Пропускане към основното съдържание

Майсторът от Търничене


Христо Йотов живее на края на селото, съвсем до розоварната. Не знам у дома ли е, не е ли. Затова тръгвам по дирите на дървените стърготини. Насред двора, в причудлива гора от пънове и странни форми, насред бръмчащата машина и покрит до веждите с фин прах от дървото, той извайва поредните светове. Сепва се като му махам - приближила съм го, без да ме чуе. След операция, която месеци наред го държала встрани от страстта му, намалил цигарите и почнал наново.

"Съчетание на груба работа и творческа мисъл" - така определя онова, което прави. Винаги се е пазел, да не "попадне в кича". Преди години в селото имал малка галерийка, на 150 метра от къщата. И чужденци идвали. Сега обаче галерията я няма. Негови неща могат да се видят в Орешак, Калофер, Лещен - при писателя Борис Христов, който му помагал много. За разлика от депутатите, които на изложбата на Христо в парламента хем му обяснявали, че много им били скъпи творбите му, хем си гасели фасовете в тях.


"Това момче ще стане майстор, взима занаята с очи" - така казвал за него майстор в Орешак, където Христо правел мускалчета и всякакви съдинки от дърво. Пораснал е в трески, от овчарска династия е, но и дядовци, и чичовци има колари. Старите воденици били като свърталища на духове, самодиви, вампири, приказни видения. Животът в планината, гените, фантазията - всичко това се смесва и натрупва, докато не му хрумва да прави големи пластики от дърво. Лепил е китари в казанлъшката "Кремона". Едно от първите места, където показвал дървените си същества и форми, бил скалният Аладжа манастир. В един период бил и "галеното дете на НДК и на Христо Друмев". Сега подобни изложби са му скъпи.


Един творец трябва да има обща култура, независимо от занаята. Да знае песни, легенди, приказки, митологии, иначе става дребнав майстор, без размах, замисля се Христо. Жена му прави страхотна баница, помага му при шлайфането, урежда му срещи и участия. А той казва за нея, че била "като къпина - тук се увие, оттам закачи, все отнякъде дърпа, а накрая... като брошка застава на гърдите ми".

Подарявам му изрезката от "Стандарт" от август 2000-та, в която имаше репортаж за него. Пазя я вече 8-ма година. Дори не знаех къде е това село. Сега, случайно ми излезе на път, след като отдавна искам да разкажа за него. Или случайности няма?

Коментари