Бележки на Яна Боянова

Христо Йотов живее на края на селото, съвсем до розоварната. Не знам у дома ли е, не е ли. Затова тръгвам по дирите на дървените стърготини. Насред двора, в причудлива гора от пънове и странни форми, насред бръмчащата машина и покрит до веждите с фин прах от дървото, той извайва поредните светове. Сепва се като му махам - приближила съм го, без да ме чуе. След операция, която месеци наред го държала встрани от страстта му, намалил цигарите и почнал наново. "Съчетание на груба работа и творческа мисъл" - така определя онова, което прави. Винаги се е пазел, да не "попадне в кича". Преди години в селото имал малка галерийка, на 150 метра от къщата. И чужденци идвали. Сега обаче галерията я няма. Негови неща могат да се видят в Орешак, Калофер, Лещен - при писателя Борис Христов, който му помагал много. За разлика от депутатите, които на изложбата на Христо в парламента хем му обяснявали, че много им били скъпи творбите му, хем си гасели фасовете в тях. "Това мом

Фотоизложбата „До Угърчин и обратно – фотографии на младежи, отгледани в дом” се открива утре вечер в зала "Средец" на министерството на културата. Снимки на осем "деца от домовете" на възраст от 16 до 23 г., прекарали детството си във вече закрития дом в Угърчин, ще се продават, а средствата ще се върнат при тях . Визуални разкази за хора и места, оказали влияние върху живота им, пише в съобщението за изложбата. Толкова рядко имат думата. Обикновено са в кадър като участници в мрачна пиеса, преливаща от насилие и безнадеждност. В тази изложба са автори, опитват се да видят средата си отстрани. Дали за миг, само колкото трае щракването за снимката, забравят? Или ако забравят, няма да стане добра снимка? Сигурно е много тъжно, обръщайки се назад, да видиш тези кадри и да знаеш, че това е твоето минало, че нямаш друго, че то е предопределило в голяма степен съдбата ти... Но сигурно трябва и да си смел, за да го затвориш в рамката на една снимка, така безпощадно разго

Общото между тях е, че са твърде скромни хора. Единият цял живот е рисувал, другият е танцувал, но е месил и хляб. Дванайсет години работил в петричкия хлебозавод още от откриването му. Казва се Христо или бай Ристо. Всички го знаят, защото и до днес, вече почти 50 години, вече като пенсионер, "за една бира и две кебапчета", занимава с народни танци любители. Играе от малък и така го запомнили - чакал на мегдана да се извие хоро и все там отивал.  Другият герой е художник. Приближава към мен с износен, раздърпан пуловер на петна. Рядката му бяла брада е прораснала, очите му са пъстри, но белезникаво помътнели от възрастта. Обича коняк. Разказва ми за изкуството на голото тяло, за рисунъка, колко е трудно да нарисуваш ръка и колко често онези, които не умеят, я покриват с дреха или нещо подобно...Казва се Георги. Бил е ученик на Илия Петров. Живял е на таван с външна тоалетна и е излизал навън с 30 стотинки в джоба. Чуди се как сега се купува всичко, което минава за изкуство.

Шипка бе в представите ми от учебниците. Нямах образ за селище, повече връх, битки, опълченци, заглъхнало ехо от героизъм, който днес е малко или много музейно понятие. Приближавайки Шипка откъм Казанлък почти привечер, в сряда, когато времето съвсем се развали, видях първо златото върху куполите на храма "Рождество Христово" да свети върху сивата дреха на Балкана. Гледката е мистична. Днес Шипка е тихо място. Два интернет-клуба, едно кафене "Аспровалта", наречено така заради местните-каракачани-преселници в Гърция, пустеещи сгради, заключена галерия с великолепни скулптури-миниатюри на Христо Песев и картини на Радка Владева. Не бях чувала за тях, но подобни места са за това - да откриеш нещо или някого. Един клуб на пенсионера, една тъжна Чирпанлиева къща-музей с битовите следи от историята на шипценци. Един местен и познат на много българи "Tom Jones" - Иван Караиванов - пял Синатра, Елвис, Том Джоунс и какво ли още не години наред в софийските хотели и

Днес е денят, който прелива от размишления за националното, гордостта, символите. Задават се онези объркващи въпроси: коя е общата ни цел, кои са общите ни посоки, кои са общите ни знаци на памет. И всичко това би било естествено, ако не беше 2008-ма. Защото в 2008-ма националното, може би за съжаление, а може би - естествен ход на развитието, има все по-малко значение в биографията на отделния човек. Той все повече пътува, работи, живее някъде, където националностите са все по-невидими.  Националното е все повече вътрешно усещане и все по-малко външна показност. В този смисъл има ли значение колко знамена висят на този ден по балконите редом с прането, а утре се прибират отново в шкафа? Не е ли по-важно как всеки поотделно определя и зачита националното, ценните за него символи, които могат да бъдат далеч по-абстрактни от копринения трибагреник? Преди няколко години в една есенна вечер автобус с български танцьори, музиканти, спортисти и журналисти се измъкваше от лондонските задръств