Бележки на Яна Боянова

Кой беше казал, че няма нищо по-досадно от разглеждането на чужди снимки? Обичам да гледам чужди снимки - правени от друг. На сгради, на хора, на улици и непознати места. Мога да опозная някого по нещата, които снима. По образите, които търси, по светлината, която харесва или по избрания ъгъл. Дори в начина, по който разполага хората в един кадър:) Не говоря за професионалните фотографи, които имат вече създаден "емоционален шаблон" - знаят най-общо какво им трябва за кадър от наводнение, пожар или циганска сватба. Така че да разпознаем човешката драма и да изпитаме съчувствие. Или да се усмихнем. Снимката издава отношение към света. Поставям се на нечие място. Питам се аз какво бих заснела, ако стоя там, съвсем хипотетично. Понякога чуждите снимки ми създават илюзията, че познавам това място. А някои снимки помня с години. Например една черно-бяла от Берлин - старо кино, вероятно следвоенна. Изгрев в Хонг Конг - розовеещо небе над безумно много небостъргачи. Или лицата на он

Още малко личен принос към информационния шум, в който живеем:) От години влача тефтери в чантите. Записвам там какво ли не. Цитати и делнични дреболии. Харесвам думите. И се боя, че използваме все по-малка част от тях. Публичното говорене си има известна "маса" от думи, отвъд която остават много забравени. Красиви думи, редки думи, странни или неподходящи за твърде прагматичното ни време. Медиите ни поднасят истории, "облечени" в определени думи. Малко шаблонно, малко рутинно. Затова ще опитам да описвам нещата. И да разказвам. Не толкова да коментирам и назидавам. В тази шарена въртележка "интернет" можеш да намериш всичко/и да се "загубиш" дори/. Коментари и назидания колкото щеш. Блогът е феномен, който руши досегашните модели на публичност, на споделяне. Ще го използвам като "тефтер":)