Имало някога един малък народ, който преминал през много цепнатини на историята, но оцелял. Докретал до модерните времена, закътал нейде в дълбините на пазвата и изтерзаната колективна памет думата "сбобода", но тъй много време било минало, откакто хората наистина разбирали какво е това, че вече никой не можел да си спомни. Отбелязвали разни годишнини, говорели разни политици по площадите, развявайки думата като знаме, но истинската й същност, онази, от миналото, си оставала абстрактна и малко далечна.
Дошли месеци на изпитание. Болест някаква затулила радостта човешка, затворили ги повсеместно хората по къщите, надянали им маски и взели да ги плашат. Утре ще умрете, казвали им, не си подавайте носовете навън, голяма беда сполетя човечеството, няма да се прегръщате, да ходите на театър, в парка, защото микробът живее по пейките дълги дни и нощи и дебне кой ще седне. Ще си миете ръцете по 100 пъти на ден и ще ги поливате с химикали също тъй. И успели да поуплашат немалко народ и възголеми нации. И като взели, че ги затворили, ама здравата захлопнали резетата. Не можеш хляб да си купиш без смс, пък вечер не излизаш, щото вирусът обикаля нощем из улиците, пък на фризьор не може без тест. Разделили близки, приятели, роднини, залостили границите. За всеки случай.
Минало не минало много време и онзи малък народ се усетил, тръснал глава и като я подал от балкона и мазето, взел да задава въпроси - ама защо, ама как, взел да рови, да чете, да се оглежда демек, разширил малко хоризонта извън този на стаята, в която му обяснявали, че е най-защитен. И внезапно му просветнало, че нещо не е наред тази работа. Да те спират да излезеш, да не можеш да ходиш по улицата на слънце, пък да не можеш да идеш на село без декларация, тц! Не било на добре туй.
И започнала една тиха и подмолна съпротива. Събирания роднински, маски под носа, тайни празненства и тъй. Скромен бил този народ, не го бивало толкова за големи и шумни дела и събития, но тази съпротива под повърхността я умеел безкрайно добре и колкото трябва дълго и ефективно. Оцелявал бил неведнъж и дважди тъй, знаел как да диша под водата през тръстиката.
Не щеш ли, дошло "спасението" - някакви чудодейни шишенца, забъркани из големите империи от богати хора, дето искали да станат още по-богати, продавайки на останалите еликсир и на всичкото отгоре пробен, експериментален, дето не се знае колко, до кога и как действа, пък не вреди ли, ама все пак го нарекли еликсир. Втурнали се някои, наредили се на опашка за еликсира, радвали се, защото им казвали, че това е избавлението и ще си върнат "свободата" да правят всичко, както преди.
Да, ама всъщност не. Нещо не били разбрали. Видяло се, че другаде, където мнозина приели еликсира, никой нищо не им връщал от предишната свобода - пак маски, пак проверки, пак тестове, пак карантини. И най-лошото - някак взели пак да се разболяват, и то уж защитените, от друга раззновидност на заразата. Объркана работа някаква.
А в малката страна опашките за еликсир се поразредили, оредеели, смалили се. И почнали разни глашатаи да обикалят и да показват къде морков, къде тояга, само и само да кандисат нежелаещите все пак да получат спасителната течност, да бъдат задължително спасени. Чудели се управниците как и защо така тези хора не вярват, че някой иска да ги спаси, защо се колебаят, дърпат се някак от спасението. Абе, какви са тия хора, дето тук не вярват на "науката", която прави много пари, а се доверяват на някакви скверни думи и мнения на отритнати от тази наука пак знаещи хора, но мислещи първо за човека и после за търговията. И се разгневили управниците, под сурдинка се заканили да вкарат това недоверчиво племе в правия път, щото еликсирът вече щял да се развали.
И настъпил чуден момент - този малък народ, превит под своята голяма история и като Сизиф търкалящ своя камък по нанагорнището й, разбрал като в просъница, че има право да избере. Припомнил си онази забравена дума - "свобода", изровил я от тъмнините на забравана, позачистил я с крайчеца на дрехата си и му олекнало. Може да нямал друго - несметни богатства, чист въздух, гладки пътища, вече нямал и добра храна (били му поразбутали старата система да си произвежда такава), но свободицата някак му била останала на дъното на скрина.
И я хванал в шепи, усмихнал се под мустак и си казал - брей, тези големите други народи, дето все се хвалеха колко са могъщи, силни, свободни, нещо нито викаха, нито шаваха последните месеци. Но сега и те, всички се поразмърдали. Писнало им да им обясняват кое е добро, кое не, кое е опасно и кое не, и най-вече, че някой друг знае вместо тях кое е хубавото и единствено хубавото. А за да не влизат някои в заблуждение и да се объркат кое е хубаво, им изтривали част от информацията, гонели лошите, които я разпространяват, като чумави, и полагали неистови усилия да ги запратят там, дето никой да не ги вижда, чува и чете.
Но хубавото, така както всеки го разбира, е като водата - пробива си път навсякъде. Не можеш да го оградиш, засенчиш, заглушиш. Все отнякъде ще бодне и ще прокара. И всеки си знае кое е добро и хубаво за него, така както Бог е отредил и наредил земните дела. И си мисля, че ако още настояват да убеждават онзи малък поизмършавял народец, чиито филизи са плъзнали по далечния свят, но корените му са живи и здрави, кое е най-доброто за него, може да се отвори широко скринът и не знам какво още може да излезе от него ...
Коментари
Публикуване на коментар