Бележки на Яна Боянова

До тази сутрин бях убедена, че сме държавата на Наглите. Така ме убеждава от доста време насам публичният дневен ред. Ежедневното медийно меню. От днес вече знам, че сме и държава на Адреналинките. По стечение на обстоятелствата от известно време съм по пантофи и временно не ходя на работа. Все още обаче не съм прескочила границата на домакините като една перспективна таргет-група на рекламодатели и купувачи на сапунени саги. И като такъв един зрител и слушател с неопределен статус се опитвам да си открия нещо вълнуващо и смислено за гледане и слушане сутрин/защото вечер отдавна съм преминала на научно-популярните канали, по другите - всички или танцуват, или се състезават, или събличат душите си в "разголващи интервюта"/. Та сутрин от месец насам, вече не помня, гледам и слушам само за Наглите, за техните продължения, пипала, сраствания в октоподи. След като премина цунамито около убийството на "радиоводещия" Боби Цанков, сега всички политици на прехода, дори онези

Не бях ходила на парад от дете. Останали са ми спомени за внушителна гледка. За днешните деца е по-семпличко, но нали трябва да бъдат пацифисти:) По покривите имаше наблюдателни момчета:) Поради липса на предни позиции, закъснелите деца си избраха да гледат, качени върху кофи за боклук. Нашата беше "за стъкло":) "Летателната" част като най-атрактивна и шумна продължи най-кратко:) Аз като изкушен от изкуството човек, не спирах да се взирам и в огромните рекламни пана на изложби в националната галерия:) Гостуващите духови оркестри си спечелиха заслужени овации:) Тук имаше фото-паника сред заснемащите заради светкавичното появяване и изчезване на обектите:) Някои станаха полицаи за един ден:) При тази гледка мъжете в публиката около мен неминуемо си спомниха казармата. Дръвчетата в съседната градинка бяха отрупани с ветреещи се мартеници. Накрая народът превзе площада:) и хукна към неделните кафенета:)

"Времето за лалета" там почти отминава. Повечето скоро ще прецъфтят. Но гледката е вълшебна. Навсякъде в градинките и покрай улиците са нашарили градския пейзаж с лалета в ярки нюанси. Има и "извънземно" лилави. И такива, в които цветовете се смесват:) Eто някои от онези, които срещнах:

Това е един от многото квартални мачове, състояли се извън хрониките и спортните новини, незабележимо, из близки и далечни земи, в една пролетна събота. За неговите участници обаче той си е уникален. Някои може и да не са спали след това. Други - да са се наранили. Трети - да са повярвали в себе си повече, отколкото преди мача. Минавах случайно край тази училищна ограда на път към автогарата на Сандански:) Изгледах почти цяло "полувреме". На тръгване резултатът беше 7:7 :) Представих си същите или подобни момчета да ритат из прашните улички на някое африканско село или в Бразилия. Вероятно и там някъде някой Исус е играл "мача на живота си", както и Исус от Сандански:)

За пореден път, на концерт преди две-три вечери си казах: няма такова място. Просто няма. ПОВЕЧЕ ОТ 15-20 ГОДИНИ НАЗАД/по-малките да не се мъчат да си спомнят/: НДК. Добре осветено, запазено, официално, дори официозно пространство. Работещи гардероби. Многобройни тоалетни. На друго място май нямаше толкова много накуп. Да изпиташ наистина удоволствие, пристъпвайки в зала 1. Първите Киномании. Чисто, потъваш върху меката седалка, потъваш и във филма, защото всичко наоколо предразполага. 2008-ма: Лятото отвън около "двореца" е непоносимо. За скарата и цацата май съм писала. Слобяемите павилиони придават на пространството ако не вид, то поне вкус на битак, седмичен пазарен ден, или помощна инфраструктура за концерт на стадион. Върху настилката остават мазните петна от всякакви гастрономически дейности. 2009-та: С първия концерт от Sofia Jazz Peak се задава и Стройко. Отвън се режат дъски, ръмжат машини, носят се плочки и всякакви строителни плоскости, по земята се върга