movies.msn






19 януари, 2008

по-добрият омбудсман

Всяка роля му е тясна. Тесни му бяха рамките на МВР-секретар. Тесни са му кметските правомощия. Когато ходи в чужбина, бди зорко какво се случва тук и се обажда по телефона, за да спори. Най-често в сутрешния блок на една национална телевизия. Когато стане някой сакатлък, като затрупаните циганки, които търсеха скрап, се явява мълниеносно, за да отсъди: "господ наказва крадците". Сега както се смееше с кмета на Москва, който щял от него да учи как се чисти сняг, така изведнъж стана сериозен - иска обяснения за "Южен поток". Преди време каза, че не са го избрали да кара снегорин, но съм сигурна, че за народната вяра и това ще направи. Като наближат избори. Той е човекът, който се бори с гражданска жалба срещу "Кремиковци". Той е човекът, който лично обикаля селата, за да увери хората, че няма да има втори възродителен процес. Който сваля хомо-плакати. Няма тема, която да му се опре. Той би бил по-добрият омбудсман. Ако всяка роля не му беше тясна:)

в прахоляка на историята

Ставаме все по-нормална държава. Въпреки залитанията около визитаЦИИТЕ на големите играчи, лидери, модерни "императори"... Човешките вълнения се отдалечиха от Големите събития. Трайно и делнично. Исках да приключи Путиниадата, в която медиите ни потопиха, за да имам какво да огледам от изминалите дни. Прибирах се с тролей около 8 вечерта, тогава когато В. В. Путин седеше на мекия си червен стол на концерта в НДК. На задръстването не му се виждаше края. Обаче не чух някой в тролея да псува или да спори с друг за Путин. Както например се споменаваше Бойко Борисов в големия сняг. Преди години това нямаше да е възможно. Щеше да има диви емоции, излишен патос, заради неумението ни да се разграничим от "общите" събития и да заживеем в личното време и пространство. Като гледам и анти-газопроводните протести, и те бяха рехави, проведени без особен геополитически плам, а героиката на едно отминало време не можа да върне в емблематичната градинка на "Кристал" усещането за кауза, когато Костов си събра хората да викат "Путин, вън!". Така и не ми стана ясно защо плакатите бяха на английски: Putin, Go Home! Сигурно, за да не помисли някой, че онези, които са ги измислили, знаят руски. А хората по улиците, които бяха питани какви са спомените им за руската култура, бяха доста умерени, да не кажа положително настроени. Не им се говореше за големи сделки, за "голям шлем", за вътрешнодемократичните пропадания на Русия... Почти незабележими останаха парламентарните роптания за проектите, одобрени "на тъмно" и по тъмно. После гледах БНТ Такси, където разни хора споделяха какви руски вещи имат у дома - телевизори, самовари и прочие и тук-там разсъждаваха за националните интереси. И така, с много руска музика по радиото, която отваря кутийката със спомени на родените до определени години, прахолякът от гостуването на Путин падна ниско долу. Скоро и коментаторското настървение по темата ще поутихне. Зрителите ще забравят как изглеждаше тоалетната, която бе приготвена за Путин в "Бояна", ще забравят и това, че за концерта в НДК не бяха продавани билети, а залата бе пълна с добре проверени личности:) Тръбите ще тръгнат. Екопротестите - също. Може би ще "осребряваме" и друг път кръстопътното си положение при подобни посещения като Путин-овото. Но някак ще свикнем да живеем с тези неща, без да ги дискутираме кръвожадно седмици наред. Или да тичаме по площадите както когато дойде саксофонистът Клинтън. Ще свикнем и с оценки от типа на: "и джудистите си имат президент, дойдох да го видя, щото ме кефи". А медиите ще пият една студена вода, щото хората вече са далеч от денонощното говорене за Големите, пък били те и Личност на годината на списание Time. Защото днес историята се прави малко по-безстрастно, бързо и меркантилно отпреди. А масите имат достатъчно лични истории за подреждане.

снимка "Дневник"

15 януари, 2008

геометрия на снежинката

Снощи валеше по онзи вълшебен начин, който само децата забелязват, защото вдигат глава нагоре, право към небето и имат търпение да проследят полета на снежинките. Замислих се откога не съм стояла така, да ги гледам как се спускат от тъмното небе, а във видимата част да ги осветява синкавата улична светлина. После погледнах надолу, където най-"чистите" отпечатъци в наскоро приземилия се сняг бяха тези от малки кучешки лапи. Кръстосали се със стъпките на десетки незнайни хора, отнесли през пресния сняг незнайните си мисли. Слушах през това време по радиото репортажи от цигански домове за тяхната нова година, за трапезата, за благословиите. Хубав мъжки глас позапя ритуална песен, която се изпълнява на този празник, през мразовития януари. Сетих се, че на топло ме чакат хубави книги, "Не се сърди човече" и разни днешни негови "братовчеди" и... изплува старата истина - колко малко му трябва на човек. Дори само някакви си снежинки.

снимка: уикипедия

за плюшените и ме/н/талните огради

Лента от червен плюш маркира зоната, в която става опасно за журналисти - питащи и снимащи. За откриването на новия парламентарен сезон председателят на НС Георги Пирински надмина себе си - маркира територия за депутати и... с лика на Ботев залости парламентарното кафене, така че журналята да не се смесват с хората в костюми и да не им спират сладката приказка. Единият кулоар ще бъде свободен от жужащи момичета с микрофони и момчета с камери. И ще осигури нечий илюзорен комфорт. Някой беше казал, че няма по-страшна ограда от тази, която човек сам поставя в ума си. От известно време насам оставам с впечатлението, че Георги Пирински харесва оградата като символ. Спомнете си масираните заграждения от парламента по време на учителската стачка. Мотивирани от неговите опасения. Пирински бе автор и на обяснението за космическите лъчения, които блокират пултовете за гласуване. И сега поредният нелеп ход: и без това неголямата, строена в зората на българските демократични времена преди десетилетия сграда да се раздели на зони. Решение с предизвестен от предишни проби провал.
Опитвам се да си представя нагледно как колегите гонят някого да го питат, той прескача или заобикаля символичното заграждение и вече е в безопасност. Или журналист попада в забраненото игрално поле. Ще бъде принудително изведен? Или: някой добронамерен депутат все пак се престрашава да доближи медийния кошер - той стои от едната страна на плюша, а те от другата. Без да забравят за разделителната линия: do not cross the line. Щеше да е смешно, ако не е абсурдно.

14 януари, 2008

пост-путин


Декларирам, че до петък вечер няма да пиша за Владимир Владимирович. Нито тук, нито в чужди блогове. Ще пиша след това. Където и да отворя, наднича Той. Без да е дошъл, изказал, да се е усмихнал, подписал и т.н. Толкова интернет-лешояди се хвърлиха да го кълват, че чак е досадно. Колосална писмовна енергия ни въведе в света на най-страшния, най-бездушния, най-чудовищния лидер на съвремието. Затова - до петък вечер. Поне да има за какво да се пише.

13 януари, 2008

летище

Харесвам летищата. Обяснението е сложно и донякъде смешно.
1. Доста късно летях за първи път.
2. Възхищавам се на пилотите. За мен това не е една от многото професии, а специално занимание. Когато летя, се опитвам да си представя човека, който "кара самолета", както биха казали децата. Дали е весел, спокоен или нещо му тежи, дали е разсеян, замислен, недоспал, пил ли е кафе - един куп такива мънички и комични подробности, които са доста важни, когато возиш толкова хора. И от уменията ти поне донякъде зависи дали ще ги превозиш живи и здрави.
3. Когато бях на двайсет и няколко, сестра ми замина за чужбина. Щеше да обикаля с туристически кораби много места. Летището още беше в онзи мърляв вид, в който вероятно мнозина от вас са го виждали. Преди "Щрабаг" и ремонтите, и новия терминал, и... Тогава кафенето беше така разположено, че пред прозорците му се открояваше част от пистата. Прекрасно усещане. Пиеш си кафето и гледаш кацащи и излитащи самолети. Летището е най-неутралното място на света. Дори да не си изпращач или посрещач, просто можеш да потънеш някъде незабележим, да те оплетат хиляди чужди емоции, но е твое пространство за размисъл. И за наблюдение.
4. Спомнете си "Наистина любов" - първата и финалната сцена с летището и образите, които се нареждат като гигантски пъзел на очакването и сбъдването. Летището като едно от местата, където можеш да видиш ясно любовта.
5. Обичам когато знам, че близък човек или приятел пътува, да отварям сайта на летището и да следя полетите, краткото и лаконично "кацнал", "очакван", "регистрация", "отвеждане"... Дори докато седя пред екрана, някой от полетите от "очакван" се превръща в "кацнал". Това си е вид изпращане. Или посрещане.
6. "Летище" на Артър Хейли не беше съвсем лоша книга:)

12 януари, 2008

bg стоунхендж



Спомени от пролетна командировка миналата година. Обиколка около Ивайловград и Маджарово. С. Долни Главанак си има скално светилище, за което някои са чували, други - никак. Мястото е далеч от представите за селски или културен туризъм, по проект бяха предвидени асфалтова пътека, паркинг с кафене и осветление, така че вечер по пътя към Маджарово този мини-стоунхендж да блещука в мрака.



разказ за рая и ада

Тази църква е на 200 години. Камък върху камък, невзрачна и малка. Няма как случайно да минеш покрай нея, защото село Долно Луково е южно от Ивайловград - на края на картата и на края на един път, който се вие като мустак към границата. И това притихнало село, като много други чудати и далечни места, си има апостол. Баба Стефана Димова. Пенсионирана учителка по български език. "Кратка или дълга беседа?", пита и проницателно ни оглежда, за да прецени интереса. Старото име на Долно Луково било Суванли, а турците го наричали Алтън Суванли. Храмът изниква насред дъбова гора. Тук през 1806-та къщи не е имало...

Църквата е построена за седмица. Изографисана от местен зограф, останал незнаен. И не всички канони са спазени. Жените и мъжете са влизали на различни места в малката църква, защото е двуделна. Мъжкото отделение - богато изписано, женското - почти монашески аскетично.

"Светлото - това е рая, тъммното - ада. Така си го е представял зографът. Някои от светиите държат бели кръстове, други - черни, а някои - книги. Тези с белите кръстове били измъчвани за Христовата вяра, онези с черните - освен че са измъчвани, са заемали някакъв духовен пост." Църквичката е реставрирана. С бои от растения. Черно, бяло, червено и оранжево. Има оголени участъци по стените, където смесването на глина и слама е видимо. "Акустиката е хубава, а ехо не се получава", разказва баба Стефана.


Не e от жените, които мирясват, като остареят. Дворът й е пълен с пране. Не се сърди, когато й прекъснеш домашна работа, за да дойде да ти отвори черквата. Заедно с внучката й, завършила история, издала книжка за двете църкви в Долно Луково с тираж 300 броя. Не много отдавна в селото дошла англичанката Ванеса. Тя не разбира български, баба Стефана знае само френски. Ръкомахали, ръкомахали и бившата учителка решила, че е време да издаде двуезична брошура за двете църкви, която да раздава на посетителите. С пари на познати и помощ оттук-оттам. Църквата "Св. св. Константин и Елена" в Долно Луково има СОТ. Свързана е с полицията в Ивайловград, защото местните полицейски началници също са почитатели на баба Стефана.




11 януари, 2008

книгите на иван

Иван продава стари книги. На мост над Перловската река. Почти срещу бившия си дом в една от старите софийски кооперации, в който е живял ни повече, ни по-малко 50 години. Седи на пластмасов стол от кафене и насред зимната мъгла и тротоарна влага пие чай, попримесен с нещо по-силно. От актовете за незаконното си книгопродаване може да направи изложба. Не обича да говори за Бойко Борисов. Продава на "приятни цени" и има "сума доценти и професори" сред клиентите си. Има си "шерпи", които тарашат тавани и мазета и му носят книги. И познават каналите, по които книгите-вторични суровини стигат до уличната маса за вехта литература. Поглажда бялата си брада и дълго върти в ръцете си цигара, която така и не запалва. "Събуждате еврейското в мене, но някои тайни в този занаят няма да ги кажа." Хората се пазарели доста, продължава Иван. Ако книгата е с цена 5 лв., се опитват "решително" да я свалят поне до 3. Джобно издание на Сергей Есенин с твърди корици от 66-та година струва левче. "Моето отмъщение е: като се пазарят много, ги пращам да си купят вестник за тези пари... Едно е да четеш криминале, друго е да четеш есе", отсича философски Иван. Миналата нощ си препрочитал "Бит и душевност на българския народ" на другия Иван - Хаджийски. Нарежда я сред вечните неща. Оставям му за вечния Есенин 5 лв., а той ме гони да ми даде още книги за тези пари.

думи на седмицата

"Благодаря ви. Благодаря. Благодаря ви на всички, които са се молили за мен. Благодаря ви, благодаря." В тези думи има толкова много. След морския ужас, оцеляването, чудото. След съживяващата близост с други хора, не само с вълните. След... Това каза Николай Димитров, единственият спасил се от злополучния кораб "Ванеса". Спасението не е многословно, но някои медии стигнаха чак до хола на Николай - медийните герои отдавна си нямат лично пространство. В седмицата, в която "ядохме" такава БАКЛАВА, каквато скоро не сме приготвяли. Филмови критици и режисьори отдавна не бяха попадали в такъв вихър от нечисти емоции. Отдавна не бяхме "отваряли" и телевизионните врати на някой дом за деца без родители, за да видим как се живее с по 6 лв. на месец и колко малки и големи непогалени, невъзпитавани, непотърсени "зверчета" в човешки образ живеят там, а стените са достатъчно дебели, за да не чуваме какво става. През тази седмица се завъртя и обичайната рулетка на футболните босове, която отново докара на поста "национален селекционер" Пламен Марков. Седмицата, в която Бойко Борисов и Пламен Юруков си стиснаха ръцете за предсрочни избори, а във Варна продължиха да падат части от сгради. Будехме се с мелето по върховете на МВР и аферата "Куйович" или по-ясно казано "онзи с двата средни пръста". И за да се убедите, че сме тотално заземени в мръсните си сюжети - още един факт - тръшнаха под носа ни вратата за важен цикъл космически изследвания. И как в цялата тази лудница да не звучат като краткотраен проблясък думите на моряка "благодаря ви". Откога не сме чакали някого така? От лятото, когато на стълбата на самолета се показаха сестрите? Колко рядко в новините се появяват подобни истински думи???

07 януари, 2008

о, хенри или как останах без десерт


Най-голямата изненада за последните дни. Привечер преджапвам "Графа" и влизам в една от централните книжарници. Имам си едно наум още отпреди Коледа, когато излезе книгата на Георги Господинов с коледни истории. "О, Хенри" се казва. Разглеждам други неща, оставям си я за десерт. Обаче не я намирам на рафта. Решавам, че е някъде около касата, където са новите книги. "Свърши, купиха ги всичките" - тази реплика на продавачката е историческа за най-новите времена. "Всъщност историите в тази книга са седем, - казва Георги Господинов. - Трите са видими, четвъртата е скрита (законспирирана), петата - заснета, а шестата и седмата - нарисувани. Тя е почит към онова, от което са направени Коледите - закъснели дарове, души на прасета, истории за разминавания, в които има повече любов, отколкото във всички срещи на света... И една особена коледна тъга." Не че Георги Господинов не умее да си прави добра реклама и че понякога не ме дразни с прекомерното си медийно присъствие. Но фактът че няма и месец от излизането на книгата и тези няколко изречения като анотация, няколко интервюта тук-там и книгата вече я няма, само може да ме накара да се усмихвам. "За правото да сме сантиментални, книгите за големи да са с картинки, и дори в София да се случват чудеса и истории.” - това не е ли достатъчен повод българска книга да изчезне по-бързо от n-тия роман на Паулу Коелю....

05 януари, 2008

и "глобусите" стачкуват


Така се прави стачка. Безцеремонно и безотказно. Дори култови награди като Златните глобуси на Холивуд ще бъдат жертвани, може би, заради протеста на холивудските сценаристи. Които искат по-голям дял от шоу-баницата. Мислех сценаристите за кротки и откачени типове, които пишат в повечето случаи безумни текстове под натиска на пазарната политика. Измислят малоумни финали, потопени в непоносимо сладък сос, превръщат иначе читави герои в блудкави и неясни личности, опитват се всячески да улеснят възприятието им, като ги лишават от загадъчност. Мислех сценаристите за майстори на предвидимата сцена и очакваната реплика. Но сега със заканата им да поставят стачни постове на раздаването на "Златен глобус" ми станаха малко по-интересни. Даже не искат да напишат сценарий за самата церемония.

да те нарисуват в трамвая

Обичам да разказвам за хора, за които в google няма нито един резултат:) Такъв е Венцеслав Михайлов - Венце, по образование стенописец, по душа карикатурист, доскоро пазител и уредник в Софийската градска художествена галерия. Прекрачващ средната възраст. Сега без работа.
"Да си уредник, значи да се уредиш, да си пазител - значи да си сфинкс", философства Венце в малкото кафене над "Славянска беседа" дни преди Коледа.
- Колко време ти трябва, гледайки една жена, за да научиш определени неща за нея, без тя да ти казва нито дума?
- Колкото по-малко време - по-същностното. Колкото повече време - има опасност да я харесам, да се влюбя в нея.
Венцеслав рисува в трамваите на София. Преди време ви разказах за него само след петминутно запознанство. Дори не бях сигурна как се казва, защото беше изписал нечетливо името и телефона си на бързо скалъпена моя рисунка. Сега вече го разпитвам подробно.
- Добре, но в трамвая никога не знаеш коя жена кога ще слезе, колко време ще я рисуваш...?
- Тука е интересно. Засека ли жена, която искам да нарисувам, бързам да извадя листчетата. Движа се с три торби. Аз съм Венце-торбичката, но не Торбалан. В едната са листовете, в другата - боите, в третата - тушовете. Снощи видях една жена, доста зряла като визия, изключително интересна, с шапка. Само я погледнах, да видя дали ще се смути... Почнах да я рисувам. Никаква реакция, освен една усмивка. И магията се получи... Харесвам мистериозните и мистичните жени. Мистериозността и мистиката са дистанция, дори да си близък с човека. Любимката ми в тоя смисъл е Грета Гарбо.
- В галерията рисуваш ли лица, портрети?
- В галерията съм "рецидивист". Щом влезе жена, която ми е интересна, рисувам бързо, за две-три минути. Не само, че не казват: "О, моля ви, не ме рисувайте!" Обратно: радват се... За мене извивката на ноздрата е посланието на жената. Няма да казвам повече, за да не може конкуренцията да ми вземе патента:)
- След толкова много нарисувани жени, имаш ли си определени "типове жени"?
- Куриозът е, че колкото повече рисувам, само се уверявам, че го нося в себе си и няма нужда да типосвам. Книгите за физиогномия* нарочно не ги чета.
- Трамваят като ателие на колела...Какво им е на автобусите? Защо в трамвая рисуваш жените?
- Ако се качиш в колата, как ще я срещнеш тая жена? Или обратно - с трамвая как ще стигнеш бързо? Сред мъже, жени, миризми и скандали. Аз съм трамвайно придвижващ се цял живот. Това ми е естествената среда. Никога не съм се качвал в кола. Ако ми дадат 100 килограма злато да подкарам колата, не мога...
- Това обаче са едни много краткотрайни срещи. Подаряваш рисунките. Случвало ли ти се е след това някоя от тези жени да ти се обади?
- Няма жена, която съм нарисувал, ако имам възможност да не й сложа телефона си. Нарочно не си направих визитки, сега съжалявам, защото докато напиша телефона на жената, докато й подавам рисунката, ще взема да се претрепя някой път... Никога не се държа в трамвая и не падам:)
- Рисуваш прав?
- Понякога и седнал. Но като е претъпкан трамвая и рисувам някого, викам: "Я се мръдни малко, че рисувам, пречиш ми!"... Ти кат' ме потърси, по съвпадение три-четири жени ми се обадиха. Снощи се запознах с една поетеса, "испанката" се обяви че се нарича. И сутринта ми се обажда: "Искам да ти донеса сако за интервюто."
- Търсиш ли точна физическа прилика или се опитваш да хванеш характерното в едно лице?
- Това ми е драмата. Не съм от тези руски рисувачи, или прочутия Матис. Едната ми стратегия е да направя една виртуозна рисунка, почти нито една не съм направил такава... Това е тънкият момент: вълнувайки се от една жена, да предам повече, си губя бързия ритъм на виртуозност. Това вълнение при мене е изследователско. Екстремното максимума изважда, обаче когато гониш екстремност и едновременно с това изследваш, стават някой път малко тъжни работи. Виртуозното предаване е най-радващо хората. Така сме устроени - това, което с подсъзнанието хващаме, е най-голямото удоволствие.

*физиогномика

една удивителна история


"Имам една приятелка. Аз се обаждам на тази приятелка. Не говоря с нея за 5 години. Питам "Как е живот в България" и тя ми каже: "Аз имам една къща в един село. Никой не живее там. Ако ти искаш, можеш да ходиш."
Така канадката Надя Счепара се озовава в самоковското село Рельово. Надя е красива и усмихната млада жена, с руса коса почти до кръста. Била е в Азия и в Африка - в Камбоджа и Мароко... Говори приличен български. Разказът й продължава така:
"Аз заключвам телефон, купува билет, продавам моя пиано. Сега аз съм тук. "
Намесва се Станимир Костов, художник, чийто път се пресича с българските пътеки на Надя.
"Прекрасна история. Ние сме в кафе извън София. Решавам да си порисувам. Влиза Надя и отива на бара. Поръчва си вино. Помислих си: "Това момиче изглежда много добре, но със сигурност никога няма да си поговоря с нея. Скица след скица, тя идва с чаша вино и ме заговаря - "Мога ли да видя какво рисуваш? Аз идвам в България, за да рисувам."
С абсолютна искреност Надя споделя:
"В Рельово никой не говори френски или английски. Ако аз искам да купувам хляб, трябва да знам как да кажа "хляб". Моят първи дума беше: каминочистач и дърво, защото е много студено в тази къща. Каминочистач е една трудна дума.
Питали я за колко време е тук, а тя казвала: за зимата. Отговорът бил: "Ти си луда. Не можеш да живееш тук. Трябва ти печка."
Всеки в Рельово ще ви разкаже за Надя. Тя харесва тамошните пейзажи.
"Две празни къща и една къща - един човек живее. След това пак две празни. Има горе-долу 300 човек там. Всеки знае, че аз ходи до Самоков за интернет."
Питам я изненадват ли я с нещо хората в Рельово.
"Там аз разбирам, че има сърце. Рисувам кравите и ме питат: "Рисуваш ли?" Кога рисувам път, всеки кола спират: "Може ли да вижда какво ти правиш?"
На една от картините - портрет на възрастен жител на Рельово.
"Той сяда там...", замисля се Надя и продължава на английски: "He's sitting there every day at the same place and he doesn't move".


P.S. Това е история, която си припомних по Коледа. Тя е от пролетта на старата година. Не знам къде е Надя сега.

03 януари, 2008

медиен апокалипсис

Да ме прощава Петър Волгин, обаче това заглавие най подхожда на описваната от медиите зимна картина. Мислех да е "Сняг" като на Орхан Памук, но предпочитам първото. Тази вечер гледах телевизия. Думи като "блокада" и "капан" бяха в заглавията на всеки втори репортаж. Общо взето, страната не се вижда под снега. Пътищата са пълни със заклещени , подхлъзнали се, заседнали, буксуващи коли и хора, които задължително над 10 часа сноват из тези пътища, изгубили надежда. Без храна и вода. Стотици села - без ток. Десетки каси с хляб - по камионите, неразнесени. Столицата - в киша до колене. Страната - до козирката в преспи. Ако решиш да погледнеш нагоре, както ни подсети наблюдателен репортер - виждаш убийствени ледени висулки, които със смъртоносна романтика очакват своето падане. Линейки се движат заедно с гражданска защита. Такситата не обслужват в райони, където знаят, че няма влизане... и излизане. Гърмят тръби на парното и цели квартали остават без топлина. Не стига, че тази зимна трагедия заема три четвърти от новините, ами психолози ни съветват как да преодолеем работния шок след толкова празници. Или аудиторията съвсем е изтрещяла, или нещо в медийното ни отношение към нея прилича на инфантилна дебилизация. Че е страшно, безотговорно, неприятно, изнервящо всичко това със затисналия ни сняг - факт. Че държавата спира от един сняг - също. Но не може от сутрин до вечер тази картина, поднесена безкрайно фаталистично, да доминира. Всеки ден - кадри от рентгена в "Пирогов" и счупени подбедрици. Всеки ден - планини от сняг, гладни бебета на път, които се топлят до печки в крайпътните кафенета и затворени млечни кухни. Положението изглежда по-страшно от военновременно. В окото на бурята сме. Бедствието отвя всичко. Или навя върху всичко останало. Животът спря. И токът. Да затворим държавата. Да месим хляб вкъщи и да не излизаме, защото животът навън е непоносим - ще закъснеем за работа заради задръстванията, ще настинем заради мокрите си крака в кишата, ще прекараме денонощия в неизвестността на родните пътища, ще ни удари висулка по главата. С такова впечатление оставам от целия медиен апокалипсис.

02 януари, 2008

африканският синдром

Помните ли... ако сте поне над 25 годишни, как събирахме в кашончета помощи за децата на братска Африка? Няма да забравя. Всеки трябваше да приготви дълготрайни храни, които да стигнат до гладуващите деца. Май бяха от Етиопия. Помня, че дадох буркан с лютеница, пакет с бисквити, шипков мармалад. Не знам как детският ми ум е разбрал това хранително послание, тази подадена отдалече милостиня от анонимни детски ръце. Но натрапчиво си спомням тези моменти, защото за втора поредна година в групата в детската градина раздават на всяко дете кашонче с благотворително събрани някъде в Германия играчки и лакомства, които да зарадват нашите деца. В кашончето има задължително: плюшена играчка, сладкиши, някаква занимателна игра. Унисекс - става и за момче, и за момиче. Макар че миналата година ни се падна и яркочервен женски колан, обсипан с блещукащи камъчета, който не послужи на никого и... детска паста за зъби. Но нещата са грижливо подредени - моливчета, две тетрадки, скицник, желирани бонбони този път.
Идеята е прекрасна - "помогни на друго дете да усети празника, научи се да даваш, научи, че има много деца, които не разполагат с изобилие от вещи и достояния на цивилизацията като теб". Лошото е, че вече големите ни деца може и да се питат защо им пращат стари, овехтели плюшени животинки и паста за зъби. Нали си имаме? А защо ние не събираме за други деца, които нямат? За които пише в енциклопедиите и ги дават по каналите с научнопопулярни филми? Ако някой родител отнякъде е попаднал на тези дарения, защо не отиват при по-нуждаещите се в някои домове, а ги пренася в детската градина? В топлата ни и ремонтирана детска градина, в която празникът се усеща и без тях.
Мечтая си за момента, в който ще обяснявам на моето дете, че може да събере и изпрати такова колетче някъде, а не само да ми помогне да оставя стари дрехи и обувки до близката кофа за боклук преди Коледа. Да усети желанието да даряваш, не само да получаваш. Така както в по-напредналите общества е нормално да помолиш детето си да събере ритуално малки мили вещи и да помисли за неизвестното дете... някъде. Чувствам се като в мътното начало на 90-те, когато до България достигаха всякакви дарения с изтекъл срок на годност и се разграбваха мълниеносно. Обществото ни дълго ще живее със синдрома second hand. А докато той е в нас, няма да имаме самочувствието на уверени по пътя си хора.

кофата като пътен знак

Многото лица и роли на кофите продължават да ме изумяват. След поредицата "Ценни кофи за боклук", ето я и следващата находка. Привечер. "Опълченска" на голямото кръстовище със "Сливница". По средата на пътя, точно на светофара, стои кофа. Прикрива дупка. Огромна дупка. Отдалече кофата сигнализира за опасност. Добър като размери декор. Досега съм виждала: гума от кола, пръчки и клони, кашони - в ролята на известител за подмолностите на централни пътни отсечки в София. Освен всичко останало, кофата е удобна за онези шофьори, които си хвърлят през прозореца кутиите от цигари и други "дреболии". Хем избягваш дупката, хем кофата ти е под ръка. Днес е голям ден за пътищата/виж предишната публикация/. Евроначало на годината отвсякъде... Surreal, but nice!, както бе казал филмовият герой на Хю Грант от "Нотинг Хил".

виртуалните концесионери

Хора, зима е. Не забравяйте, че през зимата е нормално да вали сняг. Така каза шефът на Гражданската защита по радиото. Обичам зимата. Но започвам да се съмнявам, че София е моят град точно в този сезон. Очевидно обитаваме паралелни реалности с фирмите-концесионери. Те били чистили неуморно. Според полицията, дала справка за почистващите машини, това съвсем не е така. За пореден път. "В 6.30 ч. тази сутрин е започнало почистването на спирките на градския транспорт. Екипите, ангажирани със снегопочистването, извършват трета обработка на улиците, по които се движи масовият градски транспорт", чета в БТА малко преди 10. След като съм минала по глухия, празен като никога и заринат със сняг бул. "Драган Цанков" по една 20-сантиметрова партизанска пътечка на 4-метровия тротоар. Улицата пред детската градина беше като пред хижа в планината - паркираш и не знаеш дали ще излезеш след това. Кварталните улици на не много отдалечения ми от центъра квартал бяха неописуемо непочистени, също като повечето централни. Представих си какво е да живееш в някое малко канадско градче, или в американско - като онова от филма "Няма балами" с Пол Нюман и Мелъни Грифит. Където има много сняг, но има и служби, които оправдават данъците на живеещите. Има правила. Има и машини, които чистят снега. НАВРЕМЕ. Иначе в София днес беше добре - защото доста коли си останаха по паркингите. И градски транспорт нямаше много - заради снега. Ако не бързаш - снежна приказка. Много хора са още в отпуск. Т.е. навалицата по улиците я няма. Няма ги и концесионерите. Те са в нашето въображение.