Пропускане към основното съдържание

Свобода на дъното на скрина

Имало някога един малък народ, който преминал през много цепнатини на историята, но оцелял. Докретал до модерните времена, закътал нейде в дълбините на пазвата и изтерзаната колективна памет думата "сбобода", но тъй много време било минало, откакто хората наистина разбирали какво е това, че вече никой не можел да си спомни. Отбелязвали разни годишнини, говорели разни политици по площадите, развявайки думата като знаме, но истинската й същност, онази, от миналото, си оставала абстрактна и малко далечна.

Дошли месеци на изпитание. Болест някаква затулила радостта човешка, затворили ги повсеместно хората по къщите, надянали им маски и взели да ги плашат. Утре ще умрете, казвали им, не си подавайте носовете навън, голяма беда сполетя човечеството, няма да се прегръщате, да ходите на театър, в парка, защото микробът живее по пейките дълги дни и нощи и дебне кой ще седне. Ще си миете ръцете по 100 пъти на ден и ще ги поливате с химикали също тъй. И успели да поуплашат немалко народ и възголеми нации. И като взели, че ги затворили, ама здравата захлопнали резетата. Не можеш хляб да си купиш без смс, пък вечер не излизаш, щото вирусът обикаля нощем из улиците, пък на фризьор не може без тест. Разделили близки, приятели, роднини, залостили границите. За всеки случай. 

Минало не минало много време и онзи малък народ се усетил, тръснал глава и като я подал от балкона и мазето, взел да задава въпроси - ама защо, ама как, взел да рови, да чете, да се оглежда демек, разширил малко хоризонта извън този на стаята, в която му обяснявали, че е най-защитен. И внезапно му просветнало, че нещо не е наред тази работа. Да те спират да излезеш, да не можеш да ходиш по улицата на слънце, пък да не можеш да идеш на село без декларация, тц! Не било на добре туй. 

И започнала една тиха и подмолна съпротива. Събирания роднински, маски под носа, тайни празненства и тъй. Скромен бил този народ, не го бивало толкова за големи и шумни дела и събития, но тази съпротива под повърхността я умеел безкрайно добре и колкото трябва дълго и ефективно. Оцелявал бил неведнъж и дважди тъй, знаел как да диша под водата през тръстиката.

Не щеш ли, дошло "спасението" - някакви чудодейни шишенца, забъркани из големите империи от богати хора, дето искали да станат още по-богати, продавайки на останалите еликсир и на всичкото отгоре пробен, експериментален, дето не се знае колко, до кога и как действа, пък не вреди ли, ама все пак го нарекли еликсир. Втурнали се някои, наредили се на опашка за еликсира, радвали се, защото им казвали, че това е избавлението и ще си върнат "свободата" да правят всичко, както преди

Да, ама всъщност не. Нещо не били разбрали. Видяло се, че другаде, където мнозина приели еликсира, никой нищо не им връщал от предишната свобода - пак маски, пак проверки, пак тестове, пак карантини. И най-лошото - някак взели пак да се разболяват, и то уж защитените, от друга раззновидност на заразата. Объркана работа някаква. 

А в малката страна опашките за еликсир се поразредили, оредеели, смалили се. И почнали разни глашатаи да обикалят и да показват къде морков, къде тояга, само и само да кандисат нежелаещите все пак да получат спасителната течност, да бъдат задължително спасени. Чудели се управниците как и защо така тези хора не вярват, че някой иска да ги спаси, защо се колебаят, дърпат се някак от спасението. Абе, какви са тия хора, дето тук не вярват на "науката", която прави много пари, а се доверяват на някакви скверни думи и мнения на отритнати от тази наука пак знаещи хора, но мислещи първо за човека и после за търговията. И се разгневили управниците, под сурдинка се заканили да вкарат това недоверчиво племе в правия път, щото еликсирът вече щял да се развали

И настъпил чуден момент - този малък народ, превит под своята голяма история и като Сизиф търкалящ своя камък по нанагорнището й, разбрал като в просъница, че има право да избере. Припомнил си онази забравена дума - "свобода", изровил я от тъмнините на забравана, позачистил я с крайчеца на дрехата си и му олекнало. Може да нямал друго - несметни богатства, чист въздух, гладки пътища, вече нямал и добра храна (били му поразбутали старата система да си произвежда такава), но свободицата някак му била останала на дъното на скрина

И я хванал в шепи, усмихнал се под мустак и си казал - брей, тези големите други народи, дето все се хвалеха колко са могъщи, силни, свободни, нещо нито викаха, нито шаваха последните месеци. Но сега и те, всички се поразмърдали. Писнало им да им обясняват кое е добро, кое не, кое е опасно и кое не, и най-вече, че някой друг знае вместо тях кое е хубавото и единствено хубавото. А за да не влизат някои в заблуждение и да се объркат кое е хубаво, им изтривали част от информацията, гонели лошите, които я разпространяват, като чумави, и полагали неистови усилия да ги запратят там, дето никой да не ги вижда, чува и чете. 

Но хубавото, така както всеки го разбира, е като водата - пробива си път навсякъде. Не можеш да го оградиш, засенчиш, заглушиш. Все отнякъде ще бодне и ще прокара. И всеки си знае кое е добро и хубаво за него, така както Бог е отредил и наредил земните дела. И си мисля, че ако още настояват да убеждават онзи малък поизмършавял народец, чиито филизи са плъзнали по далечния свят, но корените му са живи и здрави, кое е най-доброто за него, може да се отвори широко скринът и не знам какво още може да излезе от него ...

Популярни публикации от този блог

амстердам

Томахавката на умопомрачението

Тези дни психологът Христо Монов говори пред една телевизия за психотерора от страна на властите в световен мащаб от март миналата година досега. За ежедневната ковид сводка и негативния контекст, в който брутално ни потопиха с безкрайната лавина от „новини“ за вируса, за депресиите и психичните сривове вследствие на масираната пропаганда на страха и ужаса. И тъй като все пак е лято, посъветва да се концентрираме върху любими занимания и хора, които да укрепват у нас усещането за надежда и щастие, защото животът е по-силен от всичко. И се замислих как ли щеше да протече тази медико-политико-бизнес маневра по въвеждането на новото ненормално , ако от самото начало онези, които трябваше да управляват родния дневен ред, бяха заложили не на страха, а на усилие да успокояват хората, да ги съветват да включат в арсенала си за защита къде-къде по-ефективно действащи средства за повишаване на имунитета и устойчивостта им на вируси и беди от страха. Ако не споделяха всеки ден сводката, а койт

Ваксини за ширпотреба

С редуване на заплахи и съблазни глобалната дружина, която не спи и постоянно бди за моето и вашето здраве, както и за „етичните стандарти на общността“ ( рязко и конюнктурно променени от година и нещо насам ) , размаха новото плашило - делта щама, и, естествено, мантрата за ултимативно възможното решение. Да се смееш ли, да плачеш ли! Европейската агенция по лекарствата, дясна ръка на фармацевтичната дружина , която тероризира света чрез експерименталните си продукти, била предрекла, че в края на август делта щамът щял да е доминиращ в Европа и, видите ли, единственият шанс за противопоставяне, било… е, предвидимо е -   ускорената ваксинация на европейското народонаселение. Липсата на въображение тук е особено видима. Щамът се предавал по-бързо и водел до увеличен брой хоспитализации. От Гърция „здравните власти“ обаче докладват друго – въпреки нарасналия брой новозаразени, той не се отразява на хоспитализираните и смъртните случаи. Паралелно с това лъсва другата статистика – в

Молитва за Елена

Не съм писала тук отдавна. Въпреки изобилния материал - в държава като нашата може да се пише денонощно. Това, което ме извади от сладката безтегловност на майчинството, е случка от новините. Поредната катастрофа, равнозначна на поредно безумие и варварско посегателство над живота. Катастрофите в новините са много, лицата на жертвите за секунди проблясват и изчезват в един последен публичен образ. Каква ирония - да си отидеш от света през новините, завлечен от вихъра на ежеминутно обновяващата се информация. В случая с пияния шофьор, който връхлетя върху 12 души на спирка на "Цариградско шосе" и "не можел да върне случилото се назад", си отиде лъчезарната Станислава, а малката шестгодишна Елена, изпадна в кома. Вместо да играе в някоя градинка и да вика колкото й глас държи, защото е дете и се радва на живота, тя лежи тихо и неподвижно, а родителите й "виждат" и си представят смъртта милион пъти, всяка минута. Защото комата е мост между живота и смъртта.