Пропускане към основното съдържание

Националното - все по-неуловимо


Днес е денят, който прелива от размишления за националното, гордостта, символите. Задават се онези объркващи въпроси: коя е общата ни цел, кои са общите ни посоки, кои са общите ни знаци на памет. И всичко това би било естествено, ако не беше 2008-ма. Защото в 2008-ма националното, може би за съжаление, а може би - естествен ход на развитието, има все по-малко значение в биографията на отделния човек. Той все повече пътува, работи, живее някъде, където националностите са все по-невидими. 

Националното е все повече вътрешно усещане и все по-малко външна показност.
В този смисъл има ли значение колко знамена висят на този ден по балконите редом с прането, а утре се прибират отново в шкафа? Не е ли по-важно как всеки поотделно определя и зачита националното, ценните за него символи, които могат да бъдат далеч по-абстрактни от копринения трибагреник?

Преди няколко години в една есенна вечер автобус с български танцьори, музиканти, спортисти и журналисти се измъкваше от лондонските задръствания на път за летище "Гетуик". Прибирахме се от гостуване на ансамбъла на Лили Игнатова в престижната зала "Роял Албърт Хол". Сред "шеги и закачки" някой отпред запя. Момичета от танцьорките. "Полегнала е Тудора". 

На магистралата - безкрайна линия от мигащи в тъмнината светлини от колите. На стотици километри от България звучи една от най-българските песни. Непрофесионално, но искрено. Докато слушах тази песен, се почувствах като на заточение, сякаш няма да се върна още дълго в България, въпреки че полетът беше след два часа. Толкова силно усетих далеч оттук нещо българско. Исках да се прибера възможно най-бързо... 

Подобни примери за неочаквана горест, когато нещо "мило и родно" те хваща за гърлото, мога да изровя и от пътуванията си в страната. А парадите, венците и речите в дни като днешния не ме трогват особено.

Затова и днес, когато над милион българи са зад граница и си правят малки колонии някъде, отварят магазини с български храни, български ресторанти и училища, си мисля, че не е важно колко българско ще покажеш пред другите. Важно е колко носиш в себе си.

Коментари

  1. Напълно съм съгласен. Това се носи у човека, у всеки от нас.

    Вчера аз следях официалната част по БНТ и заплаках на химна. Не мога да ти отговоря точно защо, но след това около 2 часа съм пускал химна, "Тих бял Дунав", "Аз съм българче" и т.н.. Стоя, пея и плача. Нито мога да го обясня, нито да го разбера напълно...

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар