02 януари, 2008

африканският синдром

Помните ли... ако сте поне над 25 годишни, как събирахме в кашончета помощи за децата на братска Африка? Няма да забравя. Всеки трябваше да приготви дълготрайни храни, които да стигнат до гладуващите деца. Май бяха от Етиопия. Помня, че дадох буркан с лютеница, пакет с бисквити, шипков мармалад. Не знам как детският ми ум е разбрал това хранително послание, тази подадена отдалече милостиня от анонимни детски ръце. Но натрапчиво си спомням тези моменти, защото за втора поредна година в групата в детската градина раздават на всяко дете кашонче с благотворително събрани някъде в Германия играчки и лакомства, които да зарадват нашите деца. В кашончето има задължително: плюшена играчка, сладкиши, някаква занимателна игра. Унисекс - става и за момче, и за момиче. Макар че миналата година ни се падна и яркочервен женски колан, обсипан с блещукащи камъчета, който не послужи на никого и... детска паста за зъби. Но нещата са грижливо подредени - моливчета, две тетрадки, скицник, желирани бонбони този път.
Идеята е прекрасна - "помогни на друго дете да усети празника, научи се да даваш, научи, че има много деца, които не разполагат с изобилие от вещи и достояния на цивилизацията като теб". Лошото е, че вече големите ни деца може и да се питат защо им пращат стари, овехтели плюшени животинки и паста за зъби. Нали си имаме? А защо ние не събираме за други деца, които нямат? За които пише в енциклопедиите и ги дават по каналите с научнопопулярни филми? Ако някой родител отнякъде е попаднал на тези дарения, защо не отиват при по-нуждаещите се в някои домове, а ги пренася в детската градина? В топлата ни и ремонтирана детска градина, в която празникът се усеща и без тях.
Мечтая си за момента, в който ще обяснявам на моето дете, че може да събере и изпрати такова колетче някъде, а не само да ми помогне да оставя стари дрехи и обувки до близката кофа за боклук преди Коледа. Да усети желанието да даряваш, не само да получаваш. Така както в по-напредналите общества е нормално да помолиш детето си да събере ритуално малки мили вещи и да помисли за неизвестното дете... някъде. Чувствам се като в мътното начало на 90-те, когато до България достигаха всякакви дарения с изтекъл срок на годност и се разграбваха мълниеносно. Обществото ни дълго ще живее със синдрома second hand. А докато той е в нас, няма да имаме самочувствието на уверени по пътя си хора.

4 коментара:

pierrot каза...

За много години първо:)

В природата нищо не се губи, и ние от дарявани ще станем постепенно даряващи, но това е доста бавен процес. А много хора си мислят, че са на далавера, купувайки си от втора ръка - дрехи, гуми, или каквото и да е. Както и магазинчето за един лев - където признавам има попадения, но адски редки - евтини стоки се купуват и потребяват от евтин човек, но за това друг път ( изпревари ме с тази тематика, мислех наскоро за този тип хора и ще сътворя нещо, използвайки твоята като първа част - ако не възразяваш разбира се ;)

яна боянова каза...

Пиши, пиши:) Това е голяма тема. За много години!

GaN каза...

Аз докато четох статията останах с впечатлението, че от страна, която дарява, сме се превърнали в страна, която има нужда от дарения.

Може би конкретната детска градина няма нужда, но има доста места, които имат нужда дори и от подобни дарения, за съжаление.

яна боянова каза...

Ами, да. Братска България по онова време имаше по-добър стандарт от африканския. Сега ние сме в африканската позиция, но вече е време да гледаме отвъд нея и да не сме с протегнатата ръка за милостиня. Общество, което се учи да дава, се развива. А това, че доста места още доста време ще се нуждаят от подобни дарения, сигурно е така и така го написах - да бяха отишли кашончетата на друго място, в някой дом... Зад всичко написано обаче остава усещането за "втората употреба", която се превърна в начин на живот - дрехи, коли, книги. За "отлепването" от това мислене говоря.